Решение № 261365 от 20.04.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр. София, ….04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-А въззивен състав в открито съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ мл. съдия МИРОСЛАВ СТОЯНОВ при секретаря

Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стоянов в.гр.д. № 11845/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 05.08.2020 г. на Държавата чрез финансовия министър К.А.чрез юрк. М.Т.срещу Решение № 134549 от 29.06.2020 г. по гр.д. № 80987/2018 г. на СРС в частта, с която на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ и чл. 86 ЗЗД Република България чрез министъра на финансите е осъдена да заплати на „С.Е.“ ЕООД следните суми: 11 240,14 лв. за причинени имуществени вреди вследствие на приемане и действие на разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ /обн. ДВ бр.109/2013г./ в сила за период 1.1.2014г.-9.8.2014 г., впоследствие обявена за противоконституционна с решение на КС № 13/31.7.2014г. по КД № 1/2014 на КС, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба в съда - 27.12.2018 г. до окончателното заплащане на задължението, както и сумата от 3 401,06 лв. законна лихва за периода 27.12.2015г.-19.12.2018г.

Твърди, че:

- обжалваното решение е недопустимо поради липса на материална и процесуална легитимация на Държавата да отговаря за предявения иск за обезщетение за вреди. Вредите се претендират като настъпили в резултат на дейността на Народното събрание (НС), което е надлежен ответник по този иск. Финансовият министър няма качеството на възложител на работа на НС. Дори и да се приеме, че е налице възлагане на работа по чл. 49 ЗЗД, приложение следва да намери разрешението по т. 3 от ППВС № 17/1963 г., че ако юридическо лице възложи работа на друго юридическо лице, което от своя страна я възложи на друго юридическо лице, отговорност носи юридическото лице, възложило съответната работа, а именно НС;

- държавата не може да носи отговорност във връзка със законодателната дейност на НС, като се позовава на чл. 149, ал. 1, т. 2 и чл. 7 КРБ;

- приемането на противоконституционни разпоредби от НС не е противоправно деяние;

- не е налице противоправно бездействие на НС, което следвало да преуреди последиците от действието на процесните разпоредби по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС;

- възражението за погасителна давност е неправилно уважено само за част от главната претенция.

Иска обезсилване на обжалвания акт и прекратяване на производството или отмяна на акта в обжалваната част с отхвърляне на исковете по чл. 49 и чл. 86 ЗЗД.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от „С.Е.“ ЕООД, в който я оспорва като неоснователна.

Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна с интерес от обжалване срещу обжалваем акт и е редовна съгласно чл. 262, ал. 1 ГПК.

Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Обжалваното решение е валидно и допустимо (чл. 269 ГПК).

Предявени са искове по чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

С обжалваното решение е прието, че отговорност по чл. 49 ЗЗД следва да носи държавата, доколкото удържаната сума под формата на такса по чл. 35а ЗЕВИ е постъпила в държавния бюджет. Главницата не е погасена по давност, тъй като деликтът е причинен от влизане в сила на чл. 35а ЗЕВИ, като давността не е изтекла до датата на подаване на исковата молба. Закъснителни лихви се претендират от датата на удържането на процесната сума - 15.09.2014 г., като началният момент на претенцията за лихви е 27.12.2015 г.

Възражението на жалбоподателя за недопустимост на решението на СРС е неоснователно поради следните съображения:

Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Тя се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, т. е. от правното му твърдение за това обстоятелство, изложено в исковата молба, стига приложимият за правоотношението материален закон да не сочи друг ответник по заявените в обстоятелствената част твърдения. Когато ищецът изтъква обстоятелства, според които претендираните за обезщетяване имуществени вреди са причинени от дейност, изразяваща се в осъществяване на законодателната власт в България – в частност приемането на противоконституционна норма, респ. бездействие при изпълнение на задължението за уреждане на правните последици от нея, съгласно чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд /ЗКС/, в процеса на упражняване на която Държавата се явява възложител /на работата на народните представители, формиращи държавния орган Народно събрание/ и липсват основания за приложение на специалния закон – ЗОДОВ, за ангажиране на нейната отговорност, исковата претенция е подчинена на общия материален закон – чл. 49 ЗЗД и надлежен ответник по нея е Държавата. Един от основополагащите принципи за функционирането на държавата, намерил израз в чл. 7 от КРБ, е този за отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. В обхвата на отговорността на Държавата по чл. 7 КРБ се включват всички актове и действия на държавните органи и длъжностни лица, включително и приетите от единствения орган, упражняващ законодателната власт – Народното събрание. Посочената норма урежда пряка отговорност на държавата, тъй като в най-широкия конституционен смисъл може да се приеме, че държавата е възложила на съответните длъжностни лица да упражняват държавни функции, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения, с които посочените длъжности лица се намират в конкретни правоотношения. Държавата е специфична форма на политическа организация на обществото и управление на социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношение на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск, предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. В този смисъл Държавата може да участва в делото като ответник по предявения иск за вреди, представлявана от министъра на финансите в качеството му на неин законен представител. Следователно релевираната претенция се явява допустима и подлежи на разглеждане по същество – в този смисъл са решение № 71 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. дело № 3804/2019 г., ІV г. о., ГК и решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК. А значението и правното действие във времето на обявения за противоконституционен закон имат отношение единствено към съществото на спора.

