Решение № 160 от 07.05.2024, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 160 гр. К., 07.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № ************ по описа за 2023 година

ЗЗД.

ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание член 26 ал.1 от Ищецът А. И. Д. с ЕГН ********** от град Б. община К., област П., ул. „В.“ ***** твърди, че на *********** г. сключил с ответното дружество договор за паричен заем ************, по силата на който му били предоставени в собственост заемни средства в размер на 1 200.00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40.32%, годишен процент на разходите – 49.38% .

Съгласно чл.1, ал.3 от процесния договор за паричен заем, ищецът дължал еднократна такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 754.80 лева. Ищецът усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължал плащания за процесната такса на следните правни основания:

Така предвидената клауза очевидно заобикаляла закона и накърнявала правата на другата страна по облигационното отношение.

Еднократната такса за експресно разглеждане на документи била във фиксиран размер - 754.80 лева, и в случая липсвало каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. В попълненото от заемателя предложение за сключване на договор за паричен заем не бил посочен размерът на еднократната такса за експресно разглеждане на документи, което означавало, че ищецът не бил запознат с размера на предвидената такса преди самото сключване на договора.

Съгласно чл. 144 т. 9 от ЗЗП неравноправни били клаузи, които налагали на потребителя приемането на клаузи, с които той нямал възможност да се запознае преди сключването на договора.

1

В чл. 146 ал. 1 от ЗЗП било посочено, че неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146 ал. 2 от ЗЗП - клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

Ответникът бил потребител на финансова услуга по смисъла на §13 т. 1 от ЗЗП. Оттук, така предвидената клауза имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП, като с нея се целяло неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга, тази такса представлявала и скрит разход по договора за кредит, който привидно бил уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея се цели реално заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал.4 от ЗПК.

Съгласно §1 т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да била предвидена като такса експресно разглеждане в договора, сумата представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума, която не била включена в ГПР.

Поради невключването на еднократната такса за експресно разглеждане на документи в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалния лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП.

Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Не било изпълнено и изискването по чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК в договорът да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК, да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит като недействителен не 2 пораждал права и задължения за страните по заемното правоотношение. По силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита, поради което ответникът нямал правно основание да претендира исковите суми, тъй като следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като еднократна такса за експресно разглеждане на документи, представляващо част от компонентите на ГПР.

МОЛИ съда да постанови решение, с което да прогласи по отношение на „В.К.“ АД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление: град С., п.к. ****, район „Л.“, бул. „Д.Н.“ ********, ************** законен представител С.П. като правоприемник на „В.К.“ ****, ********, нищожността на клаузата от договор за паричен заем ************ от *********** г., съдържаща се в чл.1 ал.3, предвиждаща заплащане на еднократна такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен в размер на 754.80 лева, сключен с „В.К.“ ****, ********, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11 т. 9 и т. 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

ПРЕТЕНДИРА разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, сумата в размер на 400 лева в полза на адвокат С. К. Н. с ЕГН **********, определена по реда за минималните размери на адвокатските възнаграждения за безплатна защита за настоящото производство.

Ответникът „В.К.“ АД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление: град С., п.к. ****, район „Л.“, бул. „Д.Н.“ ********, ************** законен представител С.П. оспорва иска като неоснователен.

Сочи, че не може да вземе становище по възражението за противоречие на оспорената клауза с разпоредбата на чл. 144 т.9 от ЗЗП поради липса на такава разпоредба в закона.

По отношение на твърденията на ищеца, че „клаузата е неравноправна, не е уговорена индивидуално и е нищожна, на основание чл.146 от ЗЗП“, счита, че ищецът не навежда никакви доводи в тази връзка, а схематично маркира само бланкетни теоретични формулировки за неравноправност на клаузи и приложима законодателна уредба и съдебна практика, поради което отново не може да вземе отношение.

