Определение № 233 от 26.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 233 гр. София, 26.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка К.а

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Частно касационно търговско дело № 20258003901956 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от И. Й. Г. срещу определение № 959 от 25.06.2025 г., постановено по в.ч.гр.д. № 507/ 2025 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, в частта, с която след отмяна на определение № 743/ 24.03.2025 г., постановено по гр.д. № 3239/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново, по направено от ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД искане по чл. 248 ГПК е изменено в частта му за разноските решение № 272/ 13.02.2025 г., постановено по гр.д. № 3239/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново, като е отхвърлена претенцията на ищцата И. Й. Г. за присъждане на направените разноски по делото.

В частната касационна жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно. Частният касатор счита, че изводът на въззивния съд, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, не отговаря на установените в производството факти. Намира, че той е направен без да е съобразено, че ответното дружество разполага с издаден изпълнителен лист срещу ищците за осъждането им да изпълнят предявените в процеса вземания, който му дава право във всеки един момент да предприеме действия по принудително изпълнение срещу тях. Такива действия са възможни дори и когато има образувано изпълнително дело за събиране на вземанията по този изпълнителен лист, по което е настъпила перемпция. Частният касатор посочва, че въззивният съд не е взел предвид и това, че образуваното от ответника срещу ищците изпълнително дело всъщност не е било прекратено с акт на съдебния 1 изпълнител за това, както към датата на предявяване на отрицателния установителен иск, така и към датата на постановяване на първоинстанционното решение. Всички тези факти според него са основание да се приеме, че ответникът е дал повод за завеждане на предявените искове. С оглед на това той следва да отговаря за направените от ищцата И. Г. разноски по делото.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя един въпрос, по отношение на който поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по частната касационна жалба „ЕОС Матрикс“ ЕООД я оспорва.

Заявява, че не са налице основания за допускане на определението на въззивния съд до касационно обжалване, както и че то е правилно. Посочва, че въззивният съд е достигнал до правилен извод, че в негова тежест не следва да се възлагат направените от ищцата И. Г. разноски в производството, защото той е признал предявените отрицателни установителни искове още с отговора на исковата молба и по делото е установено, че не е предприел нови действия срещу ищцата за принудително събиране на процесните вземания след прекратяването по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на образуваното срещу нея изпълнително производство.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната касационна жалба доводи и данни по делото, намира следното:

Частната касационна жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното определение, Окръжен съд - Велико Търново е приел, че първоинстанционното производство пред Районен съд - Велико Търново е образувано за разглеждане на предявени от И. Й. Г. и Г. К. Г. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД искове за признаване за установено, че ищците не дължат на ответника солидарно парични вземания в общ размер от 23 310, 66 лв., за които е издаден изпълнителен лист от 07.08.2013 г. по ч.гр.д. № 1534/2013 г. по описа на РС – Велико Търново, поради погасяването им по давност. По делото е постановено решение, в което районният съд се е произнесъл и по разпределяне на отговорността за направените в първоинстанционното производство разноски, като е счел, че с оглед уважаването на предявените искове и тъй като ответникът със своето поведение е дал повод за завеждане на делото, той трябва да понесе отговорността за направените от ищците разноски. Първоинстанционният съд е сезиран с молба от ответника по чл. 248 ГПК, с която се иска решението да бъде изменено в частта му за разноските, като в 2 негова тежест да не бъдат възлагани заплатените от ищците разходи за защита в производството. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е направил извод, че тази молба е основателна. Той е счел, че при предявен отрицателен установителен иск, имащ за цел да отрече със сила на пресъдено нещо дължимостта на присъдено вземане поради погасяването му по давност, кредиторът не отговаря за направените от длъжника разноски, ако е признал иска и не е предприел никакви действия за принудително събиране на вземането си. Намерил е, че в случая от материалите по делото е видно, че ответникът е признал предявените срещу него отрицателни установителни искове. Приел е, че с оглед твърденията на страните в производството не е спорно, че за събиране на процесните вземания е било образувано изпълнително производство, както и че по него не са извършвани никакви действия по изпълнение след 19.07.2016 г., когато е направено последното плащане на дълга по извънсъдебно споразумение между кредитора и длъжниците. С оглед на това е заключено, че посоченото изпълнително дело е прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и че след неговото прекратяване ответникът не е предприел никакви нови действия за удовлетворяване на вземанията си към ищците. Ето защо ответникът не е имал извънсъдебно поведение, с което да е дал повод за предявяване от ищците на искове за установяване несъществуването на процесните вземания. Следователно налице са предвидените в чл. 78, ал. 2 ГПК кумулативни предпоставки, при които той се освобождава от отговорността за разноски, направени за водене на делото от ищците, въпреки основателността на предявените искове. Поради разминаване на изводите на двете инстанции по основателността на искането по чл. 248 ГПК, обжалваното първоинстанционно определение е отменено и вместо него е постановено друго, с което е изменено постановеното по делото решение в частта му за разноските, като е отхвърлена претенцията на ищците за присъждане на разноски в размер на 2 800, 16 лв.

По допускане на касационно обжалване:

В изложението за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя един въпрос, по който счита, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното определение, който е: При уважаване на предявен отрицателен установителен иск с основание изтекла погасителна давност следва ли разноските да бъдат възложени в тежест на кредитора - ответник, ако по изпълнителното дело е настъпила „перемпция“, без същото да е прекратено с постановление на ЧСИ, но кредиторът с отговора на исковата си молба е признал иска на ищеца?. От съдържанието на въпроса и обосновката към него е видно, че той е свързан с прилагане на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, поради което има характера на правен. По него има произнасяне от въззивния съд в обжалваното определение, тъй като изводът му, че в тежест на ответника не следва да се възлагат заплатените от ищците разноски в производството по 3 предявените отрицателни установителни искове, е направен при прилагане на правилото, предвидено в чл. 78, ал. 2 ГПК. Следователно този въпрос отговаря на общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. По него има и постановена практика на ВКС, поради което трябва да се приеме, че по отношение на него е осъществено и допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед на това обжалваното определение трябва да се допусне до касационно обжалване по следния въпрос, уточнен от съда съгласно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: Какви са предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК при предявен от длъжника срещу кредитора отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за недължимост на вземане поради изтекла погасителна давност, когато този иск е признат от кредитора и той разполага с изпълнителен лист за процесното вземане, но по образуваното въз основа на него изпълнително дело е настъпила перемпция?.

На настоящия съдебен състав е служебно известно, че на поставения въпрос е дадено разрешение в следните определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК – Определение № 3006 от 27.10.2025 г., постановено по ч.т.д. № 2266/2024 г. по описа на ВКС, ІІ т.о. и Определение № 2807 от 08.10.2025 г., постановено по ч.т.д.

№ 1477/2025 г. по описа на ВКС, І І т.о. и Определение № 1220 от 05.12.2023 г., постановено по ч.т.д. № 1809/2023 г. по описа на ВКС, ІІ т.о. В тези актове е посочено, че предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК за недължимост на разноските от ответника, когато искът е уважен, са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета по конкретното дело. Смисълът на предвиденото в чл. 78, ал. 2 ГПК правило е, че ответникът не трябва да понася съдебните разноски, когато неговото извънсъдебно поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е предпоставка за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, тъй като липсва първата предпоставка, уредена в чл. 78, ал. 2 ГПК. Чрез материалноправното възражение за изтекла погасителна давност се упражнява потестативно субективно материално право, поради което то може да се релевира само когато титулярят на вземането, покрито от погасителната давност, претендира изпълнение. В този смисъл, това преобразуващо субективно право не може да бъде упражнено извънсъдебно. В цитираните определения е прието още, че когато в полза на кредитора има издаден изпълнителен лист, той винаги овластява това лице да поиска образуване на ново изпълнително производство срещу длъжника и да насочи принудително изпълнение по отношение на негови имуществени права, дори и когато образуваното въз основа на изпълнителния лист изпълнително дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК /поради настъпила перемпция/. Ето защо за да отрече със сила на пресъдено 4 нещо процесуалното право на кредитора да удовлетвори удостовереното в изпълнителния лист изпълняемо право чрез помощта на държавната принуда след изтичане на срока на погасителната давност, длъжникът следва да предяви отрицателен установителен иск, за което причина представлява поведението на кредитора. За да се освободи в този случай от отговорността за съдебните разноски, кредиторът следва да докаже, че с извънсъдебното си поведение не е създал предпоставки за предявяване от длъжника на отрицателния установителния иск, като не е достатъчно фактически да не е предприел действия по образуване на ново изпълнително дело. Съобразно разяснителната част в т. 2 от ТР № 2/4.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2/2023 г., ОСГТК изпълнителният лист представлява по своето правно естество процесуална ценна книга, поради което докато той не бъде предаден доброволно от кредитора на длъжника /преди образуване или след прекратяване на изпълнителното производство/, носителят на изпълняемото право, удостоверено в изпълнителния лист, вкл. когато то е прехвърлено на трето лице /арг. чл. 429, ал. 1 ГПК/, винаги може да предприеме изпълнителни действия за принудителното удовлетворяване. Ако след предаване на изпълнителния лист кредиторът поиска издаване на дубликат на първообразния изпълнителен лист, длъжникът ще може да му противопостави всички възражения и оспорвания, вкл. и че първообразният изпълнителен лист не е изгубен или унищожен, а доброволно е предаден от кредитора на длъжника като доказателство, че изпълняемото право или процесуалното право за принудителното му удовлетворяване с помощта на държавната принуда е погасено /чл.