Решение № 7472 от 22.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7472 гр. София, 22.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 59 СЪСТАВ, в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СТАНИМИР Н. ЙОРДАНОВ

КЮЛЕРОВ при участието на секретаря *** като разгледа докладваното от СТАНИМИР Н. ЙОРДАНОВ КЮЛЕРОВ Гражданско дело № 20251110134334 по описа за 2025 година Предявен е иск по чл. 422 от ГПК.

И щ е ц а ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от ***– изпълнителен директор и ***– Председател на У С , твърди в исковата си молба, че в негова полза е издадена заповед за изпълнение № 12281 от 27.04.2025 г. по ч.гр. д. № 17741 по описа за 2025 г. на СРС, като поради подадено възражение от страна на ответницата счита, че за него е налице правен интерес от установяване на вземането си по реда на чл. 422 от ГПК. В съдебно заседание искът се поддържа.

Ответницата С. Н. А. с ЕГН **********, от ***, в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е подала писмен отговор, в който оспорва предявените по делото искове, моли същите да бъдат отхвърлени за посочените суми.

Третото лице-помагач***, със седалище и адрес на управление ***, не изразява становище по исковете, не се представлява по делото.

Съдът, след преценка на доказателствата по делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Видно от приетото и приложено като доказателство ч.гр. д. № 17741 по 1 описа за 2025 г. на СРС, на 27.03.2025 г. било депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу ответницата за цитираните суми. В закрито разпоредително заседание, проведено на 27.04.2025 г., по ч.гр. д. № 17741 по описа за 2025 г. на СРС, съдът уважил искането и издал заповед за изпълнение против длъжницата. Така издадената заповед била връчена на длъжницата, като същата в срока по чл. 414 от ГПК, депозирала възражение срещу заповедта за изпълнение, с оглед на което на ищеца бил даден срок по реда на чл. 415 от ГПК да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса.

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 17741 по описа за 2025 г. на СРС.

Видно от представения по делото Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 10.12.1990 г., съпрузите Х** А. и С. Н.

А. са придобили процесния недвижим имот в условията на СИО, тоест при равни квоти. Видно от приетото и преложено като доказателство удостоверение за наследници № **** г., след смъртта на **в А. на 19.04.2021 г., същия е оставил като наследници съпругата си С. Н. А. и дъщерите си ***, като съгласно правилата на чл. 9 и сл. от ЗН същите придобиват имота при квоти, както следва – 4/6 ид. части за С. Н. А. и по 1/6 ид. част за * Х.а **и Е***. Следователно, съдът приема за установено, че ответницата по делото следва да носи отговорност за 4/6 части от задължението по делото.

Във връзка с направеното възражение за изтекла погасителна давност съдът счита следното: Съобразно трайната съдебна практика вземането на дружеството представлява периодично плащане по смисъла на ТР № 1 от 2009 г. на ОСГТК. Вземанията за заплащане на потребената топлинна енергия са периодични – независимо, че произтичат от общ правопораждащ юридически факт, всяко от тях е самостоятелно и различно от останалите, от което следва, че предявените от ищеца главни вземания за периода м.08.2021 г. – м.01.2022 г., съгласно изричната разпоредба на чл. 111, ал. 1, б. «в», предл. трето от ЗЗД са погасени с изтичането на тригодишна давност – последно на 16.03.2025 г.

2

Доколкото заявлението по чл. 410 от ГПК е подадено след срока на изтичане на давността – на 27.03.2025 г., съдът счита, че сумите по заповедта за този период са погасени на осн. чл. 111, ал. 1, б. «в» от ЗЗД, тоест сумата в размер на 10, 78 лева, съгласно приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза. Изтеклата давност не засяга сумите за мораторна лихва, тъй като същите се претендират за период с начална дата 15.11.2022 г., както и за главница за дялово разпределение, тъй като същата е за период с начална дата 01.07.2022 г.

При установено от съда, че ответницата по делото следва да носи отговорност за 4/6 части от задължението по делото, то исковете следва да бъдат уважени/отхвърлени, както следва: иска за главницата за топлинна енергия следва да бъде уважен за сумата в размер на 3, 40 лева (1, 74 евро), отхвърлен за сумата в размер на 10, 78 лева (5, 51 евро) като погасен по давност, и отхвърлен за сумата в размер на 1, 69 лева (0, 86 евро) като неоснователен и недоказан. иска за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия следва да бъде уважен за сумата в размер на 3, 36 лева (1, 72 евро), и отхвърлен за сумата в размер на 1, 69 лева (0, 86 евро) като неоснователен и недоказан. иска за главницата за дялово разпределение следва да бъде уважен за сумата в размер на 33, 32 лева (17, 04 евро), и отхвърлен за сумата в размер на 16, 66 лева (8, 52 евро) като неоснователен и недоказан.

