Решение № 980 от 17.07.2023, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 980 гр. София, 17.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Г. Иванов

Д. Мирчев при участието на секретаря Росица Й. Вьонг като разгледа докладваното от Г. Иванов Въззивно гражданско дело № 20211000501329 по описа за 2021 година

Разгледа в съдебно заседание на 12.06.23г. /с участието на секретаря Й./ въззивно гражданско дело № 1329/19г. и констатира следното:

С решение на СГС 1-26 състав от 10.02.21г. по г.д. № 13790/20г. е отхвърлен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК на П. С., Л. Й., М. Р., Н.

Р. и Е. Р. против Министерството на образованието и науката и Специално училище за ученици с увреден слух /СУУУС/ „Проф. д-р Дечо Денев“ /за установяване, че Държавата не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД 18-68/02.12.10г. на изпълнителния директор на АГКК и заповед за изменение на КККР № 18-6951/17.08.18г. на началника на СГКК София, с адрес на имота – град София, р.н Витоша, ул. Ген. Стефан Тошев, с площ на имота по скица 2 797 кв. м., начин на трайно ползване - за друг вид застрояване, предназначение – урбанизирана територия, с номер на имота по предходен план 1574 - част, в квартал 26, при съседи – имоти с идентификатори ***, ***,

***, ***/.

Решението на СГС се обжалва от П. С., Л. Й., М. Р., Н. Р. и Е. Р..

1

Жалбата е основателна:

Съображенията на страните са изложени по делото /в рамките на производствата пред СГС и САС/:

Събраните в процеса доказателства /преценени в съвкупност, в контекста на твърденията – възраженията на страните и правилата по чл. 266, ал. 1 от ГПК и чл. 269, изр.

2-ро от ГПК/ удостоверяват, че ищците се легитимират като собственици /по реституция/ на спорния имот:

Процесният недвижим имот е бил отчужден от Н. Р. /наследодател на ищците/ за нуждите на Специално училище за ученици с увреден слух /СУУУС/ „Проф. д-р Дечо Денев“. Впоследствие /след влизане в сила на ЗВСВНОИ/ имотът е бил реституиран /по реда и условията на този закон/ в полза на ищците /наследниците на бившия собственик/.

Проведените производства /отчуждително и реституционно/ са описани и обсъдени /като етапи и правни последици/ подробно от първоинстанционния съдия /след съобразяване на съдържанието на всички събрани в процеса писмени, гласни и експертни доказателства/.

Настоящият съдебен състав препраща /при условията на чл. 272 от ГПК/ към констатациите /и мотивите на СГС/ в горната насока /в това число и относно изводите на съда, че процесният имот отговаря на нормативните изисквания за образуване на самостоятелен парцел - по смисъла на чл. 1, ал. 2 от ЗВСВНОИ и, че полученото от бившия собственик обезщетение е било върнато - по смисъла на чл. 6, ал.1 от ЗВСВНОИ/. Съдебният състав препраща

/при условията на цитираният законов текст/ и към мотивите на първоинстанционния съдия, касаещи възражението на ответниците за недопустимост на реституция спрямо имот публична държавна собственост.

На практика основният спорен въпрос по делото /по същество/ е – дали отчуждителното мероприятие /по смисъла на чл. 1 от ЗВСВНОИ/ се явява реализирано. В тази връзка:

От една страна:

Събраните в процеса /в производството и пред двете съдебни инстанции/ доказателства /основно експертни в тази насока/ удостоверяват, че в терена не са разположени подземни инфраструктури /съоръжения/ и, че имотът не е застроен.

2

Действително:

В имота е налична ограда /която е съществувала и към 92г. – съгласно констатацията на приетите в процеса експертизи; в това число и обясненията на вещите лица от съдебните заседания/. Тази постройка обаче не може да се окачестви като „мероприятие“ /по смисъла чл. 2 от ЗВСВНОИ във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗВСВНОИ/:

Всяка ограда /не само процесната/ е предназначена да обслужва даден имот. Това предназначение обаче се изчерпва единствено с необходимостта /с целта/ да се отдели /обособи и изолира пространствено/ един имот от друг /в същата насока са и обясненията на вещите лица от състава на разширената експертиза/. Поради това именно /предвид посоченото единствено предназначение и цел на оградата като вещ/ това „съоръжение“ /строеж/ не може да бъде съотнесено към нуждите на учебното заведение /преценени в контекста на същинската му цел и предназначение, а именно - образователна и възпитателна/.

Към тези нужди /по същите съображения/ не може да бъде съотнесена и другата постройка в имота - „бункер за отпадъци“ /дори да се приеме, че е била налична към 92г.; макар, че вещите лица от тройната експертиза не локализират времево този строеж/.

Процесният „бункер“ /който се окачествява от експертите като изначално „спорно“ съоръжение, имащо само „естетическа“ функция/ няма /не е имал/ отношение към същинските /целеви/ функции на учебното заведение /възпитателни, образователни/. Пряко свидетелство за това е и обстоятелството, че към момента това „съоръжение“ не е налично /било е разрушено, премахнато/.

С други думи /предвид горните съображения/: съществуването /към 92г. и сега/ на процесната ограда /евентуално и на процесния бункер за отпадъци към същата година/ не може да дерогира правния ефект на реституционната процедура /тези „строежи“ не могат да се окачествят като осъществени „мероприятия“ по смисъла на закона/.

От друга страна:

Всички приети в процеса експертизи констатират наличие /и към 92г., и към момента/ на т. нар. „опитно поле“ в спорната част от имота /обособена част от терена, служеща за засаждане и отглеждане на сезонни растителни култури – зеленчуци, цветя и др./. Това поле обаче също не може /макар да се явява „мероприятие“ по смисъла на чл. 2 от 3

ЗВСВНОИ във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗВСВНОИ/ да изключи правните последици на реституцията:

Действително – наличната обособена част от земята /“опитното поле“/ може да се свърже /да бъде съотнесена функционално/ със същинската дейност на учебното заведение /да обучава и да възпитава зачислените към него деца чрез полагане на земеделски труд, чрез обработване на земята, чрез грижи за растителните култури и т.н./. По делото обаче е установено /категорично, еднозначно/, че учебното заведение разполага с допълнителна /свободна от застрояване/ площ /извън процесния имот/, която е многократно по-голяма от тази на спорния терен /и на обособеното в същия „опитно поле“/. Вещите лица от тройната експертиза констатират /и в обясненията си от съдебните заседания/, че посочената допълнителна /свободна площ/ може /сама по себе си, ако бъде надлежно проектирана, фактически и строително реорганизирана/ пълноценно да задоволи образователните и възпитателни нужди на училището /на децата/. В такава хипотеза не може да се приеме, че реституцията на имота /фактическото получаване на спорната площ от ищците/ би засегнала дейността на учебното заведение; би препятствала възможността на децата да спортуват на открито, да полагат труд на открито /именно доколкото е налична друга свободна площ от терена със съществени размери, която може да бъде използвана за такива цели/. Освен изложеното: към момента т. нар. „опитно поле“ не се използва пълноценно от учебното заведение. Пряко свидетелство за това е обстоятелството /съгласно изричната констатация на вещите лица от тройната експертиза/, че площта на полето сега /в сравнение с момента когато е било изградено/ е редуцирана значително /до размера на по-малко от 1/10 част от спорния имот, т.е. на практика само такава част от терена в момента се използва по предназначение - за осъществяване на образователните и възпитателни функции и цели на училището/. Именно този факт /това настоящо фактическо състояние/ опровергава /пряко/ тезата, че учебното заведение има необходимост /нужда/ да ползва и спорната /освен цялата останала налична площ/ от имота. В този смисъл /с други думи/: преместването на

„опитното поле“ в останалата /свободна/ част от имота по никакъв начин не би засегнало нуждите на училището и на децата; особено доколкото свободната площ от имота /предвид значителните си размери/ позволява опитното поле да бъде /при необходимост/ и допълнително разширено.

4

Възражението на ответниците по чл. 79 от ЗЗД се явява неоснователно:

Събраните по делото гласни писмени и гласни доказателства – преценени в съвкупност /показанията на свидетелката Ш. и писмото на СО от 04.08.14г./ удостоверяват, че след реституцията /след отмяната на процесното отчуждаване - моментът от който може да започне да тече срокът по чл. 79 от ЗС/ ищците са установили /в това число и по смисъла на чл. 81 от ЗС/ владение върху процесния /възстановен/ недвижим имот и тази фактическа власт е била ограничена едва към 14г. /като през целия този период ответниците на практика не са ползвали реституирания имот по предназначение – съобразно изложеното по-горе/. От тази дата до завеждане на иска /през 19г/ изискуемият от закона 10-годишен срок на придобивната давност – не се явява изтекъл. Обратна констатация би се явила в пряко противоречие и с житейската логика /извод, че ищците са получили заповеди за отмяна на отчуждаването още към 95г. и са бездействали фактически и правно чак до 19г. – би се явил нелогичен и житейски незащитим/. С оглед това – показанията на свидетелите С.а и Й. не могат да обосноват извод, че в полза на ответниците са настъпили правните последици по чл. 79 от ЗС.

Досежно процесуалното възражение на МОН /заявено в хипотезата на чл. 299, ал.

1 от ГПК/:

Производството по г.д. № 10370/03г. на СРС 41 състав /приключило с влязло в сила съдебно решение – потвърдено в рамките на въззивен и касационен контрол/ не преклудира настоящия процес /предвид липсата на предпоставката по чл. 298, ал. 1 от ГПК/.

В тази връзка:

Посоченото дело е било насочено формално срещу друг /макар отново държавен орган/ ответник /Министерството на отбраната/; предходният процес е имал за предмет ревандикация /по смисъла на чл. 108 от ЗС/ на друга /самостоятелно обособена част/ от реституирания в полза на ищците недвижим имот /която част е била отчуждена за осъществяване на различно мероприятие, предназначено да обслужва нуждите на друг правен субект - МНО; имотът е бил отреден в полза на тази администрация/. Тези изводи следват от съдържанието /мотиви и диспозитив/ на самото съдебно решение /постановено по посоченото дело/. Същият извод следва и от констатациите на приетите в процеса /и пред СГС, и пред САС/ технически експертизи /в това число и разширената – приета пред 5 настоящата инстанция; в това число и обясненията на вещите лица от съдебните заседания/.

Обстоятелството – кога процесният имот е бил обособен идентификационно в две различи части /преди или след приключване на предходния процес/ се явява ирелевантно /доколкото в случая е установено еднозначно, че към момента настоящото дело има различен предмет от приключилото/. С оглед това: неоснователни се явяват и възраженията на МОН /заявени в контекста на постановките по ТР № 3 от 19г. на ВКС/.

Всичко изложено обосновава извода, че: правните последици на реституцията са настъпили надлежно в патримониума на ищците /последните се легитимират като собственици на процесния недвижим имот/. С оглед това: отрицателният установителен иск следва да бъде – уважен /решението на СГС следва да бъде отменено/.

С оглед изхода на спора пред САС: в полза на жалбоподателите /ищци/ следва да бъдат присъдени /при условията на чл. 78, ал. 1 от ГПК във връзка с представените списъци по чл. 80 от ГПК/ съдебни разноски /за производството и пред двете съдебни инстанции/.

Възражението на ответниците /по чл. 78, ал. 5 от ГПК; заявено и пред двете съдебни инстанции/ е основателно: претендираният от жалбоподателите /ищци/ адвокатски хонорар се явява прекомерен /преценен в контекста на цената на иска, определена в съответствие с правилото на чл. 69, ал. 1, т. 2 от ГПК – на база данъчната оценка на процесния имот в размер на 160 644, 3 лева/. С оглед това: исканият адвокатският хонорар следва да бъде редуциран /и за двете съдебни инстанции/ до размера на сумите 5 692 лева /с ДДС/. В случая е приложима старата редакция на Наредба № 1 /доколкото процесното процесуално представителство е било учредено към минал момент – преди последното изменение на Наредбата/.