Решение № 3848 от 27.06.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3848 гр. София, 27.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. И.ова

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. И.ова Въззивно гражданско дело № 20231100503433 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 11597 от 24.10.2022 г., постановено по гр. д. № 69439/2021 г. на Софийски районен съд, е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, вр. чл.

79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че И. П. Б. държи на „Топлофикация София” ЕАД във връзка с топлоснабдяването на недвижим имот – апартамент в гр. София, ул. ****, аб. № 15445, следните суми: 139,77 лв. – главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2018 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /05.05.2021 г./ до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен иска за горницата над тази сума до пълния му предявен размер от 286,74 лв. и за периода от м.05.2018 г. до м. 04.2020 г.; 14,78 лв. – законна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2029 г. до 19.04.2021 г., като е отхвърлен иска за горницата над тази сума до пълния му предявен размер от 30,33 лв.;

28,61 лв. – главница за дялово разпределение за периода от м. 05.2018 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /05.05.2021 г./ до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен иска за горницата над тази сума до пълния предявен размер от 58,50 лв. и за периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2020 г.; 6,76 лв. – законна лихва за забава върху главницата за 1 дялово разпределение за периода от 01.07.2018 г. до 19.04.2021 г., като е отхвърлен иск за горницата над тази сума до пълния му предявен размер от 10,56 лв. Всяка от страните е осъдена да заплати на другата разноски съразмерно на уважената/отхвърлената част от исковете.

В частите, с които исковете са уважени, решението е обжалвано от ответника И. П. Б., чрез пълномощника му адв. Д. С., като невалидно, недопустимо и неправилно.

На първо място в жалбата се излага възражение, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК е валидна и допустима.

Жалбоподателят поддържа направеното с отговора на исковата молба възражение за нищожност на заповедта за изпълнение. Излага оплакване, че обжалваното решение е постановено след отмяната на разпоредбите от чл. 61 до чл. 71 от Наредба № 16334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването с решение по адм. дело № 13721/2017 г. на ВАС, в противоречие чл. 15, ал. 3 от ЗНА. Поддържа се, че уредената в Наредба № 16334/2007 г. Методика за изчисляването на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, за отопление на имота и за БГВ, противоречи на законови разпоредби от по-висок ранг – ЗЕ, ЗЕЕ, ЗЗП, КРБ, правото на ЕС, както и законите на физиката, поради което същата не следва да се прилага. Изтъква и доводи за липса на облигационно правоотношение с ответника по повод доставката на топлинна енергия.

Въззивникът релевира и довод неправилно приложение от съда на чл. 86 от ЗЗД и практиката на ВАС, като представените съобщения към фактури са документи с невярно съдържание. Сочи, че представените от ищеца частни документи, които не са приети от ответника, нямат материална доказателствена сила. Изготвените по тези документи СТЕ и ССчЕ не доказвали доставеното количество топлинна енергия на ответника. Ищецът не бил представил данни, че е издал фактури, които да са отразени в дневника за продажби и декларирани в НАП, като при липсата на издадени фактури ищецът нямал основание да претендира сумите от ответника. Изложени са и възражения за недължимост на разноски за СТЕ и ССчЕ и на разноски за юрисконсултското възнаграждение на ищеца.

С писмения си отговор въззиваемата страна оспорва жалбата.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

”Топлофикация – София” ЕАД е предявило срещу И. П. Б. искове за установяване съществуването на негови вземания по заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 25408/2021 г. на СРС, за следните суми: 286,74 лв., представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия в имот, находящ се в гр.

София, ул. ****, за периода от м. 05.2018г. до м. 04.2020 г.; 30,33 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 16.09.2019 г. до 19.04.2021 г.; 58,50 лв., представляаща главница за дялово разпределение за периода от м. 05.2018г. до м.

04.2020 г.; и 10,56 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за дялово 2 разпределение за периода от 01.07.2018 г. до 19.04.2021 г., ведно със законната лихва върху главниците за топлинна енергия и за дялово разпределение от 05.05.2021 г. до окончателното изплащане на сумите.

В исковата молба се твърди, че ответникът, в качеството му на собственик на горепосочения топлоснабден имот, е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и е длъжен да монтира средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имота си, и да заплаща цената на доставената му топлинна енергия. Твърди се, че ответникът е използвал доставяната от ищцовото дружество топлинна енергия в периода от м. 05.2018 г. до м. 04.2020 г., но не е заплатил стойността на доставената топлинна енергия, както и дължимата сума за услугата дялово разпределение. За претендираните суми ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, като по образуваното по това заявление ч.гр.д. № 25408/2021 г. на СРС същото било изцяло уважено и срещу издадената заповед за изпълнение длъжникът подал възражение в срока по чл. 414 от ГПК.

