Решение № 80 от 05.11.2024, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 80 гр. Бургас, 05.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Кирил Гр. Стоянов

Янко Н. Новаков при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Павел Ал. Ханджиев Въззивно търговско дело № 20242001000125 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 119 от 25.04.2024 г., постановено по т.д. 345/2020 г. по описа на Окръжен съд – Бургас:

(1) e прекратено производството по делото по предявения иск от “Сп. пр. м.“ АД, ЕИК *********, против “ПСФК Ч. Б.“ АД, ЕИК *********, за установяване съществуването на вземане на ищеца в размер на 60 000 лв. – разноски, направени в първата фаза на производството по несъстоятелност за заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по разглеждане на молбата за откриване на производство по несъстоятелност по т.д. № 480/2018 г. на БОС с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ във вр. с чл. 723 ТЗ;

(2) е прието за установено по иска, предявен на осн. чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ от “Сп. пр. м.“ АД против “ПСФК Ч. Б.“ АД, че съществуват вземания на ищеца, произтичащи от договор за наем от 05.06.2009 г. и анекси към него от 07.12.2010 г. и 27.12.2012 г., споразумение от 15.05.2015 г. и споразумение от 13.10.2017 г., представляващи дължими консумативни разходи за ел. енергия, вода, МДТ, както и мораторна лихва за забава, както следва: 217 016,65 лв. – за консумирана ел. енергия за периода от 01.08.2011 г. до 30.09.2014 г.; 77 800 лв. – за консумирана вода и ВиК услуги за периода от 01.06.2010 г. до 05.09.2014 г.; 296 611,23 лв. – за заплащане на местни данъци и такси; 141 610,49 лв. – лихва за забава върху задължението за заплащане на консумираната ел. енергия, считано от датата на забавата до 04.07.2019 г.; 56 1

939,21 лв. – законна лихва за забава върху дължимите суми за консумирана вода и ВиК услуги, считано от датата на издаване на всяка една фактура до 04.07.2019 г.; 208 133 лв. – законна лихва за забава върху задължението за плащане на дължими местни данъци и такси за наетия имот, начислени до 04.07.2019 г., всички гореописани вземания с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ; законната лихва върху общата главница, формирана като сбор от следните три суми: 217 016,65 лв. , 77 800 лв. и 296 611,23 лв., считано от 05.07.2019 г. до окончателното изплащане, с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 9 ТЗ, като за горницата над признатото вземане в размер на 296 611,23 лв. (задължение за заплащане на местни данъци и такси) до претендираните 326 635,18 лв., за горницата над уважените 208 133 лв. (законна лихва за забава върху задължението за заплащане на местни данъци и такси за нает имот, начислени до 04.07.2019 г.) до претендираните 229 184,17 лв. и за сумата от 4 320 122.91 лв. (законна лихва за забава върху дължимата наемна цена, считано от датата на падежа на всяка месечна наемна цена до 04.07.2019 г.) исковите претенции са отхвърлени;

(3) е прието за установено по иска предявен на осн. чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ от “Сп. пр. м.“ АД против “ПСФК Ч. Б.“ АД, че съществуват вземания по договори за наем от 01.09.2009 г., 11.01.2010 г., 06.06.2013 г. за отдаване под наем на апартаменти на ул. “Стр.“, както следва: сумата от 17 226.72 лв., представляваща разликата над 72 245.42 лв. до изключения от списъка с приети вземания с определението по чл. 692, ал. 3 ТЗ размер от 89 472,14 лв., представляваща дължими консумативни разходи с вкл. ДДС, за периода 01.06.2010 г. до 31.05.2014 г., ведно със законната лихва от 05.07.2019 г. до окончателното й плащане, както и вземания за разликата над сумата от 64 522.48 лв., представляваща мораторна лихва върху горепосочената главница, считано от датата на падежа на всяко задължение до 04.07.2019 г., до изключения от списъка с приети вземания с определението по чл. 692, ал. 3 ТЗ общо предявен размер от 69 890.94 лв., с ред на удовлетворяване по чл. 722,ал.

