Определение № 2803 от 28.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2803 гр. София, 28.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20258002104241 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 755 от 19.06.2025 год., постановено по в. гр. дело № 1091/2025 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив, VІІ с-в, в частта му, в която, като е потвърдено решение № 702 от 20.02.2025 год., постановено по гр. дело № 20192/2024 год. по описа на Районен съд – Пловдив, ХІV с-в, е уважен предявения от Д. К. М. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 1 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение за престъпление по чл. 354а ал. 5, вр. ал. 3 т. 1 НК, повдигнато по БП № 304/2024 год. по описа на Пето РУ при ОД на МВР – Пловдив, пр. пр. № 9672/2024 год. на РП – Пловдив, по което ищецът е оправдан с решение по АНД № 4414/2024 год. по описа на Районен съд – Пловдив, VI нак. с-в, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на влизане в сила на решението – 04.10.2024 год. до окончателното й изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че ангажираните от ищеца доказателства, 1 приети безрезервно от въззивния съд, били крайно недостатъчни за пълното и несъмнено доказване на твърдените неимуществени вреди. В действителност не били представени годни доказателства в тази насока, като бил разпитан само един свидетел – бащата на ищеца, чиито показания следвало да се преценяват по реда на чл. 172 ГПК. Не било установено и никакво отрицателно отношение от страна на околните спрямо ищеца. Ищецът не бил представил никакви други доказателства в подкрепа на твърдяното от него причиняване на многобройни, различни по своя характер и интензивност неимуществени вреди – силен емоционален стрес, безпокойство, безсъние, световъртежи, безвъзвратно уронен престиж, опетнено добро име сред обществото в резултат на действията на органите на ответника. Недоказано било и твърдението, че повдигнатото обвинение е засегнало съществено правната сфера на ищеца, като това се отразило изключително негативно на него и на неговите близки в личностен, здравословен и психологически план. Нямало доказателства за здравословното състояние /психическо и физическо/ на ищеца към периода, за който се твърдяло настъпването на претендираните вреди. В случая наказателното производство се било развило под формата на бързо производство, което приключило в рамките на 9 дни, като от момента на привличането на ищеца като обвиняем до внасяне на делото в съда били изминали само 6 дни. Т.е. касаело се за изключително кратко проведено разследване. На ищеца била взета най-леката мярка за неотклонение, като не му били налагани други мерки за процесуална принуда. Делото било внесено в съда с предложение за освобождаване на ищеца от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, а не с обвинителен акт. В този смисъл правната сфера на ищеца не била засегната или ограничена по никакъв начин /правото на лична свобода, възможност за свободно придвижване, право и възможност на труд и социални контакти,общуване с близки и познати/. Освен това обвинението не било разгласявано по медии или по друг начин, който да злепоставя ищеца. Твърденията му, че са засегнати доброто му име и авторитет сред обществото били останали недоказани. Ищецът бил задържан за срок от 24 ч. от органите на МВР на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, като това задържане не било разпоредено от прокуратурата, а и тя нямало правомощия да задържа за срок от 24 ч. по ЗМВР. Криминалистичната регистрация била изцяло в прерогативите на МВР, като прокуратурата не била разпореждала такава регистрация, нито имала такива правомощия. Ответникът не носел отговорност и за извършените личен обиск по ЗМВР на ищеца, както и за извършената проверка в жилище на основание чл. 83 ЗМВР, тъй като тези действия не били разпореждани от него. Единственото извършено процесуално-следствено действие – обиск и претърсване на обвиняемия било одобрено от съда. Следвало да се има предвид, че в ищеца било намерено наркотично вещество, че той бил ползвал наркотичното вещество, като го е пушел, както и това, че друг път също бил ползвал наркотични вещества и с поведението си сам бил предизвикал действията по 2 реализиране на наказателна отговорност. За да постанови оправдателната присъда, съдът бил приел за доказано, че на 03.08.2024 год. в гр. Пловдив ищецът, без да притежава съответно разрешително, бил държал високорискови наркотични вещества марихуана с нето тегло 1,638 гр. със съдържание на активен компонент тетрахидроканабинол 8.7 тегловни % на стойност 32.76 лв. Районна прокуратура – Пловдив била приела, че случаят е маловажен и повдигнала обвинение за престъпление по чл. 354а, ал. 5 вр. с ал. З, т. 1 НК. За съда обаче нямало съмнение, че ищецът бил осъществил изпълнителното деяние на повдигнатото му обвинение, както и това, че последното е извършено умишлено, но обвиняемият е лице в млада възраст и се касае за малко количество държани от него високорискови наркотични вещества /марихуана/, поради което приложил разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК. Следователно ищецът бил оправдан по повдигнатото му обвинение не защото не бил извършил деянието или защото същото било останало недоказано, а защото бил приел, че това деяние се явява малозначително Следователно в случая не се касело за незаконно обвинение. В частност прокуратурата имала задължение, съгласно разпоредбата на чл.