Следва да се посочи също така, че исковете на производители на електрическа енергия срещу Държавата за връщане на заплатени на основание чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ държавни такси за производство на електрическа енергия от възобновяеми източници, предвид обявяването на нормата за противоконституционна, подлежат на разглеждане по общия съдопроизводствен ред, пред гражданския съд. Характерът на вземането – публично, държавно, е без значение, доколкото в случая се претендира обезщетение за непозволено увреждане пред общия съд – в този смисъл определение № 634 от 12.12.2017 г. на ВКС по ч. т. дело № 2496/2017 г., І т.о., ТК, определение № 796 от 20.12.2017 г. на ВКС по ч. т. дело № 2206/2017 г., ІІ т. о., ТК, определение № 86 от 31.01.2018 г. на ВКС по ч. т. дело № 3001/2017 г., ІІ т. о., ТК и определение № 157 от 02.03.2018 г. на ВКС по ч. т. дело № 432/2018 г., ІІ т. о., ТК, определение № 389 от 14.05.2021 г. на ВКС по гр. дело № 145/2021 г., III г. о., ГК, определение № 281 от 12.04.2021 г. на ВКС по гр. дело № 3504/2020 г., IV г. о., ГК.

Обжалваното първоинстанционно решение е и правилно, като по изложените във въззивната жалба оплаквания съдът приема следното:

Основните фактически твърдения в предявената по делото искова молба са следните: 1) приет закон от НС, влязъл в сила на 01.01.2014 г., въвеждащ задължение за плащане на такси към държавата от задължени субекти, измежду които и ищецът; 2) противоречие на същия закон с Конституцията и обявяването му за противоконституционен с решение на КС, влязло в сила на 10.08.2014 г.; 3) заплатени /удържани/ от ищеца суми за тези такси за периода 01.01.2014 г. - 10.08.2014 г. в размер на исковата сума;

4) неизпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС за уреждане на последиците от закона; 5) причиняване вреди на ищеца в размер на заплатените суми. При тези твърдения ищецът претендира от ответника заплащане на исковите суми като обезщетение за непозволено увреждане.

Не е спорно между страните, а това се установява и от събраните доказателства, че ищeцът e производител на електрическа енергия от възобновяеми източници чрез собствена фотоволтаична електроцентрала, въведена в експлоатация с разрешение за ползване, като за изкупуването на произведената електрическа енергия е сключил на 08.07.2011 г. договор с крайния снабдител "ЕВН България Електроснабдяване" АД. Не е спорно и че с § 6 от Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр.

109/20.12.2013 г.), в сила от 1.01.2014 г., е бил изменен Законът за енергията от възобновяеми източници, като е бил създаден раздел V в глава 4, включващ чл.

35а - чл. 35в, с който е въведена такса, дължима от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия в размер на 20 % от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържа и внася в държавния бюджет от обществения доставчик или съответните крайни снабдители, които имат задължение за подаване на тримесечна справка в КЕВР и за превеждане на удържаните такси в срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася. Съгласно разпоредбата на чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса. Нормата на чл. 35б от същия закон предвижда, че таксата се удържа и внася от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител, който е задължен да удържа и внася таксата по този раздел, както и да подават тримесечна справка по образец, утвърден от ДКЕВР за дължимата такса за съответния период. Съгласно ал. 3 на същия текст справката по ал. 2 се подава в ДКEВР в срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася.

От приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което не е оспорено от страните и следва да се кредитира като пълно и обосновано, се установява, че за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. от ищеца е удържана такса по чл. 35а от ЗЕВИ в размер на 11 240,14 лева. Вещото лице е посочило, че таксата е удържана от ищеца от "ЕВН България Електроснабдяване" ЕАД, след което общественият доставчик/крайният снабдител от името на ищците e превеждал сумите на тримесечия по сметка на КЕВР. Така постъпилите такси били прехвърлени от КЕВР към централния бюджет видно от справка на "ЕВН България Електроснабдяване" ЕАД за удържана 20 % такса на „С.е.“ ЕООД съгласно чл.

35а, ал. 2 ЗЕВИ за процесния период, както и от извлечение от справка 1 за „С.е.“ ЕООД. Горното, преценено в съвкупност с обстоятелството, че ответникът не е предприел действия по принудителното им събиране, обосновава извода, че процесните такси са постъпили реално по сметка на държавния бюджет.