Определение № 1523 от 12.05.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1523 гр. София, 12.05.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО X ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Руси Алексиев

Членове:

Христина Михайлова

Анелия Щерева като разгледа докладваното от Руси Алексиев Въззивно частно наказателно дело № 20251100600983 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 243, ал. 8 от НПК.

С определение № 281 от 21.01.2025 г. по НЧД № 446 по описа за 2024 г., Софийският районен съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 104-ти състав, е потвърдил постановление на Софийската районна прокуратура (СРП) от 20.12.2024 г., изведено от канцеларията на 23.12.2024 г., с което, на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 2 от НПК, е прекратено наказателното производство по досъдебно производство № 3382 ЗМИП – 15209/2021 г. по описа на 07 РУ – СДВР, пр. пр. № 17810/2021 г. по описа на СРП, образувано с постановление на прокурор при СРП от 30.08.2021 г. и водено за престъпление по чл. 172а, ал. 1 от НК, а именно за това, че за неустановен период от време през 2021 г., в гр. София, е разпространяван и използван в търговска дейност чужд обект на авторско право – изображения на шевици от книгите „Приказки в шевици 1 част“ и „Приказки в шевици 2 част“, с автор Е. Х. Й., без необходимото по закон съгласие на носителя на съответното право, като, на основание чл. 243, ал. 3 от НПК е постановено, след влизане в сила на постановлението, препис от същото, ведно с материалите по досъдебното производство, да бъдат изпратени на Министерство на културата на Република България за преценка за реализиране на административнонаказателната отговорност, съгласно Закона за авторското право и сродните му права (ЗАвПСП).

По досъдебното производство не е привличано в процесуалното качество на обвиняем лице.

Недоволна от така постановения съдебен акт е останала Е. Х. Й., която, в срока по чл.

1

243, ал. 7 от НПК, депозира въззивна частна жалба срещу определението на СРС. В нея се твърди, че така постановеното определение на районния съд е незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Развиват се доводи, че същото е постановено при липса на мотиви, в резултат на което не може да се установи волята на съда по какви причини приема едни факти за доказани, а други – не. Сочи се, че съдът не е отчел, че Й. няма сключени договори с Ж. и И. за преотстъпване на авторските права, а тези права са преотстъпени на „Наследството.БГ“ ЕООД за срок до 2028 г., но въпреки това дружеството не е конституирано в качеството му на пострадал от деянието. Твърди се, че по досъдебното производство не е установен размерът на претърпените от пострадалата Й. вреди и въпреки наличието на няколко експертизи в полза на жалбоподателката, същите не са били обсъдени и анализирани от съда, в съответствие с изискванията на закона.

В жалбата се изтъква, че по досъдебното производство не е била назначена оценителна експертиза, която да установи реалния размер на вредите, както и не са установени количеството и стойността на фалшивите етикети. Сочи се, че за авторските права е заплатено възнаграждение от около 30 – 40 000 лева, а инвестициите само за реклама на авторския труд на Й. възлизат на повече от 16 000 долара. Оспорват се доводите на съда за ниска стойност на авторските права, които се твърди да са нарушени от Ж. и И.. Изтъква се, че по досъдебното производство са събрани доказателства за разпространение на изображенията – предмет на авторските права, в неопределено голям брой консерви в няколко големи търговски вериги на територията на страната. Застъпва се, че по делото е останало неизяснено колко консерви са произведени от двете лица, колко от тях са реализирани в търговската мрежа и каква печалба е реализирана от това. Твърди се, че са останали игнорирани събраните по делото писмени доказателствени средства – договори, сключени между Й. и „Наследство.БГ“ ЕООД, въз основа на които може да се установят сумите, заплатени като авторско възнаграждение на Й. и да се направи извод за пазарната стойност на авторските права. Акцентира се, че не е установен механизма на извършване на инкриминираното деяние. Жалбоподателката Й. развива доводи, че от приобщените издателски договори от 2018 г., 2019 г. и 2020 г. и анексите към тях, се установява, че процесните издания не са нейна собственост, а са собственост на „Наследство.БГ“ ЕООД, за срок до 2028 г., но в оспореното пред СРС постановление не е изследван въпросът, нанесени ли са вреди на дружеството и в какъв размер. Заключава се, че по досъдебното производство не е извършено пълно и всестранно разследване, в нарушение на императивната законова разпоредба по чл. 13 от НПК.

Жалбоподателката ангажира съображения, че Ж. и И. са имали знание относно автора на шевиците, както и че нейните авторски разработки жънат популярност и успехи вън и извън везбарските среди и има уникален и лесно разпознаваем почерк. Сочи, че тези лица са съзнавали и че нямат право да ги използват в своята търговска дейност, тъй като авторът е отказал да им предостави авторските права върху шевиците. Намира, че особеностите на конкретния случай го характеризират като особено тежък и надхвърлящ типичната за този вид престъпления степен на обществена опасност. Излага, че първият съд не е отчел, че Ж.

2 притежава длъжностно качество, като управител на „Агенция БИК“ ЕООД, а И. е бил дизайнер, като и двамата са действали с форма на вината „пряк“ умисъл. Желае отмяна на определението на СРС, като незаконосъобразно.

Съдебният състав, след като се запозна с подадената жалба и след като извърши преценката по реда на чл. 243, ал. 8 от НПК, установи, че същата е депозирана в законоустановения 7-дневен срок от получаване на определението на СРС, от надлежно легитимиран да инициира въззивна проверка субект, поради което е и процесуално допустима.

