Решение № 4505 от 30.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4505 гр. София, 30.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-15 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галя Вълкова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Галя Вълкова Гражданско дело № 20241100110433 по описа за 2024 година

Предмет на разглеждане са предявени от „Ц.Б.С.-2009“ ООД срещу Народното събрание на Република България искове с правна квалификация чл.

2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1, вр. чл. 84, ал. 3 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че е дружество - организатор на хазартни игри, притежаващо лицензи по Закона за хазарта, сред които и лиценз за организиране на игри с игрални автомати с адрес на обекта: гр. Добрич, бул.

„Добруджа“ № 32. Сочи се, че лицензът е издаден първоначално на „ГЛОБОФУТБОЛ“ ООД, ЕИК 130567228, с Решение № 000030-14342 от 22.12.2016 г., със срок на действие 10 години и валидност до 22.12.2026 г., а ищецът се явява негов универсален правоприемник по силата на извършено преобразуване чрез вливане, вписано в Търговския регистър на 18.01.2024 г. Посочва се, че преди издаването на лиценза дружеството-праводател е заплатило еднократна държавна такса по чл. 30, ал. 6 от Закона за хазарта, дължима за неговото издаване и поддържане за целия му срок. Твърди се, че с § 18 - § 22 от ПЗР на Закона за държавния бюджет на РБ за 2024 г. (ЗДБ за 2024 г.), обн. ДВ, бр. 108 от 2023 г., в сила от 01.01.2024 г., са въведени разпоредби, които противоречат на приложимите норми на европейското законодателство. С § 18 са въведени изменения на чл. 30 от Закона за хазарта, съгласно които размерът на еднократните държавни такси за издаване и поддържане на лиценз за организиране на игри с игрални автомати се увеличава многократно. С разпоредбите на § 19 - § 22 на ЗДБ се придавало обратно действие на така приетите изменения, като увеличените размери на таксите се прилагат и за организаторите с лицензи, издадени преди 01.01.2024 г., а разликата е следвало да бъде заплатена до 28.02.2024 г. За избягване на законови санкции 1 и за запазване на дейността си ищецът е заплатил допълнителна държавна такса в размер на 43 750 лв. на 21.02.2024 г.

Ищецът поддържа, че е налице нарушение на чл. 56 от ДФЕС, тъй като:

(1) увеличаването на таксите представлява висока бариера за навлизане на нови участници на пазара; (2) вече опериращите дружества са изправени пред изключителна финансова тежест при подновяване/поддържане на лицензи; (3) мярката противоречи на принципите на легитимни правни очаквания и правна сигурност. Счита, че нарушението е достатъчно съществено и е в пряка причинна връзка с претърпените имуществени вреди.

По изложените съображения ищецът претендира осъждане на ответника да му заплати: сумата от 43 750 лв. - представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат на нарушение на правото на Европейския съюз, сумата от 3 404,80 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 21.02.2024 г. до 11.09.2024 г., ведно със законна лихва за забава върху главницата считано от 11.09.2024 г. до окончателното изплащане на претендираната сума.

Ответникът - Народното събрание на Република България, чрез процесуалните си представители юрк. М.Р.М. и юрк. А.Г.М., оспорва исковете като недопустими, а при условията на евентуалност - като неоснователни.

Поддържа, че: не е налице процесуална легитимация на Народното събрание, доколкото то не е сред определените в чл. 7, ал. 1 от ЗОДОВ ответници, не осъществява административна дейност по смисъла на чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ и съгласно трайната практика на ВКС държавата, а не Народното събрание, е пасивно процесуално легитимирана по искове за вреди от законодателна дейност; законите подлежат на контрол за конституционосъобразност единствено от Конституционния съд; в случая липсва трансграничен елемент, обосноваващ приложение на чл. 56 от ДФЕС, доколкото спорът във всичките си аспекти е свързан само с България; приетите разпоредби представляват допустимо ограничение по смисъла на чл. 51 и чл. 52 от ДФЕС, доколкото касаят упражняване на публична власт и са обосновани с императивни съображения от обществен интерес, свързани с ограничаване на хазартната зависимост и защита на уязвими лица; нарушението не е съществено, тъй като законодателят не е превишил явно и сериозно пределите на правомощията си; вредите не са в пряка причинна връзка с оспорваните законови разпоредби.

