Решение № 2699 от 11.10.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2699 гр. София, 07.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Златка Чолева

Розалина Г. Ботева при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Розалина Г. Ботева Въззивно гражданско дело № 20221100504281 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258- 273 ГПК.

С решение № 5074/ 22.12.2021г. по гр. дело № 46311/ 2021г. на СРС 179 състав е признато за установено по отношение на Т. К. С.-С. съществуването на вземането на “АСВ” АД за сумата 167,79 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № 27927/ 24.4.2019г., скл. между “К.Т.” ЕООД и Т. К. С.-С., вземането по който е прехвърлено с приложение № 1/ 13.2.2020г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 28.11.2018г., между “К.Т.” ЕООД и “АСВ” АД, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 07.05.2021г., до окончателното плащане на сумата, сумата 3,71 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 23.10.2019г.06.11.2019г., сумата 26,15 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 23.10.2019г.- 05.05.2021г., за което е издадена заповед за изпълнение по 25.5.2021г. по чл. 410 ГПК от по ч.гр.д. 25240/ 2021г. на СРС. Със същото решение са отхвърлени предявените искове за установяване на вземането за главница над сумата 167,79 лева до сумата 473,43 лева, за договорна възнаградителна лихва над сумата 3,71 лева до сумата 28,82 лева и за периода 14.8.2019г.- 22.10.2019г., за обезщетение за забава над сумата 26,25 лева до сумата 60,63 лева и периода 15.8.2019г.- 22.10.2019г.

Недоволна от така постановеното решение, в частта, в която е признато за установено съществуването на вземането на “АСВ” АД за сумата 3,71 лева, 1 представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 23.10.2019г.06.11.2019г., сумата 26,15 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 23.10.2019г.- 05.05.2021г. е останала ответницата, която го обжалва с доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон. Сочи, че в договора не е посочен механизма на формиране на ГПР, което обуславя неговата недействителност. С оглед това счита, че е задължен само за чистата стойност на договора. В жалбата е наведено искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което исковете за установяване на вземането на ищеца за договорна възнаградителна лихва и обезщетение за забава да бъдат отхвърлени.

В срока и реда по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство, в който се изразява становище за неоснователност на жалбата.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпила насрещна въззивна жалба срещу решението в неговата отхвърлителна част. В същата е изразено становище, че договорената неустойка не е нищожна, като неправилно първоинстанционният съд е направил служебно прихващане на платените по нищожната клауза сума със сумите, платени от длъжника.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на ищците, съдържащи се в отговора на насрещната жалба, намира за установено следното от фактическа страна:

Не се спори между страните, а и се установява от събраните по делото доказателства, че между същите е възникнало облигационно правоотношение въз основа на договор за паричен заем № 27927, скл. на 24.4.2019г., съгласно който кредиторът предал в заем на длъжника сумата 900 лева, която да бъде платена на 14 вноски в размер на по 71,75 лева. Страните са постигнали съгласие договорната възнаградителна лихва да бъде в размер 39%, годишният процент на разходите (ГПР)47,2%. В разпоредбата на чл. 11.5 Общите условия, заемателят се задължава до 3 дни след сключване на договора да осигури две физически лица, които да са солидарни длъжници, а в разпоредбата начл. 16.3 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури поръчители, същият заплаща неустойка в размер на 661,50 лева.

С приложение № 1/ 13.02.2020г. към рамков договор за прехвърляне на вземания от 28.11.2018г., сключен между „К.Т.“ АД и „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД, процесното вземане е прехвърлено на ищцовото дружество. Цедентът „К.Т.“ АД е упълномощил цесионера „А.ЗА С.НА В.“ ООД да уведоми длъжниците за извършената цесия. С уведомително писмо, изх. № УПЦ- П- КТ/ 27927 от 18.02.2020г., ищецът е уведомил ответницата за 2 извършената цесия.

Пред първоинстанционният съд е назначена ССЕ, от заключението на която се установява, че по счетоводни данни от ищцовото дружество непогасените суми по процесния договор за кредит са главница в размер на 473,43 лева, договорна лихва за периода от 14.08.2019г.- 16.11.2019г. в размер на 28,82 лева. Размерът на лихвата за забава за периода от 15.08.2019г.-05.05.2021г. е 60 лева. Вещото лице е посочило, че при извършената проверка в счетоводството на дружеството се установява плащане в общ размер от 833 лева, с които са погасени главница в размер на 426,58 лева, договорна лихва в размер на 75,71 лева за периода от 08.05.2019г.- 31.07.2019г. и сумата от 330,75 лева- неустойка за непредставяне на обезпечение. Отразено е в експертизата, че ако платената сума от 833 лева се отнесе единствено за погасяване на главница и договорна лихва непогасени остават сумата от 167,79 лева- главница и договорна лихва за периода 23.10.2019г.- 06.11.2019г. в размер на 3,71 лева. Размерът на лихвата за забава за периода от 23.10.2019г. до 05.05.2021г. е 26,15 лева.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд приема от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, с оглед което съдът следва да разгледа оплакванията за неправилност на обжалвания съдебен акт, ангажирани от въззивника с жалбата.