С писмения си отговор ответникът оспорва исковете. Излага възражение за недопустимост на исковете – поради липса на сключен между страните договор за доставка на топлинна енергия, както и поради нищожност на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Поддържа, че чл. 153 от ЗЕ не трябва да се прилага, тъй като противоречи на чл. 17, ал. 3 от КРБ, на чл. 7 от Директива 2011/83/ЕС – транспонирана в ЗЗП и в практиката на ВКС по чл. 298 от ТЗ, на чл. 101 и сл. от ДФЕС и чл. 38 от Харта на основни права на ЕС. Твърди, че претендираните суми са недължими, тъй като за завишени и не отговарят на реалната им потребност. Излага довод за неприложимост на нормативната уредба, регламентираща топлоподаването ЗЕ, Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването, тъй като същите противоречат на КРБ, ЗЗК, общностното право и законите на физиката. Твърди, че ищецът не разполага с оборудване в абонатната станция, чрез което да контролира и да докаже, че продава енергия според потребностите на купувача. Сочи, че липсват доказателства за извършена метрологична проверка на топломера на ищцовото дружество, не са представени протоколи за ежемесечни отчитания, нито документи за пускане в експлоатация на абонатната станция. Не били представени също фактури, от които да е видно структурата на дълга по пера. Излага се и довод, че мораторна лихва не може да се налага върху прогнозни сметки.

С определението по чл. 140 от ГПК като трето лице-помагач на страната на ищеца е конституирано „Техем Сървисис” ЕООД, което заявява становище, че отчитането и разпределянето на топлинна енергия за имота в процесния период е извършено в съответствие с действащата в периода нормативна уредба.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази 3 предмета на обжалване, намира следното от фактическа и правна страна:

Обжалваното решение е валидно и допустимо. С него съдът се е произнесъл по предявените допустими искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 149, вр. чл. 150, ал. 1 и чл. 153, ал. 1 от ЗЕ – за установяване съществуването на вземания на ищеца срещу ответника по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 25408/2021 г. на СРС.

Неоснователно е направеното в жалбата възражение за недопустимост на исковете поради нищожност на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Заповедта за изпълнение е съдебен акт с последици на съдебно решение. Съдебният акт е нищожен, когато е постановен от незаконен състав, не е в изискуемата писмена форма, или е постановен извън правораздавателната компетентност на съда. В случая издадената заповед за изпълнение срещу ответниците е валидна – издадена е в изискуемата писмена форма от надлежен орган и има изискуемото нормативно определено съдържание. Неоснователен е релевираният от ответника довод, че в нарушение на чл. 411, ал. 2 от ГПК районният съд не е съставил писмено разпореждане, от което да е видно, че не са налице отрицателните предпоставки, посочени в същия текст. Изрично и отделно разпореждане се издава от заповедния съд само в случаите на изцяло или частично отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а в останалите случаи, когато подаденото заявление изцяло се уважава, съдът издава разпореждане, което инкорпорира в самата заповед за изпълнение. Без значение за валидността на заповедта за изпълнение е дали в нея претендираните вземания са точно описани съобразно посоченото в заявлението за издаване на заповед за изпълнение. При евентуално наличие на такова несъответствие страна може да релевира доводи за това в хода на исковия процес, но то няма отношение към валидността на съдебния акт. Всички останали възражения срещу издадената заповед за изпълнение касаят съществуването на вземанията на кредитора, което е предмет на установяване в производството по иска по чл. 422 от ГПК и е относимо към преценката за неговата основателност, но нямат отношение към валидността на заповедта за изпълнение.

По така предявените искове следва да се установи, че в процесния период между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия, както и че ищецът е изпълнил задължението си, като е доставил конкретно количество топлинна енергия в процесния имот и е начислил суми за доставена енергия съобразно действащите към този момент разпоредби.

Клиенти на топлинна енергия съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, респ. битови клиенти по смисъла на т.2а пар. 1 от ДР на ЗЕ, са всички собственици и титуляри на вещно право върху топлоснабден имот. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и трети лица, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 от 4

ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот по силата на договорно правоотношение със собственика или носителя на вещно право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото лице придобива качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди, респ. битов клиент по смисъла на т.2а пар. 1 от ДР на ЗЕ и дължи цената на доставената топлинна енергия на топлопреносното предприятие – ТР № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. В мотивите на това ТР посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.153, ал.1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Без значение е дали клиентът фактически е обитавал топлоснабдения имот.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.