Определение № 474 от 17.08.2026, Окръжен съд - Видин

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 474 гр. В., 17.08.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – В., I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: А.М.П.

Членове:

В.Й.М.

Д.М.Н. като разгледа докладваното от Д.М.Н. Въззивно частно гражданско дело № 20261300500414 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 5444/06.08.2026 г., депозирана от „Хюндай Инджинийринг енд Констръкшън Ко. Лтд. - Клон България“ КЧТ, ЕИК: 207822250, срещу Определение № 413 от 29.07.2026 г., постановено по ч.гр.д. № 685/2026 г. по описа на Районен съд-Б., с което е оставена без уважение молба с вх. № 4964/15.07.2026 г. за връщане на внесената държавна такса в размер на 436,90 евро, като недължимо платена.

Жалбоподателят посочва, че обжалваното определение е неправилно постановено в нарушение на материалния закон и при необоснованост на изводите на съда. Излага, че е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение „ДЕЛТА ПРОПЪРТИС“ ЕООД, ЕИК: 131343133, за сумата от 25 700,00 евро, по което било образувано ч.гр.д. № 685/2026 г. по описа на Районен съд-Б.. С разпореждане № 1701 от 04.05.2026 г. съдът оставил заявлението без движение и указал на заявителя в тридневен срок да внесе държавна такса в размер на 436,90 евро. Указанието било изпълнено в срок с молба вх. № 3306/15.05.2026 г. Въпреки това, с разпореждане № 2341 от 10.06.2026 г., влязло в законна сила на 24.06.2026 г., съдът оставил заявлението без разглеждане като недопустимо и прекратил производството, приемайки, че цената на вземането надхвърля 25 000,00 лв., поради което спорът е родово подсъден на окръжния съд и излизал извън приложното поле на заповедното производство по чл. 410 ГПК. Поради това, с молба с вх. № 4964/15.07.2026 г. поискал връщане на внесената държавна такса на основание чл. 4б от Закона за държавните такси /ЗДТ/, но с обжалваното определение Районен съд-Б. оставил тази молба без уважение. Жалбоподателят твърди, че първоинстанционният съд неправилно тълкувал правната природа на държавната такса по чл. 3 ЗДТ, както и мотивите на тълкувателната практика на ВКС. Сочи, че неправилно съдът се е позовал на чл. 78, ал. 9 ГПК, както и 1 че държавната такса била внесена поради изрични указания в този смисъл.

Излага доводи, че задържането на таксата водило до двойно таксуване за една и съща непредоставена защита, което противоречало на принципа на съразмерност и правото на достъп до съд, гарантирано от чл. 56 и чл. 117, ал. 1 Конституцията на Република България, чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и установената практика по прилагането на чл. 6 ЕКПЧ. Твърди противоречие със съдебната практика, като се позовава на Определение № 128/2021 г. на Окръжен съд-Враца по в.ч.гр.д. № 128/2021 г. Предвид изложеното, моли обжалваното определение да бъде отменено и вместо него да бъде постановен акт, с който да се уважи искането за връщане на недължимо внесената държавна такса.

Съдът, след като съобрази доводите на жалбоподателя и прецени материалите по делото - поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

„Хюндай Инджинийринг енд Констръкшън Ко. Лтд. - Клон България“ КЧТ, ЕИК: 207822250, e сезирал Районен съд-Б. със заявление за издаване на заповед за изпълнение с вх. № 62584/03.05.2026. В заявлението е посочил, че има вземане срещу длъжника „ДЕЛТА ПРОПЪРТИС“ ЕООД, ЕИК:

131343133, в размер на 25 700 евро, произтичащо от депозити по 11 бр. договори за наем, ведно със законната лихва от 03.05.2026 г. до окончателното плащане. Претендирал е и адвокатско възнаграждение в размер на 1 361 евро.

