Решение № 2343 от 09.06.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2343 гр. Варна, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: А. Д. Маркова при участието на секретаря Т. Ат. Трифонова като разгледа докладваното от А. Д. Маркова Гражданско дело № 20253110111438 по описа за 2025 година

Предявена е искова молба по реда на чл.422, ал.1, във вр. с чл.415 от ГПК с обективно съединени искове с правно основание по чл.79, ал.1 от ЗЗД с цена на иска от 1000 лв. и с правно основание по чл.79, ал.1 от ЗЗД с цена на иска от 223, 77 лв., от страна на ищеца "И. Ф." ЕООД с ЕИК *****, с адрес **********, представлявано от Б.И.Н., с процесуален представител ю.к. А.С.Г., против ответника С. М. А., с ЕГН **********, с адрес: ******.

Претенциите на ищеца са съдът да признае за установено, че С. М. А. дължи на "И. Ф." ЕООД сумата от 1 223,77 лв., от които: 1000 лв. - главница по предоставения кредит и 223,77 лв. - договорна лихва за периода 27.07.2024г. до 23.05.2025г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на заявлението издаване на заповедта за изпълнение до пълното погасяване на дължимата сума, за които вземания била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № ****2025г. на Районен съд - Варна..

В исковата молба ищецът твърди, че между него, в качеството на кредитодател, и ответницата, в качеството на кредитополучател, е бил сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние №********** Договорът бил сключен при условията на ЗПФУР.

Информацията относно договора, потвърждението от страна на ответницата, съгласието с общите условия на дружеството, били извършени след регистрация на ответницата в сайта на дружеството и изпълнение на процедурата за сключване на договор за кредит от разстояние, която включвала и провеждане на видеоразговор с ответницата за потвърждение на самоличността. На ответницата бил отпуснат кредит с главница в размер на 1000 лв., която сума била преведена на ответницата по посочен от нея начин, а именно по конкретна банкова сметка с титуляр ответницата А.. Вземането за главницата по договора било разпределено на 14 вноски, първите 13 от които в размер на 71,43 лв. и 14-та последна 1 вноска в размер на 71,41 лв. за периода ****** Нямало извършени плащания за главницата.

Била обявена предсрочна изискуемост, която настъпила на датата, на която ищцата получила ел.съобщение за предсрочна изискуемост. В условията на евентуалност, в случай, че съдът не приеме, че е настъпила предсрочна изискуемост, то ищцовата страна твърди, че е настъпила изискуемостта на задълженията, чийто падеж е изтекъл към момента на постановяване на решението. При изплащане на вноските по кредита ответницата следвало да преведе, освен дължимата главница, още и договорна лихва, която била фиксирана и не търпяла изменения по време на договора. Договорната лихва съгласно договора била в размер на 40.15 %. Не били извършени плащания за договорна лихва, която била в размер на 223, 77 лв.

Тъй като ответницата не изпълнила задължението си по договора, ищцовото дружество подало заявление по реда на чл.410 от ГПК и в РС – Варна било образувано ч.гр.д. № ****2025г., по което била издадена заповед за изпълнение и по което ищецът получил уведомление, че може да предяви установителни искове. Неизпълненото задължение от ответницата възлизало на сумата от 1 223,77 лв., от които: 1000 лв. - главница по предоставения кредит и 223,77 лв. - договорна лихва за периода 27.07.2024г. до 23.05.2025г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на заявлението издаване на заповедта за изпълнение до пълното погасяване на дължимата сума. Ищецът претендира също така да му бъдат присъдени и направените по делото разноски.

От страна на ответницата не е представен отговор на исковата молба, не е изразено становище по иска.

Като съобрази всички посочени по делото доказателства, съдът счете за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото от ищцовата страна са представени следните писмени доказателства: Договор за предоставяне на кредит №******; Общи условия към договорите за предоставяне на кредит от „И. Ф.“ ЕООД; разпечатки от водена кореспонденция по електронна поща *****; разпечатка с посочен номер на сметка; копие на лична карта на С. М. А.; разпечатки на снимки от екран; разпечатка от изпратено известие за предсрочна изискуемост по електронна поща; преводно нареждане от ****** за сумата от 1000 лева; диск съдържащ със записани документи във връзка със сключен договор за кредит; справка с вх.№ ****** от УКБ АД. Съдът е допуснал разкриване на банкова тайна, като е изискал от „УКБ“ АД да предостави информация дали по сметка на ответницата е постъпила сума от 1000 лв. от страна на ищцовото дружество, по повод на което е постъпила справка с вх.№ ****** от посочената банка. Приложено е по делото и ч.гр.д.№ ***2025 г. по описа на Районен съд Варна, ** състав.

От така представените доказателства се установява, че страните по делото на ****** са сключили договор за предоставяне на кредит, по силата на който ищцовото дружество е предоставило на ответницата в заем сума в размер на 1000 лв., която тя се задължила да върне за срок от 420 дни, до *****, на 14 месечни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент от 40,15 %, лихвен процент на ден 0,11% и годишен процент на разходите 48,44 %.

2

В договора е вписана обща дължима сума по кредита 1247, 27 лв. В чл. 3, ал. 1 от договора страните са уговорили, че потребителят се задължава в срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора, да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: банкова гаранция със срок на валидност до 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора или две физически лица – поръчители, които да отговарят на конкретно описани в договора условия. При неизпълнение на това задължение заемателят, съгласно чл.3, ал.2 от договора дължи неустойка в размер на 443, 34 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с първите шест погасителни вноски. Така общият размер на задължението на ответницата към ищцовата страна по договора от 1690, 91 лв.

Видно от преводното нареждане от ******, както и от постъпилата информация от „УКБ“ сумата по кредита е била преведена по сметка на ответницата на ****** На ****** от страна на ищеца до ответницата е било изпратено уведомление, че на основание чл. 8 от договора кредит и с оглед обстоятелството, че ответницата е просрочила плащането по договора с две последователни вноски, то от момента на получаване на известието, ищцовата страна обявява вземането по договора за кредит за предсрочно изискуемо. Не са налице по делото данни дали и кога ответницата е получила уведомлението.

На ******. ищцовото дружество е подало в РС - Варна заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, въз основа на което в съда било образувано ч.гр.д.

№ ***2025 г., 26 с-в. По това дело е била издадена заповед за изпълнение №******, с която е разпоредено ответницата да заплати на ищцовото дружество сумата 1 000,00 лева (хиляда лева), представляваща главница, ведно със законна лихва за период от ******. до изплащане на вземането, сумата 223,77 лева (двеста двадесет и три лева и 77 стотинки), представляваща договорна лихва за период от 27.07.2024 г. до 23.05.2025 г., както и държавна такса в размер на 23,35 лева (двадесет и три лева и 35 стотинки) и ю.к.ско възнаграждение в размер на 50,00 лева (петдесет лева). Против така издадената заповед за изпълнение ответницата е депозирала възражение на осн. чл.414 от, поради което и съдът е указал на ищцовото дружество, че може да предяви установителен иск за вземането си.

Горепосочените обстоятелства съдът счита за установени безспорно от представените по делото доказателства, като на база така установените факти съдът счита, че се налагат следните правни изводи:

Безспорно е установено по делото, че между ищцовото дружество и ответницата е бил сключен договор за кредит по реда на ЗПФУР с горепосочените параметри. Сключеният между страните договор за кредит е потребителски, тъй като попада в определението на чл.9 от Закона за потребителския кредит. Също така при произнасянето следва да се има предвид, че към настоящия казус са приложими, освен разпоредбите на Закона за потребителския кредит, още и на Закона защита на потребителите, доколкото ответницата има качеството на потребител съгласно параграф 13 от ЗЗП, според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на 3 търговска или професионална дейност. В случая на ответницата, в качеството на физическо лице, е предоставена финансова услуга (отпуснат кредит).

Съгласно чл.7, ал.3 от ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, а съгласно ТР №1/2020 от 27.04.2022 г. по т.д. /1/2020 г. на ОСГТК съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В настоящия случай съдът счита, че сключеният между страните договор за кредит е недействителен, поради неспазването на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Видно е, че в договора за кредит е посочен годишен процент на разходите от 48,44%. Годишният процент на разходите следва да изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, съгласно чл.19, ал.1 от ЗЗП, а съгласно ал.4 на същата разпоредба годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Въпросното постановление (Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения) определя годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. В настоящия казус годишният процент на разходите формално надвишава максималната стойност, но в него не е включена неустойката по чл.3, ал.2 от договора, а тя по същността си представлява допълнително възнаграждение за заемодателя. Това е така, защото тя няма присъщите за неустойката функции да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение. Ясно е от клаузите на договора, че нестойката би се дължала от ответницата, дори и при точно изпълнение на задълженията по договора. Макар и неустойката да е уговорена като санкция, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение, то е видно, че с нея се въвеждат допълнителни разходи за ответницата.

Предвид това съдът счита, че въведената клауза за неустойка представлява средство за увеличение размера на главния дълг и като такава представлява общ разход по кредита за потребителя по смисъла на пар.1, т.1 от ДР на ЗПК. Съгласно посочената разпоредба общ разход по кредита за потребителя са: „всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия“.

Предвид гореизложеното съдът счита, че съществуващата клауза за неустойка, имаща 4 характер на допълнително възнаграждение за кредитора, която не е включена в годишния процент на разходите, води до формиране на годишен процент на разходите, който не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита, което налага извода, че с въвеждането на тази клауза от договора, в него е налице неточно посочване на ГПР. С това е налице противоречие с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Предвид това следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност.