Решение № 669 от 23.11.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 669 гр. София, 23.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Ивелина Симеонова като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20211100506575 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 75424 от 23.03.2021 г. по гр.д. № 20119/2020 г. Софийски районен съд, 144 състав отхвърлил предявените от Л. С.Л., ЕГН **********, срещу „ЧАСТНА ДЕТСКА ГРАДИНА А. 01.09.“ ЕООД, ЕИК ****, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, чл. 344, ал. 1, т. 2 и чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ – за признаване на извършеното със заповед № 15/08.02.2020 г. на Директора на „Частна детска градина А. 01.09.“ ЕООД уволнение за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „учител детска градина“, и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в периода от 15.05.2020 г. до 15.11.2020 г. в размер на 5 520 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата 1 080 лв. – разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата Л. С.Л., която го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Първостепенният съд неправилно приел, че договорът, въз основа на който е възникнало трудовото правоотношение между страните, е 1 от 08.08.2019 г. Представеният договор № 24/.08.08.2019 г. бил последващ този от 05.08.2019 г. и можел да има само характер на анекс към договора от 05.08.2019 г. Районният съд правилно приел, че след като ищцата е ползвала 9 дни платен годишен отпуск, срокът за изпитване се удължава с още 9 дни и изтича на 16.02.2020 г., но неправилно не отчел установения по делото факт, че ищцата е получавала заплати през м. 02. и 03.2020 г., т.е. продължила да работи при ответника след 16.02.2020 г., до 05.03.2020 г. Останало недоказано твърдението, че след 10.02.2020 г. ищцата е работила по друго трудово правоотношение – друг трудов договор не бил представен. Свидетелите на ответника били източник на данни, че ищцата си е тръгнала и след това заповедта е подписана от тях, което давало категорично основание да се приеме, че заповедта за прекратяване не е връчена по предвидения в закона ред. Свидетелят на ищцата установил, че същата е продължила да работи при ответника и след 10.02.2020 г. Трудовият договор бил трансформиран в такъв без модалитет, който не можел да бъде прекратен по реда на чл. 71, ал. 1 КТ.

Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски и присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника й на основание чл. 38 ЗА. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна „ЧАСТНА ДЕТСКА ГРАДИНА А. 01.09.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, намира за установено следното:

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ.

2

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д.

№ 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Като краен резултат въззивният съд го намира за правилно по следните съображения:

Спорните между страните въпроси се свеждат до това от кой момент е започнал да тече уговореният в полза на работодателя 6-месечен срок за изпитване, и дали трудовото правоотношение е прекратено от работодателя на основание чл. 71, ал. 1 КТ в срока за изпитване.

Съгласно практиката на ВКС (решение № 156 от 16.05.2012 г. по гр. д.

№ 1027/2011 г., ІІІ ГО, решение № 11/24.01.2012 г. по гр. д. № 1783/2010 г. , IV ГО, решение № 16 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4793/2014 г., ІV ГО и др.), трудовият договор със срок за изпитване в полза на работодателя цели да провери годността на работника да се справи с възложената работа. В рамките на срока за изпитване работодателят трябва да направи преценка удовлетворен ли е от качествата на работника и от нивото на изпълнение на задълженията му. Преценката на работодателя се извършва свободно, не се мотивира и не подлежи на контрол. Ако резултатът от изпитването бъде счетен за незадоволителен от работодателя, той може да прекрати законосъобразно договора с работника в рамките на срока за изпитване, без да е необходимо да мотивира решението си. Срокът за изпитване започва да тече от момента на фактическото, реално изпълнение на възложената работа и уговореното за изпитване време трябва да бъде реално използвано за проверка. Това е смисълът на разпоредбата на чл. 71, ал. 4 КТ, постановяваща в уговореното време за изпитване да не се включва времето, през което работникът или служителят не е изпълнявал работата. В този случай срокът за изпитване трябва да бъде продължен с толкова работни дни, колкото работникът не се е явявал на работа и не е изпълнявал трудовите си функции, защото само в процеса на реално престиране на работна сила работодателят може да извърши преценката удовлетворен ли е от годността на работника да изпълни възложеното.

