Решение № 616 от 19.05.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 616 гр. Бургас, 19.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Радостина П. Иванова

Нася Ив. Япаджиева при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело № 20232100500404 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по повод въззивна жалба на Н. М. З., ответник в първоинстанционното производство, срещу Решение №2/03.01.23г., постановено по гр.д.№4335/22г. по описа на Районен съд Бургас, в частта, с което е прието, че въззивникът дължи на „Юробанк България“ АД, сумата от 9782.14 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит №FL328003/19.11.2007 г., ведно със законната лихва от 03.08.2010 г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр. дело №6058/2010 г. по описа на БРС; сумата от 1656,22 лева, представляваща договорна лихва по договор за потребителски кредит № FL328003/19.11.2007 г. за периода 19.07.2009 г. – 19.07.2010 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр. дело № 6058/2010 г. по описа на БРС; сумата от 169,72 лева, представляваща мораторна лихва за периода 20.08.2009 г. – 26.07.2010 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр. дело №6058/2010 г. по описа на БРС; 681,46 лева, представляваща разноски по ч.гр.дело №6058/2010 г. по описа на БРС; 340,53 лева, представляваща разлика между насрещните вземания на страните за разноски в производството, след компенсация.

Според въззивника решението е недопустимо, т.к. предявените искове са недопустими: на първо място, същите са погасени по давност, т.к. видно от приложеното изпълнително дело №532/17г. на ЧСИ Миладинов, на длъжника не е била връчена покана за доброволно изпълнение и не са извършени действия, спиращи или прекъсващи давността. В тази насока оспорва извода на БРС, че давността е била прекъсната на 03.08.2010г с подаденото заявление в съда за издаване на заповед за изпълнение, основавайки се на постановеното в т. 14 от Тълкувателно решение №2/13 постановено на 26.06.2015 г. по т. д. № 2 по описа на ВКС на РБ за 2013 г. Счита, че към датата на образуване на изп. д. №365/2020г., вземанията за периода 2007-2010г., са погасени по давност, като с погасяването на главните вземания на основание чл.119 ЗЗД, са погасени и вземанията за лихви.

1

На второ място твърди, че ищецът е прехвърлил вземането си с договор за цесия от 18.01.16г. на „ЕОС Матрикс“ – ЕООД, без да уведоми длъжника и цесионера е конституиран като взискател в изпълнителното производство. Според въззивника не са налице данни цедента „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, нито самостоятелно, нито чрез пълномощника си да е предприело уведомяване по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД на длъжника по прехвъряленото вземане, че същото има нов носител и занапред тя следва да предприеме погасяването му именно в полза на този нов носител и да се въздържа от изпълнение спрямо стария такъв. Намира, че липсата на този елемент от фактическия състав по прехвърлянето на вземането означава, че поддържаното от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД частно правоприемство спрямо длъжника Н. З. не е доказано, респективно не са били налице нужните предпоставки за конституирането му в качеството на взискател в образувания изпълнителен процес имащ за адресат длъжника Н. З..

На следващо място въззивникът оспорва представителната власт на адв.

Капитанова по отношение на ищеца „Юробанк България“ – АД, т.к. са представени генерални, но не и изрично пълномощно да предяви настоящите искове.

По същество въззивникът счита, че процесният договора е недействителен на основание чл.22 от Закона за потребителския кредит, поради нарушение на изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и чл.12, ал.1, т.7-9 - съдържащата се в съответният раздел информация относно броя и размера на погасителните вноски, ГПР и годишния лихвен процент, е най-обща, не отговаря на изискването да е разбираема и недвусмислена и с нея не се конкретизира какво точно се включва в размера на месечната вноска като части от главницата и лихвата.

Счита, че клаузите, включени в “Параметри на договора за потребителски кредит“ са нищожни, поради противоречие с чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД, вр. Закона за потребителския кредит. Непредоставянето на информация относно крайните параметри на заема (липсва погасителен план, подписан от кредитополучателя; липсва посочване на лихвен процент, дължим при просрочие; липсва предупреждение за последиците при просрочие на вноските; липсва отбелязване за наличие или липса на право на отказ на потребителя от договора), води до невъзможност за потребителя да вземе информирано решение относно сключването на сделката и го поставя в неравностойно положение спрямо контрагента, което от своя страна противоречи на основния принцип на добросъвестност, прогласен в чл.12 ЗЗД.

Според въззивника, цифрово са посочени само размера на месечната вноска 265.28 лв. и общото задължение-20426.12. Намира, че е неясен е и срокът за връщането на кредита, тъй като в договора е посочена само цифрата „77“, без отбелязване на точния времеви диапазон - дали се касае за дни, седмици, месеци, години и т.н. Така отразените параметри на заемното правоотношение водят до неяснота относно общия размер на плащанията по потребителския кредит, която може да бъде квалифицирана като пълна липса на задължителен реквизит на договора.

Според въззивника, съм договора липсва погасителен план /чл.11, т.11, 12 от ЗПК/, който да отразява условията за издължаване на кредита, включително размера, периодичността и датите на погасителните вноски, която информация е необходима на потребителите, за да може същите да вземат информирано решение и да бъдат наясно с конкретните задължения, които поемат, встъпвайки в заемно правоотношение с икономически по- силна страна. Счита, че договорът не отговаря по съдържание на чл.11, т.9 от ЗПК, тъй като в него не са посочени условията, при които ГПР може да бъде променян; ГПР от 14,27 % противоречи на добрите нрави, тъй като се явява несъответен на интереса и на двете страни от сключването на договора, респективно обуславя неоправдано разместване на имущество като последица от изпълнението му.