Прави доказателствено искане ищецът да представи информация за висящи пред Административен съд - София-град производства във връзка със същия лиценз, по съображения за евентуална идентичност на споровете.

Прокуратурата на Република България, на основание чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ, излага становище за неоснователност на предявените искове.

По допустимостта

Настоящият състав приема, че доколкото Народното събрание е органът, приел измененията в Закона за хазарта, в качеството на процесуален субституент на държавата в производството за вреди, то е пасивно 2 процесуално легитимиран ответник в настоящото производство, като в този смисъл следва да бъде тълкувана разпоредбата на чл. 7 от ЗОДОВ. (В този смисъл Решение № 72 от 21.04.2020 г., постановено по гр.д. № 2377/2019 г. на ВКС, IV Г.О.)

От фактическа и правна страна

От ангажираните по делото доказателства се установява, че лиценз за организиране на игри с игрални автомати с адрес на обекта: гр. Добрич, бул.

„Добруджа“ № 32, е издаден първоначално на „ГЛОБО-ФУТБОЛ“ ООД с Решение № 000030-14342 от 22.12.2016 г., със срок на действие 10 години и валидност до 22.12.2026 г. По силата на извършено преобразуване чрез вливане, вписано в Търговския регистър на 18.01.2024 г. (вх. № 20240118151146), ищецът „Ц.Б.С.-2009“ ООД се явява универсален правоприемник на „ГЛОБО-ФУТБОЛ“ ООД, включително по отношение на правата и задълженията по процесния лиценз, видно и от издаденото на 02.04.2024 г. удостоверение № 000030-3888, отразяващо актуалното състояние на лиценза на името на ищеца.

Не е спорно, че при издаването на лиценза дружеството-праводател е заплатило дължимите съгласно Закона за хазарта държавни такси еднократно за целия срок на валидност. Съгласно чл. 30, ал. 6 от ЗХ (в редакцията към датата на издаване на лиценза) таксата е възлизала на 100 000 лв. Със Закона за държавния бюджет за 2024 г. (§ 18 и § 22) е предвидено, че организаторите на хазартни игри с лицензи, издадени преди 01.01.2024 г., дължат таксата по чл. 30, ал. 6 от ЗХ в увеличен размер, изчислен по определена формула, като дължимата еднократна част се декларира и внася в срок до 28.02.2024 г.

Не се спори, че за избягване на законови санкции ищецът, в качеството си на правоприемник по лиценза, е заплатил допълнителна държавна такса в размер на 43 750 лв. на 21.02.2024 г., за което по делото са представени доказателства - платежно нареждане от 21.02.2024 г. и декларация за дължимата еднократна част от таксите по чл. 30 от ЗХ.

Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ държавата отговаря за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз. Фактическият състав на отговорността, съгласно чл. 4, § 3, ал. 2 от ДЕС и принципите, установени в практиката на СЕС (решение по съединени дела С-6/90 и С-9/90; решение по съединени дела С-46/93 и С-48/93 и др.), предполага установяване на: (1) достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС; (2) претърпяна вреда;

(3) пряка причинна връзка между нарушението и вредата.

Основният спорен по делото въпрос е дали с приемането на § 18 - § 22 от ЗДБ за 2024 г., с които е изменен чл. 30 от Закона за хазарта, е налице достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз.