За да бъдат уважени предявените искове следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване от ищеца кумулативното наличие на следните факти: валиден договор за паричен заем № 27927/ 24.4.2019г., скл. между “К.Т.” ЕООД и Т. К. С.-С., по силата на който за Т. К. С.-С. е възникнало задължение да върне на "К.Т." ЕООД предоставената му сума, ведно с договорената възнаградителна лихва, вземането по който е прехвърлено с договор за цесия от “К.Т.” ЕООД на “А.ЗА С.НА В.” ЕАД; настъпване на падеж на вземанията; забава на длъжника. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК, доказването на посочените предпоставки е в тежест на ищеца.

Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. ЗПК "договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и "кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска 3 дейност, а "кредитор" е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.

Настоящият състав приема, че между “К.Т.” ЕООД и Т. К. С.-С. на 24.4.2019г. е бил сключен договор за паричен заем № 27927/ 24.4.2019г., носещ подписа на ответника и неоспорен от него, с посоченото по- горе съдържание.

Досежно валидността на сключения договор за кредит, въззивната инстанция приема следното:

Сключеният между страните договор е за предоставяне на потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК. Процесният договор е сключен в писмена форма и отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 и 20 ЗПК.

Посочени са датата и мястото на сключване, вид на предоставения кредит, индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишният процент на разходите, годишният лихвен процент по кредита, условия за издължаване на кредита- брой и размер на погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, срока на договора за кредит- доколкото в погасителния план е посочена крайна дата за издължаване на последната вноска, че са дължими 14 месечни вноски, както и останалото се изискуемо съдържание според цитираните разпоредби. В съответствие с разпоредбата на чл.26, ал.1 ЗПК, с договора за потребителски кредит е предвидена възможността кредиторът да прехвърли вземането си по договора за потребителски кредит на трето лице (чл. 21 от Общите условия).

Неоснователни са и оплакванията, че с оглед непосочването в договора за кредит от какви компоненти се формира годишния процент на разходите, то е налице основание за прилагане на разпоредбата на чл. 23 ЗПК. В процесния случай в договора за кредит размерът на годишния процент на разходите, както и общата дължима по договора за кредит сума към момента на сключването, са конкретно посочени.

Конкретиката на случая сочи, че в общите условия е посочено, че годишният процент на разходите се изчислява съгласно формулата, посочена в Приложение № 1 от ЗПК, поради което за потребителят е налице яснота относно начина на формиране на годишния процент на разходите.

Неоснователни са доводите за недействителност на договора, обоснован с аргументи, че при прибавяне на неустойката за неизпълнение на задължението на длъжника да посочи двама солидарни длъжници, размерът на годишният процент на разходите надвишава максимално допустимия размер от 50 %. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3 т. 1 ГПК, при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят плаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. С оглед изложеното при формиране на годишния процент на разходите не следва да бъде взета предвид 4 неустойката за неизпълнение. Размерът на годишния процент на разходите по договора за кредит е в съответствие с императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Следователно наведените с жалбата в тази връзка доводи са неоснователни.

Конкретиката на случая сочи, че страните са договорили, че размерът на договорната възнаградителна лихва е 39%. Определена по този начин договорната възнаградителна лихва се явяват такива, уговорена в нарушение на добрите нрави, което е основание за нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

По своята същност "добрите нрави" не представляват правни норми и нямат правно действие. Същите представляват общоприети критерии и норми за поведение, които са установени и приети в обществото, като хората се съобразяват с тях съобразно вътрешното си убеждение. Действително, доколкото няма издаден акт на МС по чл. 10, ал. 2 ЗЗД, страните са свободни да договарят размер на договорната лихва по собствено усмотрение. Договорната свобода обаче не е неограничена, което следва от чл. 9, ал. 1 ЗЗД. Настоящият състав приема, че по начина по който е уговорена възнаградителната лихва, същата излиза извън присъщите и функции по чл. 240, ал. 2 от ЗЗД като създава предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора, което представлява противоречие с добрите нрави. Налице е нееквивалентност на двете престации- тази на кредитора и тази на заемателя, което е значително и то в ущърб на последния. Тази нееквивалентност заедно с възможността за неоснователно обогатяване на кредитора също представлява накърняване на добрите нрави и е основание за нищожност на уговорката за лихва. Съответната клауза от процесния договор се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави и не обвързва кредитополучателя. С оглед на приетото по-горе, уговорката за възнаградителната лихва накърнява добрите нрави и е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Същата не може да бъде заместена от друга разпоредба на закона, доколкото липсва акт по смисъла на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, който да определя размера на договорна лихва по сключени между страните договори, а законната лихва по чл. 86 от ЗЗД има различни функции от възнаградителната лихва. В конкретния случай договорът може да продължи да действа без каквито и да било други изменения, допълнения или поправки, което не влияе на действителността на договора, а обуславя извод за неоснователност единствено на предявения иск за установяване на вземането за договорна лихва.