3

В случая по делото се установява, че между страните е сключен трудов договор на 05.08.2019 г., но реалното му изпълнение от ищцата е започнало на 08.08.2019 г. – така изрично е посочено в представения договор от 08.08.2019 г., което е удостоверено и с подписа на ищцата. Същото е посочено и в писмото до ищцата от Дирекция „Инспекция по труда“ – София (л. 37 от делото на СРС), съгласно което за м. август 2019 г. на ищцата е начислено и изплатено възнаграждение за 17 отработени дни, т.е. 08.08.2019 г. е първият й работен ден.

Следователно уговореният срок за изпитване е започнал да тече от 08.08.2019 г. и следва да изтече на 10.02.2020 г. (чл. 72, ал. 2 ЗЗД - 08.02.2020 г. е събота, почивен ден).

По делото се установява още, че на 01.11.2019 г. ищцата е ползвала един ден отпуск за временна нетрудоспособност (болничен лист на л. 26 от делото на СРС). Не се спори също, че в периода 16.12.2019 г. – 30.12.2019 г. ищцата е ползвала платен годишен отпуск (молба на л. 27, която в тази част не е оспорена). Работните дни в посочения период са 9, както правилно е приел и районният съд. Следователно към изпитателния срок следва да се прибавят още 10 работни дни и същият изтича на 24.02.2020 г.

По делото се установява от показанията на свидетелите С.Т. и В.Х., както и от представената от ответника заповед (л. 24 от делото на СРС), че заповедта за прекратяване е връчена на ищцата на 10.02.2020 г. при отказ, удостоверен с подписите на двамата свидетели. Доводът в жалбата, че свидетелите били подписали заповедта след като ищцата си тръгнала, освен преклудиран, е и неотносим за спора – без значение е дали свидетелите са удостоверили с подписите си отказа в присъствие на работника/служителя или след това. Нещо повече, законът - чл. 335 КТ, не предвижда изискване отказът на работник да получи заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение задължително да бъде отразен върху самата заповед, отказът може да бъде установен с всички доказателствени средства (така решение № 386/31.10.2011 г. по гр. дело № 1309/2010 г. на ВКС, IV ГО, решение № 429 от 15.03.2016 г. по гр. д. № 132/2015 г., ІV ГО на ВКС).

Следователно трудовото правоотношение е законосъобразно прекратено от работодателя на основание чл. 71, ал. 1 КТ на 10.02.2020 г., преди изтичане на срока за изпитване на 24.02.2020 г. След като трудовото 4 правоотношение е прекратено на 10.02.2020 г., полагането или неполагането на труд от ищцата при ответника след този момент, при наличието или при липсата на друг валидно сключен договор между страните, е ирелевантно за законността на процесното уволнение. Само за пълнота следва да се посочи, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства (ведомост за заплати за м. 02. и 03.2020 г., подадени справки от работодателя за осигурените лица и показанията на св. Т. и Х.) следва извод, че след прекратяване на процесното трудово правоотношение до 05.03.2020 г. ищцата е полагала труд като „помощник-възпитател“, а не като „учител детска градина“. Друго не следва от показанията на св. Хаджистоянова, които са основани на предположения и не установяват след 10.02.2020 г. ищцата да е работила при ответника като учител, още по-малко – да е полагала труд по процесното трудово правоотношение.

По изложените съображения съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е неоснователен, съответно неоснователни са и обусловените от него искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 1 080 лв. – адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС (900 лв. без ДДС), което е заплатено по банков път, видно от представените фактура и отчет по сметка. Съобразно чл. 2, ал. 5, чл. 7, ал. 1, т. 1 и чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното възнаграждение е в размер на 1 256 лв. без ДДС (относно начина на определяне на възнаграждението по трудови дела при предявени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ - определение № 37 от 28.01.2021 г. по ч. гр. д. № 2877/2020 г., ІІІ ГО на ВКС и цитираната в него многобройна друга практика на ВКС). Заплатеното от въззиваемия възнаграждение от 1 080 лв. с ДДС е под минималния размер, поради което възражението на въззивницата за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

5

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 75424 от 23.03.2021 г., постановено по гр.д. № 20119/2020 г. на Софийски районен съд, 144 състав.

ОСЪЖДА Л. С.Л., ЕГН **********, гр. ****, да заплати на „ЧАСТНА ДЕТСКА ГРАДИНА А. 01.09.“ ЕООД, ЕИК ****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 080.00 лв. (хиляда и осемдесет лева), представляваща разноски за въззивното производство.

Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6