По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД.

По делото не са представени доказателства за отправена и получена покана за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването на исковата молба, поради което акцесорната претенция в тази част се явява неоснователна и иска за мораторна лихва следва да бъде изцяло отхвърлен.

С оглед този изход от спора право на разноски имат както ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, така и ответницата, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.

А. Разноски, сторени от ищеца:

Общия размер на разноските, направени от ищеца, възлиза на сумата в размер на 1 250 лева /639, 12 евро/, както следва – по заповедното 3 производство по ч.гр. дело № 17741 по описа за 2025 г. на СРС в размер на 75 лева, от които 25 лева държавна такса и 50 лева юрисконсултско възнаграждение и по исковото производство по настоящото дело в размер на 1 175 лева, от които 175 лева държавна такса, 400 лева депозита за СТЕ, 400 лева депозита за ССчЕ, и 200 лева юрисконсултско възнаграждание, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 25 от НЗПП в минимален размер. Общия размер на предявените искове възлиза на сумата в размер на 81, 85 лева, а размера на уважените искове възлиза на сумата в размер на 40, 08 лева, което е 49 %, в какъвто размер следва да бъдат уважени и разноските, или сумата в размер на 313, 17 евро.

Б. Разноски, сторени от ответницата:

По заповедното производство по ч.гр. дело № 17741 по описа за 2025 г. на СРС адв. И. Н., процесуален представител на ответницата претендира разноски, както следва – адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т.

2 от ЗА в размер на 400 лева, което е без значение, доколкото същия се определя от съда. С решение на Съда на Европейския съюз на 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, се прие, че: „Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, 4 че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.“. След като предвиденото възнаграждение в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения не обвързва съда, преценката следва да се извърши като се вземе предвид вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е и актуалната практика, застъпена в определение по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I Т.О. и определение по т.д. № 1990/2023 г. на ВКС, II Т.О. В разглеждания случай дължимите усИ. на адвоката по отношение на всеки един от заявителите, доколкото безспорно всеки един от тях е в самостоятелно правоотношение с длъжника, изразяващи се в подготовка, проучване, попълване на образец на заявлението не се отличават с фактическа и правна сложност, поради което размерът на адвокатско възнаграждение от 200 лева би напълно възмездил предоставените правни услуги /в този смисъл е и практиката на СГС – например определение № 21428 от 31.10.2025 г., постановено по въззивно частно гражданско дело № 20251100510845 по описа за 2025 година, с което е изменен размера на възнаграждението, присъдено по ч.гр.д. № 8560 по описа за 2025 г. на СРС, 59 с ъстав. С оглед горното следва на адв. И. Н. да се присъди сумата в размер на 200 лева по заповедното производство за защитата на ответницата. По исковото производство по настоящото дело адв. И. Н., процесуален представител на ответницата претендира разноски, както следва – адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, като съдът намира за неоснователно заявеното от и щ е ц а възражение за прекомерност на претендираното от заявителя адвокатско възнаграждение. Следователно, на адв. И. Н., процесуален представител на ответницата, се дължи сумата в размер на 600 лева /306, 78 евро/, и доколкото отхвърлената част от исковете 5 представлява 51 % от общия предявен размер, то и разноски следва да се присъдят в размер на 156, 46 евро.

Водим от горното съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо С. Н. А. с ЕГН **********, от ***, че дължи на ****, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от*** – изпълнителен директор и ***– Председател на У С , сумата в размер на 1, 74 евро /едно евро и седемдесет и четири евроцента/, явяваща се равностойността на сумата в размер на 3, 40 лева, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК – 27.03.2025 г., до окончателното изплащане на задължението, представляваща главница – 4/6 части от непогасената по давност стойност на незаплатената топлинна енергия за периода м.02.2022 г. – 30.04.2022 г., сумата в размер на 1, 72 евро /едно евро и седемдесет и два евроцента/, явяваща се равностойността на сумата в размер на 3, 36 лева, представляваща 4/6 части от претендираната мораторна лихва за забава за периода 15.11.2022 г. – 24.03.2025 г., както и сумата в размер н а 17, 04 евро /седемнадесет евро и четири евроцента/, явяваща се равностойността на сумата в размер на 33, 32 лева, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК – 27.03.2025 г., до окончателното изплащане на задължението, представляваща главница – 4/6 части от стойността на дялово разпределение за периода 01.07.2022 г. – 30.04.2024 г., съгласно издадената заповед за изпълнение № 12281 от 27.04.2025 г. по ч.гр. д. № 17741 по описа за 2025 г. на СРС, 59 състав.