Определение № 30782 от 30.07.2024, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 30782 гр. София, 30.07.2024 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 38 СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ВЛАДИМИР СТ. КЪНЕВ като разгледа докладваното от ВЛАДИМИР СТ. КЪНЕВ Гражданско дело № 20231110169120 по описа за 2023 година

Изготвя следния проект за доклад по делото:

Ищцата Н. Р. Ш. твърди, че на дата 16.01.2023 г. между нея в качеството й на заемополучател и „Сити Кеш“ ООД в качеството на заемодател е сключен Договор за потребителски заем № 796963 към искане № 9164555. Съобразно чл. 3 от Договора размерът на заема е 400 лева, с краен срок за погасяване – 03.04.2023 г. Уговорено е, че заемополучателят дължи възнаградителна лихва в размер на 40,05% годишно, като в чл. 3, т. 5 от Договора е посочен ГПР в размер на 49,78 %. Съобразно чл. 3 от Договора заемът е следвало да бъде върнат на 11 седмични вноски, с падеж понеделник, от които 1 вноска по 3,12 лева и 10 вноски по 41,73 лева. В чл. 5.1 от Договора е посочено, че в срок от три дни кредитът трябва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като са поставени множество условия за това. Сочи се, че при един поръчител същият следва да получава възнаграждение в размер на поне 7 минимални работни заплати, а при двама – поне 4 работни заплати. Уговорено е още поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители по договори, сключени със заемодателя; поръчителят да няма задължения с рейтинг различен от „редовен“ в Централния кредитен регистър, включително по погасени задължения; поръчителят да представи служебна бележка или друг документ за размера на получаваните трудови доходи. Посочено е, че съобразно чл. 11, ал. 2 от Договора, при неизпълнение на условията по чл. 5 се дължи фиксирана неустойка в размер на 118,58 лева. Твърди се, че въпреки предоставената възможност на кредитополучателя да осигури обезпечение в тридневния срок, още със сключването на Договора му е начислена неустойка в размер на 118,58 лева, която е включена в погасителния план още от самото начало, като е посочено, че погасителната вноска се изменя в размер на 49,00 лева, а общото задължение е в размер на 539,00 лева.

Изтъква, че уговорената в чл. 11 от Договора неустойка противоречи на множество императивни правни норми на ЗПК, поради което на основание чл. 26 от 1

ЗЗД е нищожна. Твърди, че с уговорената неустойка се цели да се заобиколи предвидения максимален размер на ГПР – чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Посочва, че това вземане формално е посочено като обезщетение за неизпълнение с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница, предвидена в закона. Твърди, че същото отговаря на всички критерии, посочени в параграф 1, т. 1, от ЗПК, тъй като представлява разход, пряко свързан с Договора за потребителски кредит, известен е на кредитора и следва да се заплати от потребителя, което се потвърждава и от самия погасителен план, видно от който, че разходът за неустойка е включен и дължим още с подписването на договора. Посочва, че договарянето на този разход като неустойка има единствено за цел увеличаването възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК тази клауза е недействителна. Сочи, че в ЗПК е предвидено изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника.

Посочва, че видно от представения погасителен план възнаградителната лихва в размер на 40,05% от срока на Договора се равнява на 20,42 лева, а неустойката в размер на 118,58 лева, с което реалният ГПР става близо 1401,27%. Твърди, че определянето на сумата в размер на 118,58 лева като неустойка за неизпълнение на задължение цели заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Твърди се, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е нищожна, тъй като противоречи на закона и добрите нрави, като излиза и извън пределите на предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Посочва, че се нарушават основните принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Изтъква, че процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на задължения за предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по Договора за връщане на заетата сума. Сочи, че видно от нейния размер същата е в размер на близо 30% от предоставения заем, без да е ясно какви вреди обезщетява, след като кредиторът сам е оценил кредитоспособността на длъжника и е одобрил отпускането на кредита преди да му е предоставено обезпечението. Посочва, че с оглед на изложеното, с договарянето на тази неустойка заемодателят цели единствено да се обогати. Твърди, че посочената клауза нарушава разпоредбите на чл. 26, ал. 1 и чл. 9 от ЗЗД.

Счита, че е налице и заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, в която се предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Твърди се, че с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което не произтичат вреди. Сочи, че подобна неустойка обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде 2 събрано от длъжника в срок, но тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва за недопустимо.

Също така посочва, че клаузата на чл. 6 от Договора е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.

Сочи, че същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Изтъква, че тази клауза не е индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146 от ЗЗП.

Посочва, че са налице и основания целият ДПК да се приеме за недействителен, което по същество води и до недействителност и на самата неустоечна клауза. Моли съда да се произнесе относно действителността на договора в мотивите на решението.

Твърди, че не предявява самостоятелен иск за обявяване нищожност на Договора.

Изтъква, че съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които възлизат в него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК следва да се тълкува, като цялостно неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което е основание за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК. С оглед на гореизложеното счита, че е налице правен интерес от предявяване на настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на изначално недължимо платената сума.

