Решение № 7757 от 18.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7757 гр. София, 18.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия А.

Членове:

Катя Хасъмска

Таня Кандилова при участието на секретаря Кристина П. Георгиева като разгледа докладваното от Таня Кандилова Въззивно гражданско дело № 20241100515055 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на М. А. Б., действаща като майка и законен представител на малолетния К. И. К., с която се обжалва решението от 21.10.2024 г. по гр.д. № 19386/2024 г. на Софийски районен съд (СРС), 86 състав, в частта, в която е отхвърлен искът за увеличение на месечната издръжка на въззивника от 750 евро на 2500 евро, считано от датата на исковата молба. В жалбата се твърди, че решението е неправилно, като са изложени съображенията за това. Въззивникът моли да се отмени първоинстанционното решение и да се постанови друго, с което да се уважи предявеният иск за увеличение на месечната му издръжка, считано от датата на исковата молба.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна И. И. К. в срока по чл.263, ал.1 ГПК е подал отговор на въззивната жалба, с който последната се оспорва като 1 неоснователна и се иска първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Излага съображения, че по делото не е доказана необходимост от увеличаване на досегашния размер на месечната издръжка на малолетния му син.

В хода на въззивното производство въззиваемата страна развива съображения за недопустимост на атакуваното първоинстанционно решение, поради постановяването му от международно некомпетентен съд, като отправя искане за обезсилване на последното и за прекратяване на производството. При условията на евентуалност поддържа съображенията си за липса на необходимост у малолетния въззивник за увеличаване на присъдената му издръжка, с оглед доказаните доходи на неговата майка и законен представител.

Претендира разноски.

По допустимостта на производството :

Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК, от страна, имаща правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден като цяло и допустим в обжалваната част съдебен акт.

Неоснователно е становището на въззивника, че атакуваното решение на Софийски районен съд е недопустимо в обжалваната част, поради разглеждането на спора от международно некомпетентен съд, т.е при липса на абсолютна процесуална предпоставка за допустимост.

За да обоснове този свой извод въззивинят състав съобрази следното:

Приложим за определяне на международно компетентния съд да разгледа иска е Регламент (ЕО) №4/2009 г. относно компетентността, приложимото право, признанието и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка.

С оглед изложените твърдения на участниците в производството и ангажираните доказателства се установява, че страните са български граждани по произход, като последните имат трайно обичайно местопребиваване в Кралство Нидерландия. Понятието „обичайно местопребиваване” съдът тълкува в смисъл, че това местопребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция в социалната и семейната среда, като за тази цел трябва по- специално да се вземат предвид 2 продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава-членка, както и причините за преместването в тази държава, гражданството, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава (Решение на Съда на ЕО, ІІІ-ти състав от 02.04.2009 г. по дело C-523/07). Няма основания понятието „обичайно местопребиваване” по смисъла на чл.3 Регламент (ЕО) №4/2009 г. да се различава от даденото от Съда на ЕО тълкуване. От дадените с посоченото решение насоки при определяне на обичайното местопребиваване на физическите лица следва, че то представлява изцяло фактическа връзка на едно лице с територията на държава-членка. Поради това и доколкото страните не спорят, а и по делото са ангажирани доказателства за това, че през последните години страните постоянно живеят в Кралство Нидерландия, където малолетният К. посещава учебно заведение, а родителите му работят, следва да се приеме, че обичайното им местопребиваване е имено на територията на тази държава –членка.

Член 3 от Регламент (ЕО) №4/2009 г. предвижда: „Компетентни по искове за задължения за издръжка в държавите членки са: а) съдът по обичайно местопребиваване на ответника, или б) съдът по обичайно местопребиваване на взискателя, или в) съдът, който по силата на закона на съда е компетентен да разглежда иск за гражданското състояние на лицата, когато искът за издръжка е акцесорен спрямо този иск, освен ако компетентността не се основава единствено на гражданството на едната от страните, или г) съдът, който по силата на закона на съда е компетентен да разглежда иск за родителска отговорност, когато искането за издръжка е акцесорно спрямо този иск, освен ако тази компетентност не се основава единствено на гражданството на едната от страните“.