207 и чл. 208 НПК, да образува наказателно производство, тъй като били налице достатъчно данни, от които да се направи основателно предположение, че е извършено престъпление. Налице били и достатъчно доказателства съгласно изискванията на чл.

219 НПК за привличането на ищеца като обвиняем. В този смисъл ответникът трябвало да бъде изцяло освободен от отговорност на основание чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като поведението на ищеца било единствената причина за образуване на бързото производство и привличането му като обвиняем.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл.

280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси, уточнени от настоящия съдебен състав, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК:

1/ За изискването за съществуване на причинна връзка между увреждането и вредите?

2/ За начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта, установен в чл. 52 ЗЗД?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с т. 11 от ППВС №4/1968 год., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, решение № 439 от 14.12.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1730/2011 год., ІV г. о., ГК, решение № 391 от 13.01.2012 год. на ВКС по гр. дело № 201/2011 год., ІІІ г. о., ГК, 3 решение № 335 от 10.01.2012 год. на ВКС по гр. дело № 296/2011 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 72 от 18.05.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3619/2016 год., ІІІ г. о., ГК и решение № 187 от 13.06.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1215/2011 год., ІІІ г. о., ГК.

Ответникът по касационната жалба Д. К. М. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че по Б П № 304/2024 год. по описа на Пето РУ при ОД на МВР – Пловдив, пр. пр. № 9672/2024 год. на РП – Пловдив, ищецът бил привлечен като обвиняем на 06.08.2024 год. за престъпление по чл. 354а, ал. 5 вр. с ал. 3, т. 1 НК, като му била наложена найлеката мярка за неотклонение „подписка“. Досъдебното производство било приключило с мнение за предаване на обвиняемия /ищеца/ на съд за посоченото престъпление. С постановление от 13.08.2024 год. на РП – Пловдив същото било изпратено на съда с предложение ищецът да бъде освободен от наказателна отговорност на основание чл. 78а НК. С решение № 1216 от 18.09.2024 год., постановено по АНД № 4414/2024 год. по описа на Райоенн съд – Пловдив, VI нак. с-в, което влязло в сила на 04.10.2024 год., ищецът бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 354а, ал. 5 вр. с ал. 3, т. 1 НК , поради маловажност на случая.

Въззивният съд е приел от правна страна, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй ищецът бил уличен в извършване на престъплениe, повдигнато му било обвинение, а впоследствие бил оправдан. Обвинението се явявало незаконно, независимо от обстоятелството, че отделните процесуално-следствени действия били извършени в съответствие със закона и правомощията на разследващия орган. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ, Държавата дължала обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице.

Счел е за неоснователно възражението на ответника, че не следва да бъде ангажиране отговорността му за репариране на причинените на ищеца вреди. Изложил е съображения, че според задължителните разяснения по т. 3 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. н а ОСГК на ВКС и константната практика на ВКС по приложението на чл. 5 ЗОДОВ /която е цитирал/, държавата може да бъде освободена от отговорност само ако поведението на пострадалия е единствената причина за увреждането /единствен каузален фактор за повдигане на незаконното обвинение/, съответно отговорността на държавата може да бъде намалена поради съпричиняване /наличие на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай/. Такова 4 виновно поведение на пострадалия ще е налице, когато с действията си по време на наказателното преследване същият недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение, например: направени неистински самопризнания, въвеждане на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването и др.

Посочил е, че в разглеждания случай по делото липсват както твърдения, така и доказателства за подобни действия на ищеца, поради което е формирал извода, че не са налице предпоставките на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗОДОВ и прокуратурата не следва да бъде освободена от отговорност или обезщетението да бъде намалено поради съпричиняване.

Въззивният съд е счел за неоснователен и довода на ответника, че ищецът не е доказал, че в причинна връзка с воденетото срещу него наказателно производство е претърпял неимуществени вреди. Негативните последици от повдигането на обвинение срещу ищеца били доказани по делото посредством събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля С. М. /баща на ищеца/ – наказателното производство се отразило неблагоприятно върху емоционалното състояние и социалната сфера на ищеца; той се променил след повдигането на обвинението, целият му характер е станал друг. Като се е позовал на съдебната практика /която е цитирал/, въззивният съд е приел, че наказателното производство нормално влияе негативно върху психиката на всяко лице и този извод съдът може да направи и без наличие на строго формални доказателства, доколкото липсват други, установяващи обратното, като не в тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни изживявания.