1, т. 8 ТЗ, както и за законната лихва върху главницата от 17 226,72 лв. за периода от 05.07.2019 г. до окончателното изплащане, с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 9 Т3;

(4) е отхвърлен искът, предявен на осн. чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ от “Сп. пр. м.“ АД против “ПСФК Ч. Б.“ АД, за приемане за установено съществуването на вземане по договор за наем на недвижим имот от 01.05.2015 г. за сумата 716,79 лв. – сборна мораторна лихва за забава върху главницата от 4560 лв., считано от изискуемостта на всяко месечно плащане до 04.07.2019 г. и за законната лихва върху главницата от 4560 лв. от 05.07.2019 г. до окончателното плащане с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1 , т. 8 ТЗ – за сборната мораторна лихва и по чл. 722, ал. 1, т. 9 ТЗ – за законната лихва, начиная от 05.07.2019 г. и

(5) са присъдени разноски.

Решението е постановено при участие на синдика на “ПСФК Ч. Б.“ АД, 2

ЕИК *********, на осн. чл. 694, ал. 4 ТЗ.

Постъпила е въззивна жалба против решението от ищеца “Сп. пр. м.“ АД. Страната изразява недоволство от прекратителната част на решението и от частта, с която са отхвърлени исковете му за установяване съществуването на вземане в размер на горницата над уважените 296 611,23 лв. – задължение за заплащане на местни данъци и такси до претендираните 326 635,18 лв., и за горницата над уважените 208 133 лв. – законна лихва за забава върху задължението за заплащане на местни данъци и такси за нает имот, начислени до 04.07.2019 г., до претендираните 229 184,17 лв.; в частта му, с която е отхвърлен иска за установяване съществуването на вземане в размер на сумата от 4 320 122,91 лв. – законна лихва за забава върху дължимата наемна цена по договор за наем от 05.06.2009 г. и анекси към него, считано от датата на падежа на всяка месечна наемна цена до 04.07.2019 г., както и в частта му, с която е отхвърлен иска за установяване съществуването на вземане в размер на 716,79 лв. – сборна мораторна лихва за забава върху главницата от 4560 лв., дължима по договор за наем на недвижим имот от 01.05.2015 г., считано от изискуемостта на всяко месечно плащане до 04.07.2019 г. и за законната лихва върху главницата от 4560 лв., дължима по договор за наем на недвижим имот от 01.05.2015 г., считано от изискуемостта на всяко месечно плащане до 04.07.2019 г. и за законната лихва върху главницата от 4560 лв. от 05.07.2019 г. до окончателното плащане.

Въззивникът поддържа, че в обжалваните части съдебното решение е неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и необосновано.

Сочи се нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, изразяващо се в това, че съдът не разгледал в мотивите си заявеното с исковата молба възражение за нищожност на неустоечната клауза, уговорена в пункт 27 от договора за наем от 05.06.2009 г. и анекси към него, както и не обсъдил доказателствата, че въззивното дружество не е предявило вземането си за неустойка върху дължимата наемна цена.

Разноските за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 60 000 лв. били сторени до датата на влизане в сила на решението за откриване на производството по несъстоятелност и били във връзка с откриването на производството по несъстоятелност, което ползвало всички кредитори.

Неправилни били изводите на съда за недопустимост на претенциите на ищеца в тази им част. Разпоредбата на чл. 723, т. 1 ТЗ не поставяла изрично изискване разноските да са присъдени със съдебното решение, нито същото да е влязло в сила, а единствено да са направени до влизането му в сила.

Доколкото решението по чл. 630, ал. 1 ТЗ подлежало на предварително изпълнение, то срокът по чл. 685 ТЗ за предявяване на вземанията за разноски по чл. 723 ТЗ при всички случаи изпреварвал влизането в сила на съдебното решение, както било в настоящия случай.