Регламент обаче предвижда и два вида пророгация на общата компетентност по чл.3 – изрична (чл. 4) и мълчалива (чл. 5).

В чл.5 на Регламент (ЕО) №4/2009 г. е уредена т.нар. мълчалива пророгация на компетентност, като посочва, че освен в случаите, когато компетентността произтича от други разпоредби на настоящия регламент, компетентен е съдът на държава-членка, пред който се явява ответникът, какъвто е настоящия случай. Това правило не се прилага, ако ответникът се 3 явява, за да оспори компетентността на съда.

Мълчаливата пророгация (чл.5), за разлика от избора на съд по чл. 4, е приложима и в случаите на спор относно задължение за издръжка на дете, ненавършило осемнадесет години. В този смисъл компетентността, основана на явяване на ответника има по-широк обхват на действие от изричното предоставяне на компетентност. В случая ответникът и въззиваема страна в производство И. К. не само, че не е оспорил компетентността на българския съд след като е получил исковата молба с приложенията, но е ангажирал адвокат, който да го представлява по делото пред българския съд, подал е отговор по исковата молба, с който, а и в хода на първоинстанционното производство не е оспорил международната компетентност на сезирания съд (чл. 5, изр. 2), като не е сторил това и чрез конклудентни действия. Точно обратното, в отговорна на исковата молба е застъпил изрично становище за допустимост на предявения иск и го е оспорил само по размер (изявления, които следва да се третират като приемане компетентността на сезирания съд). Освен фактическото явяване в открито съдебно заседание, на каквото съдът приравнява участието чрез упълномощен представител, ответникът е извършил и процесуални действия с цел защита срещу исковата молба. В своята практика относно тълкуването на правилата за мълчаливо учредяване на компетентност по граждански и търговски дела СЕС приема, че оспорването на международната компетентност не може да се прави след извършването на такова действие, което според процесуалното право на сезирания съд се счита за начало на защитата, поради което и според настоящият съдебен състав възражение за липса на международна компетентност на сезирания съд, след този момент е преклудирано и не може да се прави, още по –малко в хода на въззивното производство.

Или, в случая международната компетентност на българския съд да разгледа и да се поразнесе по иска на малолетния К. И. К., действащ чрез неговата майка и законен представител М. А. Б., срещу неговия баща И. И. К. за увеличение размера на присъдената с влязло в сила решение по гр.д.№ 31280/2016 г. на СРС, ГО, 89 състав, месечната издръжка от 750 евро на 2500 евро, считано от 05.04.2024 г. (датата на исковата молба) произтича от нормата на чл.5 от Регламент (ЕО) №4/2009 г., като съд, пред който се явява ответникът, без да повдигне възражение за липса на компетентност.

4

В тази връзка следва да се посочи, че целта на Регламент (ЕО) №4/2009 г. е да се защитят интересите на взискателя по вземания за издръжка, считан за по-слабата страна по иск относно задължение за издръжка. Уредбата на пророгацията на компетентност по тези дела цели именно максимална закрила на интересите на нуждаещите се от издръжка, и поради тази причина им е предоставен достъп до няколко възможни съдилища на държави – членки, за да се защитят по-добре интересите си, т.е тези алтернативи са дадени с оглед облагоприятстване на достъпа до съд на по-слабата страна.

При това положение Софийски районен съд е бил местно и родово компетентен да разгледа и да се произнесе като първа инстанция по иска за увеличаване размера на присъдена месечна издръжка, дължаща се от родител на ненавършилото пълнолетие негово дете.

С решението от 21.10.2024 г. по гр. д. № 19386/2024 г. Софийски районен съд, 86 състав, е отхвърлил като неоснователен и недоказан иска на М. А. Б., действаща като майка и законен представител на малолетния К. И.