Моли съда да постанови решение с което да провъзгласи недействителността на клаузата предвидена в чл. 11, ал. 2 от Договора за паричен заем № 796963, предвиждаща заплащането на неустойка, като нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

Моли съда да осъди на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. от ЗЗД, ответника „Сити кеш“ ООД да заплати сумата в размер на 5,00 лева /частична претенция от общо 118,58 лева/, представляваща изначално недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане.

Претендира разноски, включително и адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който заявява, че исковата молба е нередовна и неоснователна, като едновременно с това същата е предявена в условията на злоупотреба с права.

Посочва, че настоящото производство е недопустимо, тъй като правото на иск е упражнено при условията на злоупотреба с право. Твърди, че в рамките на една седмица от ищцата са подадени 2 /две/ искови молби срещу ответното дружество с една единствена цел: да се възложи в тежест на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер. Твърди, че образуваните гр. дела пред Софийски районен съд са 3 със следните номера: настоящото гр. д. № 69120/2023 г. и гр. д. № 68284/2023 г. Сочи, че с двете еднакви искови молби се оспорват два договора за кредит, сключени между страните на дати 09.01.2023 г. и 16.01.2023 г. Твърди, че с договорите на ищеца са предоставени идентични кредитни услуги, респективно при идентични условия, като тези условия се атакуват в две отделни производства с напълно еднакви аргументи.

Твърди се, че ищцата е имала възможността да получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в една искова молба идентичните си искове и претенциите си за недействителност на договори в цялост и на отделни договорни клаузи, но тя е образувала две с целта да се обогати за сметка на ответника с многократно по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски (и по двете дела осъдителните искове са в размер на 5 лева). Твърди, че процесуалното поведение на ищцата противоречи на принципа за законност и добросъвестност в процес, прогласен в чл. 3 от ГПК. Посочва, че съобразно установената съдебна практика съдът е длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за добросъвестност по смисъла на чл. 3 от ГПК, като при установяване на поведение, несъобразено с това правило, съдът не следва да уважава неоснователните искания на страните, а да ги дисциплинира със средствата на ГПК, както и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право.

Моли съда по реда на чл. 213 ГПК съедини цитираните по-горе дела в едно производство и постанови едно общо решение по тях. Сочи, че идентичността между делата и производствата е твърде съществена, за да се гледат в отделни производства, чиято единствена цел е генериране на все по-високи разноски за ответното дружество.

Твърди, че предявените искове, твърденията, аргументите и оспорванията са идентични, заявени са еднакви доказателствени искания, процесуалните представители и на двете страни са едни и същи, респективно и възраженията на ответника по двете производства са еднакви. Посочва, че разглеждането на двете производства съвместно и постановяването на едно общо Решение би отговаряло в най-пълна степен на принципите на гражданския процес: добросъвестно упражняване на процесуалните права от страните под страх от отговорност за вреди, състезателното начало и равенството между страните в производството. Твърди, че би се постигнала и процесуална икономия, тъй като съдът няма да бъде задръстван от няколко напълно идентични молби, искания и становища по отделни производства, респективно задължен да се произнася по всички тях поотделно.

Сочи, че предвид наличието на два договора между страните с предмет идентични кредитни продукти, то между тях са налице трайни отношения, създадени на база идентични условия. Поради което тълкуването на договорите, преддоговорните и договорните отношения между страните следва да бъдат разглеждани съвместно, а не изолирано. При условията на евентуалност, в случай че делата не бъдат съединени, 4 при успешен развой на делото на ищцата да не бъдат присъждани разноски за повече от едно производство. Твърди, че съществува също пространна практика на Върховния административен съд (ВАС) относно злоупотребата с право на разноски по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ), която следва да бъде приложима и в гражданския процес по аргумент на по-силното основание, доколкото съгласно чл. 144 АПК за неуредените въпроси в дял III "Производство пред съд" субсидиарно се прилага Гражданският процесуален кодекс. Посочва, че според ВАС преценката за това дали е злоупотребено с дадено право от участник в конкретно съдебно производство е на решаващия съд, който се основава на изследване поотделно и в съвкупност на събраните в съответния казус доказателства. Твърди, че Върховните съдии допълват, че при упражняване на акцесорното право на разноски и при изрично възражение от ответната по делото страна за присъждането им с твърдения за злоупотреба с право - в случая конкретно по отношение присъждането на адвокатско възнаграждение, съдът дължи проверка за наличие на злоупотреба с процесуални права от страната, на която е оказана правна помощ, тъй като черпене на права, включително акцесорни, от недобросъвестно поведение в процеса е недопустимо. Посочва, че последствието при установяване на факта на недобросъвестно упражнени процесуални права от жалбоподателя по смисъла на чл. 3 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК е, че акцесорното право на адвокатско възнаграждение на адвоката му не следва да бъде признато с оглед недопускане целеното обогатяване за сметка увреждане на насрещния субект.