Настоящият състав съобразява разбирането на СЕС, изразено в определение от 03.07.2025 г. по съединени дела С-687/24 и С-688/24, постановено по преюдициално запитване по въпросите за нарушение на общностното право и по-конкретно на чл. 56 от ДФЕС и нарушение на 3 принципа на правна сигурност и оправдани правни очаквания досежно процесния казус. В т. 26, 27 и 28 от определението е обоснован извод, че макар да се поставя въпрос до тълкуването на чл. 56 от ДФЕС, всички аспекти на спора са свързани с изменение на такса за предоставяне на лиценз на оператори на хазартни дейности и са свързани само с България. Твърдението на доставчик на услуги, че част от клиентелата му е от държава членка, различна от тази, в която се е установил, не е достатъчно, за да се констатира наличието на трансгранично положение, което може да попадне в приложното поле на чл. 56 от ДФЕС. Посочената законодателна промяна касае положение, което във всичките си аспекти е свързано само с една държава членка и няма никаква връзка с чл. 56 от ДФЕС.

В конкретния случай не се твърди и установява, че националната правна уредба въвежда нормативен акт на Съюза, в който случай би се търсило нарушение на чл. 56 от ДФЕС. Ищецът, съответно неговият праводател, е дружество, регистрирано и осъществяващо дейност в България, а настоящият спор касае само българската държава. Налице е чисто вътрешно положение, по отношение на което извъндоговорната отговорност на държавата за вреди вследствие нарушение правото на ЕС е неприложима (вж. решение от 15.11.2016 г., Ullens de Schooten, С-268/15, EU:C:2016:874, т. 47).

Поради спецификата си хазартните игри не подлежат на регулиране на ниво Европейски съюз и са изключени от хоризонтални мерки като Директива 2006/123/ЕО. При липса на хармонизация в областта на хазарта държавите членки се ползват с широка преценка за защита на обществения ред и социалния интерес. Съобразявайки разясненията в т. 40 от решение С-322/16 (Global Starnet), държавите членки са свободни да установяват целите на своята политика в областта на хазартните игри и, когато се налага, да определят с точност търсеното равнище на защита (решение от 08.09.2016 г., Politanò, C-225/15, т. 39).

Ограниченията, които държавите членки налагат, следва да удовлетворяват условията, очертани в практиката на Съда - по-специално що се отнася до тяхното обосноваване с оглед на императивни съображения от общ интерес и тяхната пропорционалност. Оспорените разпоредби представляват мерки, насочени към по-стриктен контрол над дейността на организаторите на хазартни игри, като целта на мярката - свързана с ограничаване на прекомерната хазартна зависимост, предотвратяване на измамите и защита на уязвимите лица, включително непълнолетните - е обоснована с обществен и социален интерес.

Доводите, че таксата противоречи на принципа на легитимните очаквания и правна сигурност, доколкото действащите оператори са били длъжни да заплатят допълнителни суми, не сочат на нарушение на принципа за правна сигурност. Таксата не гарантира имуществен положителен резултат от дейността, а е свързана с възможността за упражняване на правата по лицензията. Икономическите оператори, действащи в областта на хазарта, не 4 могат да имат очаквания за липса на законодателна промяна - в този случай могат да оспорят правилата за прилагане на измененията (вж. решение от 11.06.2015 г., Berlington Hungary и др., C-98/14, т. 78).

Изменението на таксата за лиценз няма същинско обратно действие.

Предвидената формула за изменение на еднократната такса е пропорционална на оставащия неизтекъл период на лицензията след влизане в сила на изменението, считано от 01.01.2024 г., и не касае периода от началото на валидността на лицензията до влизане в сила на нормата. Предвиден е и разумен срок за изпълнение на финансовата тежест - до 28.02.2024 г. Освен това икономическите оператори не могат да възлагат оправдани правни очаквания за запазването на едно съществуващо положение, което може да бъде променено в рамките на дискреционните правомощия на националните органи (вж. решение от 15.04.2021 г. по съединени дела С-798/18 и С-799/18, Federazione nazionale delle imprese elettrotecniche ed elettroniche (Anie) и др.).

Обстоятелството, че ищецът е придобил процесните права по силата на универсално правоприемство чрез вливане, не променя извода за липса на нарушение - правоприемникът встъпва в правното положение на праводателя си, включително по отношение на дължимите публични задължения, възникнали или конкретизирани в рамките на действащия към момента на правоприемството нормативен ред.