К., за увеличаване на определената месечна издръжка на малолетното дете от 750 евро на 2500 евро, считано от 05.04.2024 г., а за периода от 01.08.2022 г. до датата на исковата молба го е приел за недопустим, като е приложил българското материално право.

Решението в частта, в която исковата претенция е приета за недопустима не е обжалвано от страните и като такова е влязло в сила, поради което не е предмет на въззивно разглеждане.

Софийският градски съд, като прецени относимите доказателства и доводи на страните, приема за установено следното:

По делото, както бе посочено е установено по безспорен начин, че както претендиращия издръжката малолетен и неговата майка, така и дължащият издръжката баща са български граждани, с обичайно местопребиваване в Кралство Ниделрандия. При това положение приложимото право следва да се определи съобразно чл. 15 на Регламент (ЕО) №4/2009 г., препращащ на свой ред към Хагския протокол от 23.11.2007 г. относно приложимото право към 5 задълженията за издръжка.

В чл. 3 от Протокола се определя общият критерий за определяне на приложимото право към задължения за издръжка, а именно, че задълженията за издръжка трябва да се уреждат от правото на държавата (включително на недоговаряща държава в съответствие с чл. 2 от Протокола) по обичайното местопребиваване на взискателя. Този критерий има за цел да осигури възможно най-голяма защита на взискателя на издръжката, тъй като е найтясно свързан със ситуацията на взискателя на издръжката и „съответно се оказва най-подходящо за уреждане на конкретните проблеми, с които кредиторът по издръжка може да се сблъска“. Прилагането на правото на държавата на обичайно местопребиваване на взискателя дава възможност да се осигури най-тясна връзка с взискателя на издръжката и да се установят действителните му нужди. В Протокола не е дадено определение на понятието „обичайно местопребиваване“, поради което и както бе посочено по –горе може да се направи позоваване на критериите, предоставени от Съда на ЕС във връзка с тълкуването на „обичайното местопребиваване“, дадено в регламенти „Брюксел IIa“ и Брюксел IIб“. Въпреки, че обичайното местопребиваване на взискателя е основният критерий на привързване за определяне на приложимото право, чл. 3 от Протокола има ограничено приложно поле, тъй като се прилага само ако в Протокола не е предвидено друго. Общата норма, предвидена в чл. 3 от Протокола се прилага като основно правило само за ограничени категории взискатели на издръжка (напр. баби и дядовци, роднини по съребрена линия роднини по сватовство и други пълнолетни лица, свързани с родствени връзки и попадащи в обхвата на Протокола, посочен в член 1, параграф 1), като са предвидени специални разпоредби за деца, съпрузи и други категории взискатели на издръжка предполага. Така в чл. 4 от Протокола се определят специални норми в полза на определени категории взискатели, за които се счита, че заслужават особено висока степен на защита. Тези отношения се характеризират с тясна родствена връзка между взискателя и длъжника на издръжката, като например отношенията между родители и деца, какъвто е настоящия случай. Чл. 4 от Протокола е приложим за задължения за издръжка на родители спрямо техните деца. Нормите, съдържащи се в чл. 4 от Протокола в определени случаи представляват дерогация от общия принцип, че задължението за издръжка се урежда от правото на държавата по обичайното 6 местопребиваване на взискателя на издръжката, с цел да се създаде поблагоприятен режим. Въпреки това, доколкото в случая както взискателя, така и длъжника са с обичайно местопребиваване в Кралство Ниделрандия, но взискателят е избрал да сезира българския съд, а длъжникът е приел компетентността на последния, приложимото право при съобразяване на разпоредбата на чл.4, параграф 2, следва да се определя съгласно чл.3, параграф 1 от Протокола, тъй като по силата на това право кредиторът може да получи издръжка, макар и съдът и приложимото право да не са едни и същи.