По отношение отхвърлената горница над уважените 296 611,23 лв. – 3 задължения за заплащане на местни данъци и такси до претендираните 326 635,18 лв. се поддържа, че с приложените по делото дебитни известия за 2012 г. и 2013 г. дружеството начислило и дължимия ДДС. В този смисъл били и обясненията на в.л. Х. в о.с.з. на 14.03.2022 г. при приемане на основното заключение по изготвената ССчЕ. Налице било съответствие на начислената сума в счетоводството на длъжника като задължение за МДТ към въззивника и начислената сума от самия въззивник, поради което следвало да се приеме наличието на извънсъдебно признание за дължимостта на вземането в пълен размер.

Излагат се аргументи за дължимост на мораторната лихва. Като противоречащ на съдебната практика се оспорва изводът на съда, че след като страните са договорили неустойка като обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение, приложима е договорната клауза на основание чл.

20а, ал. 1 ЗЗД, а не разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съдът не се произнесъл по направеното възражение за нищожност на неустоечната клауза, заявено с исковата молба. Тази клауза противоречала на морала и добрите нрави като размерът на неустойката надхвърлял обезщетителната функция и водел до неоснователно обогатяване. Въззивното дружество претендирало единствено заплащане на обезщетение по чл. 86 ЗЗД в размер на законната лихва, а не вземането си за неустойка за забава в размер на 0,1% на ден върху дължимата сума. Мотивите на съда влизали в противоречие с правилото на чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. По аргумент за по-силното основание кредиторът имал право да претендира вреди в по-нисък размер от предварително уговорения. Ако претендирането на обезщетение по чл. 86 ЗЗД в размер на законната лихва вместо предварително уговореното между страните обезщетение за забава водело до изменение на договора без съгласието на насрещната страна, то законодателят не би дал възможност на кредитора да претендира обезщетение за действително претърпените от него вреди, надхвърлящи размера на предварително уговореното между страните обезщетение за забава.

Кредиторът имал право на избор дали да претендира мораторна неустойка или обезщетение за забава в размер на законната лихва, тъй като това било относимо единствено към размера на обезщетението, а не към естеството му, като минимумът на този размер е винаги законната лихва.

Същите съображения въззивникът отнася и към претенцията си за установяване на съществуването на вземането в размер на 716,79 лв. – сборна мораторна лихва за забава върху главницата от 4560 лв., дължима по договора за наем от 01.05.2015 г., считано от изискуемостта на всяко месечно плащане до 04.07.2019 г. и за законната лихва върху главницата от 4560 лв. от 05.07.2019 г. до окончателното плащане.

Иска се отмяна на решението в обжалваните части и уважаване на исковете. Не се правят доказателствени искания. Претендират се разноски.

Въззивната жалба е надлежно връчена на ответника-длъжник “ПСФК Ч.

Б.“ АД. Отговор не е представен.

4

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор от синдика на “ПСФК Ч.

Б.“ АД (н) адв. И. П. от АК – Ст. З.. Излагат се доводи, че жалбата е основателна. Поддържа се, че в мотивите си съдът не разгледал всички наведени възражения, а освен това по отношение на нормите на чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД и правото на кредитора сам да определи реда за реализиране на отговорността за забава решението на Окръжен съд – Бургас противоречало на трайно установената практика на ВКС.

Въззивникът бил присъединен кредитор в производството по несъстоятелност и по негова молба то било открито. Вземането за разноски за изплатен адвокатски хонорар в размер на 60 000 лв. за процесуално представителство по т.д. № 480/2018 г. според изготвения от синдика списък било с поредност на удовлетворяване по чл. 723, ал. 1, т. 3 ТЗ. Неправилно окръжният съд оставил тази претенция на въззивника без разглеждане.

Според синдика неправилно съдът не се е съобразил със заключението на вещото лице по назначената по делото СИЕ и е отхвърлил претенцията на въззивника за вземането за местни данъци и такси и мораторни лихви.

Иска се въззивната жалба да бъде уважена. Не се ангажират доказателства.

Апелативен съд - Бургас, като взе предвид оплакванията и доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното: