Решение № 7793 от 19.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7793 гр. София, 19.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело № 20251100505045 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 1486/30.01.2025, постановено по гр.д. № 8001/2024 г. на СРС, ГО, 63 състав, е признато за установено, че И. П. С., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК: 831609046, сумата от общо 820.38 лева, представляваща стойност на доставена от дружеството топлинна енергия и услуга дялово разпределение за топлоснабден имот – апартамент № 30, находящ се в гр. ****, аб № 169294, от които: сумата от 690,44 лева – главница, представляваща стойност на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г., и сумата от 102,22 лева – обезщетение за забава за периода от 15.09.2021 г. до 09.08.2023 г., сумата от 27,72 лева – главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г.. вкл, както и законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 45871/2023 г. на СРС – 16.08.2023 г. до окончателното плащане на сумите, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 45871/2023 г. на СРС. С решението са отхвърлени исковете за главница за топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.06.2020 г. и за сумата от 5.83 лева – обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.09.2020 г. до 09.08.2023 г.

Срещу решението в частта, в която са уважени предявените искове, е 1 постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство И. П. С. чрез назначения й особен представител адв. П. Х. К. – Р.. Сочи, че по делото са представени доказателства за собственост върху имота само за 1990 г., но липсват каквито и да е била доказателства да е била собственик на имота през исковия период. Сочи, че в имота е имало нулево потребление на топлинна енергия за отопление и подгряване на топла вода, поради което и начисляването на суми за топлинна енергия за сградна инсталация било лишено от основание, доколкото очевидно имотът бил необитаем. Твърди се, че е неоснователен и искът за дялово разпределение поради липса на представени документи за дължимост на сумата. Поддържа се, че неоснователно е уважен и искът за мораторна лихва, тъй като липсвали доказателства фактури да са връчвани на потребителя. Моли се за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Топлофикация София“ ЕАД, с който оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна и недоказана, поради което моли въззивният съд да я остави без уважение и да потвърди постановеното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно в обжалваната част. Претендира разноски.

Не е постъпил отговор на въззивната жалба от третото лице – помагач „Техем Сървисис“ ЕООД.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Решение в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

2

В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано е по искова молба от „Топлофикация София“ ЕАД, против В.Г.К., ЕГН **********, с която са предявени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.

150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено,че В.Г.К. дължи на „Топлофикация София” ЕАД, сумата от общо 826,21 лева, представляваща стойност на доставена от дружеството топлинна енергия и услуга дялово разпределение за топлоснабден имот – апартамент № 30, находящ се в гр.

****, аб № 169294, формирана, както следва: 1/ сумата от 690,44 лева – главница, представляваща стойност на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г. , и сумата от 102,22 лева – обезщетение за забава за периода от 15.09.2021 г. до 09.08.2023 г., 2/ сумата от 27,72 лева – главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г., и сумата от 5,83 лева – обезщетение за забава за периода от 15.09.2020 г. до 09.08.2023 г., ведно със законна лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 45871/2023 г., СРС, 63 с-в. – 16.08.2023 г. до изплащане на вземането.

По делото е представен нотариален акт за за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот по ЗТСУ № 20, нот. дело № 1820/1990 г. на нотариус при СРС, с който И. П. С. е призната за собственик на процесния недвижим имот – апартамент № 30, находящ се в гр.

****. По делото не са представени доказателства и не са наведени твърдения да е налице промяна в правото на собственост върху имота. Ако въззивникът твърди, че се е разпоредил с имота преди исковия период, е следвало да проведе насрещно доказване по отношение на това обстоятелство. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си, т.е. лице, което ползва на вещно или облигационно право на ползване. В качеството на титуляр на правото на собственост на ½ ид.ч. от имота И. П. С. е била страна по облигационното отношение за доставка на топлинна енергия до топлоснабдения имот, като договорът касае обект с абонатен № 169294.

По изложение съображения наведеният довод във въззивната жалба за липса на облигационно правоотношение с предмет доставка на топлинна енергия се явява неоснователен.

От приетата пред първоинстанционния съд СТЕ се установява, че в сградата се доставя топлинна енергия единствено за отопление, като през исковия период в имота на ответницата не е имало радиатори, а суми за начислявани единствено за отопление от щранг лира без индивидуален измервателен уред и топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация.

Обстоятелството дали имотът е бил обитаем или не няма никакво касателство 3 с това какви суми дължи потребителят въз основа на съществуващата договорна връзка с доставчика на топлинна енергия /вкл. за сградна инсталация/, поради което и наведеният довод в тази връзка във въззивната жалба се явява неоснователен.

Изцяло основателна е претенцията за заплащане на дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение. Съгласно разпоредбите на чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на договорите между „Топлофикация София” ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение. Видно от представените изравнителните сметки третото лице помагач е извършило услугата, като няма данни работата да не е приета, поради което и доводите в тази част на въззивника също се явяват неоснователни.

По отношение наведените доводи за недължимост на присъдената мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия, въззивният съд намира следното: доколкото установеното главно вземане е начислено за периода 01.07.2020 г. - 30.04.2022 г., то приложение следва да намерят новоприетите Общи условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 13.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Лихва за забава обаче на основание чл. 33, ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 32, ал. 3 от Общите условия от 2016 г. започва да се начислява единствено след 45-дневен срок след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от Търговеца, доколкото падежът на задължението за заплащане стойността на ТЕ е изрично определен – с изтичане на 45-дневен срок след изготвяне на изравнителните сметки след края на отоплителния сезон. По общите правила на договорната свобода страните са овластени да уговорят падеж на задълженията си с договора, а в случая такава уговорка се съдържа в общите условия. Предвижда се лихва да се дължи след установяване на окончателния размер на задължението, с оглед което и след настъпване на падежа купувачът изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва. В случая дължимата лихва върху издадените общи фактури за установените вземания е в размер от 102,22 лв. за периода 15.09.2021 г. - 09.08.2023 г., поради което и наведеният довод във въззивната жалба за недължимост на присъдената лихва се явява неоснователен.

Доколкото първоинстанционният съд е достигнал до идентичен извод и предвид факта, че други оплаквания не са въведени във въззивната жалба, а и с оглед препращането към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, решението в обжалваната част следва да бъде 4 потвърдено.

По разноските:

За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемата страна в размер от 400 лв. за юрисконсултско възнаграждение и депозит за особен представител.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1486/30.01.2025, постановено по гр.д. № 8001/2024 г. на СРС, ГО, 63 състав, в частта, в която е признато за установено, че И. П. С., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК:

831609046, сумата от общо 820,38 лева, представляваща стойност на доставена от дружеството топлинна енергия и услуга дялово разпределение за топлоснабден имот – апартамент № 30, находящ се в гр. ****, аб № 169294, от които: сумата от 690,44 лева – главница, представляваща стойност на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г. , и сумата от 102,22 лева – обезщетение за забава за периода от 15.09.2021 г. до 09.08.2023 г., сумата от 27,72 лева – главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г.. вкл, както и законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 45871/2023 г. на СРС – 16.08.2023 г. до окончателното плащане на сумите, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 45871/2023 г. на СРС.