Решение № 282 от 02.11.2022, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 282 гр. Сливен, 02.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

С. Т. Михайлова Маринова

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Въззивно гражданско дело № 20222200500382 по описа за 2022 година

Производството е въззивно и е по реда на чл. 258, и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 1271 от 26.01.2022 г. на ответника по делото Министерство на правосъдието, чрез ст. юрк. С. П. Т.- С., срещу Решение № 758 /15.12.2021 г., постановено по гр. д. № 2000/2021 г. по описа на РС-Сливен, с което ответникът е осъден да заплати на Д. К. А., ЕГН **********, гр. Сливен, със съдебен адрес: *** чрез адв. Н. П. от АК-Сливен, сумата в размер на 3267 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между полученото от ищцата основно трудово възнаграждение за периода от 01.05.2018 г. до 27.12.2020 г. и основното трудово възнаграждение, получавано на основание чл. 177, ал. 1 от ЗМВР от служителите, изпълняващи при ответника длъжността „Инспектор Човешки ресурси IV-VII степен“, с които ищцата е полагала еднакъв или равностоен труд, ведно със сумата от 322,47 лв., представляваща мораторна лихва върху вземането, изчислено от 01.06.2018 г. до датата на подаване на исковата молба в съда. Въззивникът е осъден да заплати на Д. К. А. сумата в размер на 3251, 84 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи, изразяващи се в неполучени от ищцата допълнителни възнаграждения за прослужено време по чл. 178, ал. 1, т. 1 от ЗМВР за периода от 01.01.2018 г. до 27.12.2020 г., получени от служителите, изпълняващи длъжността „Инспектор Човешки ресурси“, с които ищцата е полагала еднакъв или равностоен труд, ведно със сумата от 500,31 лв., представляваща мораторна лихва върху вземането, изчислена от 01.06.2018 г. до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното му изплащане на сумите. Въззивникът е осъден да заплати на Д. К. А. сумата от 3828 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди - пропуснати ползи, изразяващо се в неполучената от нея левова равностойност на храна по чл. 23, ал. 1 от ЗИНС, за периода от 01.01.2018 г. до 27.12.2020 г. получена от служителите, изпълняващи длъжността „Инспектор Човешки ресурси“, с които същата е полагала еднакъв или равностоен труд, ведно със сумата от 658,69 лв., представляваща 1 мораторна лихва върху вземането изчислена от 01.06.2018 г. до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното му изплащане на сумите. Въззивникът е осъден и да заплати на Д. К. А. сумата от 650 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи, изразяващо се в разликата между получените от нея ежегодни суми за облекло за периода от 01.05.2018 г. до 27.12.2020 г. и парични суми за облекло, получени от служителите, изпълняващи длъжността „ Инспектор Човешки ресурси“, с които същата е полагала еднакъв или равностоен труд, ведно със сумата от 63,83 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата, изчислена считано от 01.01.2019 г. до датата на подаване на исковата молба в съда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумите Въззивникът е осъден и да заплати сумата от 1767, 15 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи, изразяващи се в левовата равностойност на разликата в размера на редовния платен годишен отпуск, ползван от ищцата и размера на редовния и допълнителен платен годишен отпуск по чл. 189, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗМВР, на който са имали право служителите изпълняващи длъжността „Инспектор Човешки ресурси“ при ответника, с които същата е полагал еднакъв или равностоен труд, ведно със сумата от 27 лв., представляваща мораторна лихва върху вземането, изчислена от 01.04.2021 г. до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумите. Въззивникът е осъден и да плати сумата от 3058,69 лв. разноски за първата инстанция, както и сумата от 784,52 лв., държавна такса.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата Д.

К. А., чрез адв. Н. П. от АК Сливен.

Постъпила е частна жалба с вх. № 4708/28.03.2022 г. от Министерство на правосъдието, чрез ст. юрк. С. П. Т.- С., срещу Определение № 374/16.02.2022 г. по делото, с което молбата за изменение на решението в частта за разноските е оставена без уважение.

Не е постъпил отговор от ищеца по частната жалба в законоустановения срок.

В своята въззивна жалба въззивникът е изложил доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния, процесуалния закон и необоснованост. Ищцата претендирала обезщетение за имуществени вреди от дискриминация, като първоинстанционният съд в проекто-доклада си квалифицирал иска като такъв по чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр. Материално-правният режим на отговорността по тази разпоредба била обективна и възниквала при безспорно установяване на действия/бездействия, представляващи по-неблагоприятно третиране на основа защитени признаци, вредни последици и причинна връзка. Въззивникът счита, че в случая първият елемент не е налице, тъй като нито е налице предварително установено нарушение от страна на МнП спрямо ищцата с решение на КЗД, нито в настоящото производство е съединен иск по чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. Освен това, твърдяното нарушение трябвало да е в причинни връзка с някой от защитените признаци, а в случая това не представлявало дискриминация по смисъла на чл. 7, ал. 1, т. 5 от ЗЗДискр. Защитеният признак „лично положение“ нямал еднозначно обективно съдържание и във всеки случай следвало да се установи значим, обективен, същностен за личността белег, който да позволява да бъде прилаган и които да отчита универсалния обхват на закона и абсолютната забрана на дискриминация. В първоинстанционното производство счита, че не се е установил такъв значим и обективен признак, който да отличавал ищцата от останалите и да покривал съдържанието на признака „личностно и обществено положение“.

За извършване на сравнението следвало да се изхожда от разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗИНС, която регламентирала отделните категории служители в ГД „ИД“. На основание чл. 19, ал. 2 от ЗИНС само статутът на служителите по чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗИНС се урежда от ЗМВР, а този на служителите по чл. 19, ал. 1, т. 2 от ЗИНС от ЗДСл. Материалният закон, който уреждал спорното правоотношение в случая бил ЗДСл., на основание чл. 19, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 2 от ЗИНС. Въззивникът счита още, че спрямо ищцата не намирал приложение 2 параграф 86 от ЗИДЗМВР. В първоинстанционното производство обаче не се установило, че ищцата се намира в неидентично положение със служителите по чл. 19, ал. 1, т. 2 от ЗИНС, които заемали същата длъжност.

Формирането на работната заплата на ищцата, както и на всички други служители по ЗДСл., е съобразено с нормативната уредба, регламентирана в Наредба за заплатите на служителите в държавната администрация, а не съобразно чл. 177, ал. 1 от ЗМВР.

Въззивникът счита, че съдържанието на спорното, прекратено, служебно правоотношение не предвиждало присъдените допълнителни възнаграждение.

Иска от настоящата съдебна инстанция да обезсили обжалваното решение, евентуално да бъде отменено като неправилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК и съобразно изхода на спора, преизчисляване на държавната такса, възнаграждението за вещото лице и адв. Възнаграждение.

В своя отговор въззиваемият оспорва въззивната жалба като неоснователна, а обжалваното решение счита за правилно, тъй като същото е основано на събрания по делото доказателствен материал, въз основа на който е направен несъмнен извод за допуснато от работодателя за исковия период нарушение на чл. 13, ал. 1 и чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр.

Последният не бил осигурил еднакви условия на труд без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. и не осигурил равно възнаграждение за еднакъв труд, полаган от нея и други служители, назначени по друг специален закон да изпълняват абсолютно същите трудови функции като нея – дейности по организация и управление на човешките ресурси. От така допуснатите нарушения пряко настъпили имуществени вреди, които са в причинноследствена връзка с допуснатата дискриминация.

Тези изводи въззиваемата счита за доказани въз основа на събраните писмени доказателствени средства. От приложената длъжностна характеристика на заеманата от нея длъжност „ Старши експерт Човешки ресурси“ в Затвора в гр. Сливен и тази на изпълняващите по вид труд при ответника служители на длъжност „Инспектор – VII-IV степен Човешки ресурси“, се установили трудови функции, които не само са сходни, но са еднакви по своето естество, характеристика, задължения и отговорности.

Първоинстанционният съд правилно приел, че в хода на процеса ответникът заявил, че ищцата може да бъде сравнявана със служители на длъжност „Инспектор – VII-IV степен Човешки ресурси“. Твърденията за разлика в получаваните от ищцата основни и допълнителни възнаграждения, както и други материални придобивки, пряко произтичащи от осигурените условия на труд, се установили от приобщените вътрешноведомствени актове и от заключението на назначената съдебно икономическа експертиза. С оглед доказателствената тежест ответникът не е успял да докаже нито, че е третирал нея по равностоен начин, както служителите по чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗИНС, заемащи горепосочената длъжност, нито пък евентуално по-неблагоприятно третиране спрямо нея да е обективно оправдано със законна цел и средства за постигна на целта. Цитираното във въззивната жалба приложение на параграф 86 от ЗИДЗМВР / ДВ. Бр. 14/2015 г./ не изпълнявало понятието за „обективно оправдано неравенство“ с оглед защитения интерес. С изм. и допълнение на ЗМВР с ДВ бр. 14/2015 г. разпоредбата на чл. 142 от ЗМВР създало различни категории държавни служители в МВР, в това число и за ГДИН, за част от които специалният закон запазил действие за т. н. в публичното пространство „служители, работещи на терен“, изпълняващи специфични полицейски функции, а съобразно спецификата на ЗИНС – функции по охрана на лишени от свобода, а за другата част от служителите, чиито трудови функции са в административно естество, същият предвиждал правния им статус да се определя от общия за държавната администрация закон във всички държавни ведомства – ЗДСл. Въззиваемата счита, че целта на законодателните промени, е правният статус на всички служители, които изпълнявали чисто административни функции в МВР, ГДИН, др. силови ведомства, за които е приложим ЗМВР, да се регламентира от ЗДСл. занапред. Параграф № 86 от ЗИДЗМВР създаден с ДВ бр. 14.2015 г. целял да запази привилегиите на заварените служители от действащата администрация на ЗМВР, които макар и по функции да отговарят на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, да 3 продължават ползваните до този момент привилегии, предоставени от ЗМВР, след 2015 г. насам само за държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, респ. за държавните служители по чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗИНС. Според въззиваемата посочената разпоредба не намирала приложения в настоящия предмет на делото, но с оглед на това, че на нея се позовава въззивникът, същата счита, че в конкретния случай не се изпълнява понятието „законна цел“ и „обективно оправдана“. Работодателят следвало да осигури и на нея същите по размер трудови материални придобивки за да избегне забраната от дискриминация при упражняването на правото на труд. Посочената разпоредба можело да представлява формално основание за ответника да дискриминира свои служители спрямо други такива, с които първите полагат един и същи по вид труд, но не е основание да го оправдава обективно, доколкото поведението е дискриминационно и противоречи на чл. 13, ал. 1 и чл.