Твърди, че още с получаването на *** (предхождащо сключването на договора) ищецът бил подробно запознат с изискванията за предоставяне на обезпечение в договора, респективно, имал достатъчно време и възможност да се снабди с поръчител или да представи банкова гаранция, за да обезпечи кредита и да избегне начисляване на неустойка за неизпълнение на това задължение. Тридневният срок за предоставяне на обезпечение от сключването на договора било абсолютно изпълним от житейска гледна точка. Дружеството нямало правен интерес от предоставяне на по-дълъг срок, тъй като заемната сума се усвоявала при сключването на договора и в разумен срок след това кредиторът следвало да разполага с достатъчно гаранции за 3 събираемост на вземанията си.

Несподелено оставало и становището на ищеца, че таксата за експресно разглеждане на документи цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК. Видно от чл.1 (2) от договора за паричен заем, услугата по експресно разглеждане на документи била за допълнителна услуга, от която клиентът доброволно избрал да се възползва, като на основание чл.19 във връзка с приложение № 1 към чл. 19 ал. 2 от ЗПК стойността на същата не следвало да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора. Експресното разглеждане на документи не било действие по усвояване или управление на кредита, а действие, което предхожда във времево отношение и усвояването и управлението на кредита. Експресното разглеждане на документи нямало задължителен характер, с което обстоятелството ищеца бил запознат, но в случая избрал доброволно да ползва тази услуга срещу заплащане на такса в конкретно посочен размер, което се потвърждавало от чл. 1 ал.3 от договора.

Предвид доброволния характер на услугата по експресно разглеждане, неправилно било ищецът да се позовава на неравноправност, именно защото оспорваната клауза фигурира в договора по изрична негова заявка, а не било едностранно наложена от ответното дружество, без той да има възможност да избегне ползването на услугата, съответно начисляването на таксата за нея. Предоставянето на финансови услуги от дружеството не било обусловено от експресно разглеждане на заявките, като тази услуга била предоставена единствено и само в интерес на заемополучателите.

За коректност следвало да се отбележи, че въпреки осъществяването на услугата по експресно разглеждане на документите, договор за паричен заем можел да не бъде подписан и съответно заемното правоотношение по предоставяне на потребителски кредит да не възникне по желание на която и да е от страните.

Неоснователни били възраженията на ищеца и относно размера на таксата за експресно разглеждане. В действащото законодателство и конкретно в ЗПК не били предвидени лимити за цената на услуги с подобен характер, поради което приложима била свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД. От друга страна, липсата на законова регламентация на цената на тази услуга не е случайна, тъй като единствено финансовата институция можела да остойности цената на всички ресурси, необходими за предоставяне на този вид услуга. Не на последно по важност място, следвало да се отбележи, че експресното разглеждане в толкова кратък срок от подаване на заявката изисквало бърза реакция от страна на заемодателя, ангажиране на по-голям административен и човешки ресурс, което логично оскъпявало услугата.

Не можел да бъде подминат и фактът, че ответникът не изискал от ищеца еднократно заплащане на таксата за експресно разглеждане.

Плащането на таксата било предвидено като разсрочено, с погасителните вноски по кредита, което било изцяло в интерес на заемателя-ищец.

По отношение твърдението на ищеца, че таксата експресно разглеждане следвало да бъде включена при изчисляване на ГПР по кредита:

Разпоредбата на чл. 19 ал.3 от ЗПК, при изчисляване на ГПР изрично изключвала плащания, възникващи при неизпълнение на задължения 4 по договора за потребителски кредит. Цитираната разпоредба идвала да покаже, че освен да защити потребителя, законодателят пожелал да насърчи добросъвестното спазване на неговите задължения и стриктното им изпълнение. Засилената защита на потребителя като по-слаба страна се простирала дотам, докъдето от негова страна също е налице добросъвестност и своевременно и точно изпълнение. Когато такова липсвало, както било в настоящия случай, то той не следвало да се ползва от допълнителна закрила.

Счита, че уговорената такса за експресно разглеждане не влизала в противоречие с целта на въведеното ограничение на ГПР, а дори напротив, целяла минимизирането на риска от неизпълнение и осигурява добросъвестно поведение от страна на длъжника, като го стимулирало да спазва стриктно договора, без да поставя в риск.