След извършване на проверката от страна на настоящия въззивен състав, по отношение на редовността (допустимостта) на въззивната жалба, съдът пристъпи и към преценка по обосноваността и законосъобразността на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, както и на контролираното от районния съд постановление за прекратяване на наказателното производство на СРП.

Преценката по обосноваността на първостепенния съдебен акт и на контролираното от районния съд постановление за прекратяване на наказателното производство включва в себе си извършването на самостоятелен на втората инстанция анализ и произнасяне по въпросите (1) извършено ли е пълно, всеобхватно и обективно разследване, съгласно стандарта на чл. 14, ал. 1 от НПК, т.е. съдържа ли се в делото потенциал за събиране на нови доказателства или всички възможни и необходими за конкретния случай вече са събрани и проверени; (2) от установените доказателства изведени ли са верните фактически изводи, т.е. съответства ли приетата от органа на досъдебното производство фактическа обстановка на събрания и проверен по делото доказателствен материал, или е допусната логическа грешка при анализа и оценката на същата (изопачаване, пренебрегване, превратно интерпретиране), довела до грешка в извода за фактите на държавното обвинение; (3) допуснато ли е съществено процесуално нарушение при оценката (не при събирането и проверката) на доказателствата – игнориране на част от тях, неконстатиране, респективно необсъждане, на съществуващи противоречия между определени доказателствени източници, позоваване на доказателствени материали, които не са налични в делото или не са установени по предвидения в НПК съответен ред и т.н. И второинстанционният съд обаче е ограничен при изпълнение на тези си правомощия от пределите на компетентността на прокурора. В рамките на тези ограничения, съответният произнасящ се съдебен състав не може да установява нова, своя фактическа обстановка, чрез собствена интерпретация на събраните и проверени в хода на досъдебното производство доказателства (в този смисъл и решение № 60/2003 г. на І-во н. о. на ВКС). Правомощията на съда в процедурата по чл.

243, ал. 5 – ал. 8 от НПК не са в същия обем, както в съдебната фаза на наказателния процес, при решаване на въпросите по чл. 301 от НПК. Регулираните правоотношения са от различен порядък, тъй като в единия случай се касае до съдебен контрол върху досъдебната дейност, когато делото е прекратено преди да е стигнало до съдебната фаза, а в другия – за преценка на съда, осъществяваща се в съдебната фаза, при повдигнато с внесен обвинителен акт обвинение. Изложеният извод произтича и от самостоятелните правомощия на 3 прокурора, както и от господстващото му, главно процесуално значение, респективно правомощия, в досъдебната фаза на наказателния процес, където той се явява dominus litis (господар на процеса). Ако съдът прецени, че изложената в постановлението за прекратяване на наказателното производство фактическа обстановка е формирана въз основа на грешни фактологични изводи, като грешката е резултат от някоя или някои от по-горе посочените причини, той не може самостоятелно да я изменя, като излага свой прочит на доказателствените материали, а следва да отмени/измени контролирания акт, като посочи в какво се състои констатираното нарушение/я при оценката на събрания доказателствен материал (например непълнота на разследването, допусната логическа грешка, превратно интерпретиране на доказателство/а и пр.).

От своя страна, преценката за законосъобразност обхваща обстоятелството съответстват ли актовете на първия съд и на прокуратурата на нормите на материалния и процесуалния закон. В рамките на тази преценка съдът преценява, дали е допуснато съществено процесуално нарушение, което е отстранимо и което е довело по някакъв начин до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия, на неговия защитник или на пострадалото лице. Като такива могат да се очертаят неправилно приложена разпоредба на процесуалния закон или изобщо неприложена такава, нарушение при събирането и проверката на доказателствата по делото, нарушение при самото изготвяне на определението на районната съдебна инстанция и постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство (непосочени правни или фактически основания за прекратяването, липса на фактически констатации, липса на мотиви или противоречивост на същите и пр.). В рамките на тази преценка е и правомощието на съда да установи и правилността на правната квалификация, по която лицето е привлечено като обвиняем, ако има конституирано такова. Това правомощие обаче е лимитирано от конституционно установеното в чл. 127, т. 3 от Конституцията, репродуцирано в чл. 46, ал. 1 от НПК, такова на прокурора. Съобразно посочените норми, изключително правомощие на прокурора е да разреши въпроса, дали да започне наказателно преследване, респективно да извърши привличане към наказателна отговорност, срещу кого и за какво престъпление. Поради това, съдът не разполага с процесуалното правомощие да дава указания на прокурора дали да предяви и какво обвинение срещу определено лице, за конкретно извършено от него престъпление, още по-малко да му указва да повдигне обвинение с внасянето на обвинителен акт. Съображения в този смисъл са изложени в решение № 1/14.01.1999 г. на Конституционния съд, решение № 249/2002 г. на II-ро н. о. на ВКС, решение № 348/2003 г. на І-во н. о. на ВКС, решение № 60/2003 г. на I-во н. о. на ВКС, решение № 54/2012 г. на IIро н. о. на ВКС и др.

При така очертаните предели на правомощията на въззивния съд в процедурата по чл. 243, ал. 8 от НПК, относими към настоящия казус, настоящият съдебен състав намери, че разгледана по същество, жалбата е основателна.

Извършвайки собствен анализ на събраните и проверени в хода на досъдебното производство гласни и писмени доказателствени средства и писмени доказателства, както и 4 на заключенията от използваните способи на доказване – експертизи, въззивният съд намери, че първият такъв неправилно е достигнал до заключението, че е извършено пълно, всеобхватно и обективно разследване, съгласно стандартите на чл. 14, ал. 1 от НПК, респективно че в делото не се съдържа потенциал за събиране на нови доказателства, а всички възможни и необходими за конкретния случай вече са събрани и проверени.