Необосновано високият размер на ГПР води до липсата на еквивалентност на престациите по двустранния договор като основно правило в частноправните отношения и своеобразна граница на свободата на договаряне.

Според въззивника, не са били налице и предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост, тъй като към момента на подаване на заявлението по чл.410 2

ГПК пред БРС, ищецът не го е уведомил по надлежния ред за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, а уговорената между страните предсрочна изискуемост не може да настъпи автоматично, а е необходимо волеизявление на кредитора, което да е достигнало до длъжника.

Намира за незаконосъобразен извода на съда, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница.

Въззивникът заявява, че на 05.04.2022г. е депозирал възражение против заповедта. Намира, че неясно по какви съображения и по чие искане, игнорирайки състезателното начало в гражданския процес съдът, след като констатирал унищожаването на ч. гр. дело №6058/2010 г., е образувал без да бъде направено искане за това - ч. гр. дело №2234/2022 г. по описа на БРС и „разпоредил на банката да предяви установителни искове“, който цитат отразява нарушаването на състезателното начало в процеса, защото е следвало „съдът да даде срок в който банката може да предяви иск“. В същото време съдът навсякъде в решението си продължава да цитира унищоженото ч.гр.дело №6058/2010г. и нито веднъж новообразуваното ч. гр. дело №2234/2022 г. по описа на БРС.

Оспорва извода, че цесията няма действие спрямо ответника и негов кредитор продължава да е банката, т.к. съгласно Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, легитимиран да участва в производството по установителния иск е цесионера, а не банката, на която заповедният съд е изпратил „указание да предяви иска“.

Въззиваемият – ищец „Юробанк България“ – АД, представя в срока по чл.263, ал.2 ГПК писмен отговор. Според него, безспорно е установено, че на 19.11.2007 г. е сключен договор за потребителски кредит № FL32800319.11.2007 г. между „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД, в качеството на кредитор и Н. М. З., в качеството кредитополучател, за „рефинансиране на съществуващ дълг към банката и текущи нужди“. На първа страница от Договора е посочен разрешен кредит - 14 000 лева за срок от 77 месеца, при действащ базов лихвен процент за потребителски кредити (БЛП) - 8,25 % и надбавка 4,25 пункта. Посочен е и падежът на кредита 19.04.2014 г. Сумата от 14 000 лева е преведена по банкова сметка, посочена в Договора, на 19.11.2007 г. Същият се е задължил да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията, уговорени в договора. Според кредитора, погасителните вноски за издължаване на кредита, включително дължимите лихви се заплащат ежемесечно на 19-то число от съответния месец - чл.4 от Договора.

Крайният срок за погасяване на кредита, включително дължимите лихви, е до 19.04.2014 г. - чл.6 от Договора. Погасяването на кредита, включително дължимите лихви, става на равни месечни вноски по 265,28 лева всяка, посочени като брой и размер в погасителен план - чл.7. ал.1 от Договора. При промяна от страна на банката на БЛП, тя уведомява за това кредитополучателя писмено.

Според въззиваемата страна, районният съд е изложил подробни мотиви, основани на пълен и задълбочен анализ на всички събрани в хода на делото многобройни доказателства, вкл. заключението на допуснатата съдебно-икономическа експертиза, дадени в съдебно заседание. Счита, че възраженията на жалбоподателя по същество, изложени във въззивната жалба, не са направени своевременно, защото липсва отговор на исковата молба пред първоинстанционния съд, като след това всички възражения са преклудирани на осн. чл.131 ГПК. В мотивите на решението решаващият състав е разгледал и обсъдил пълно и всеобхватно доказателствата по делото, като въз основа на тях е постановил решението си.

Според въззиваемия, видно от СИЕ, към датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК в съда (03.08.2010 г.), са дължими суми по договора с дати на падеж 19.12.2007 г. - 19.07.2010 г., в общ размер на 8905,95 лева, от които 4314,30 лева главница и 4591,65 лева възнаградителна лихва. Към същата дата (03.08.2010 г.) са платени суми в общ размер на 2928,84 лева, от които главница 1355,75 лева и 3 възнаградителна лихва 1573,09 лева. Към 03.08.2010 г. остават неизплатени - частично неизплатена вноска е падеж 19.10.2008г. и изцяло неизплатени вноски с падеж 19.11.2008 г. - 19.07.2010 г„ а именно: главница 2958,55 лева и възнаградителна лихва в размер на 3018,56 лева. Счита, че тежест на ответника е да представи доказателства за погасяне на сумите и такива липсват.

Споделя изводите на БРС, че предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление или за кредит, уредена в нормите на чл. 71 ЗЗД и чл.

432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните, което следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона, според Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК.

При договори за кредит, съдържащи клауза за предсрочна изискуемост, същата не настъпва автоматично, а е необходимо уведомяване на длъжника.

Позовава се на т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по т. д.

№ 8/2017 г., ОСГТК, според което допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Според ищеца, предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ТПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Намира, че към настоящия момент падежът на договора е настъпил (падежът на последната погасителна вноска е 19.04.2014 г.), който факт е съобразен от съда на основание чл.235, ал.З от ГПК. По аргумент от цитираното тълкувателно решение, главницата по вноски с падеж след 03.08.2010 г. до 19.04.2014 г. е предмет на делото (предмет на иска за главница).