Заповедният съд е констатирал, че заявлението е нередовно и с разпореждане № 1701/04.05.2026, постановено по ч.гр.д. № 685/2026 г., по описа на РС-Б., е дал указания за отстраняване на констатираните пороци, а именно: да представи документ за внесена държавна такса в размер на 436,90 евро; доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в претендирания размер; и пълномощно в полза на адвоката, чрез когото е депозирано заявлението, както и да уточни изрично дали претендира заплащане на разноските за държавната такса. В молба с вх. № 3306/15.05.2026 г. заявителят е отстранил нередовностите, като включително е заплатил дължимата държавна такса. След като съдът е приел, че заявлението е редовно, е преценил, че същото е недопустимо, тъй като вземането на заявителя е с размер на цената на иска, изключващ родовата подсъдност на районния съд.

При това положение с Разпореждане № 2341/10.06.2026 г. по същото дело съдът е прекратил производството. Това разпореждане е връчено на заявителя на 17.06.2026 г. и не е обжалвано, поради което на 25.06.2026 г. е влязло в законна сила.

С последваща молба с вх. № 4964/15.07.2026 процесуалният представител на „Хюндай Инджинийринг енд Констръкшън Ко. Лтд. - Клон България“ КЧТ е поискал от РС-Б. връщане на внесената държавна такса в размер на 436,90 евро, като е изложил съображения за недължимостта й.

Заповедният съд, с обжалваното Определение № 413 от 29.07.2026 г., постановено по ч.гр.д. № 685/2026 г. по описа на Районен съд-Б., е оставил без уважение искането, като подробно е мотивирал направения извод.

При така установената фактическа обстановка, настоящият състав на въззивния съд прави следните правни изводи:

2

Частната жалба срещу Определение № 413 от 29.07.2026 г., постановено по ч.гр.д. № 685/2026 г. по описа на Районен съд-Б., е процесуално допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, и е насочена срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт. Обжалваното определение разрешава самостоятелен спор относно дължимостта и връщането на внесена държавна такса, като засяга пряко имуществената сфера на жалбоподателя, поради което същият разполага с право на жалба.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, поради следните съображения:

Съгласно правната уредба /чл. 71, ал. 1 вр. чл. 73, ал. 3 ГПК, чл. 128, т. 2 ГПК, чл. 3 и чл. 4, б. „а“ ЗДТ/ държавната такса се дължи за образуване на гражданското дело, а не за разглеждането и разрешаването на предявения спор по същество, като същата не зависи от броя, обема и вида съдопроизводствените действия. Съгласно разпоредбата на чл. 4б ЗДТ, на която се позовава жалбоподателят, по искане на заинтересованата страна се връщат недължимо платените държавни такси. В съдебната практика, в т.ч. и в мотивите към т. 10 на Тълкувателно решение № 5/12.07.2018 г. по тълк.д. № 5/2015 г., ОСГТК на ВКС, е разяснено, че недължимо платени държавни такси по смисъла на посочената законова разпоредба са налице в следните случаи: 1) когато не е било образувано исково или охранително производство; 2) когато таксите са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им; и 3) надвнесените такси. Само в тези хипотези таксите следва да се приемат като недължимо платени, т.е. платени без да е налице основание за това по смисъла на чл. 3 ЗДТ (в този смисъл определение № 399/30.01.2024 г. по ч. гр. д. № 2101/2023 г. на ВКС, III г. о.; определение № 1475/26.03.2025 г. по ч. гр. д. № 375/2025 г. на ВКС, III г. о.; определение № 526/25.09.2014 г. по ч. гр. д. № 1091/2014 г. на ВКС, I г. о.; и др.).

Доколкото процесната хипотеза не е такава, не се установява противоречие на даденото от Районен съд-Б. разрешение на поставения въпрос със задължителната практика на ВКС. Следва да се отбележи, че образуваното съдебно производство цели да предостави защита не само на правата на ищеца, но и тези на ответника. Същият извод следва да бъде направен по отношение на всички разпоредби, вкл. и разпоредбите на чл. 56 и чл. 117 от Конституцията на Република България, на които жалбоподателят се позовава, предвиждащи защита правата и интересите на гражданите, доколкото законът гарантира защита на правата и интересите и на двете страни в исковия процес. Прекратяването на производството по делото поради недопустимост на иска брани правото на ответника срещу недопустимо посегателство върху неговата правна сфера по смисъла на чл. 2 ГПК и в съответствие с разпоредбите на чл. 56 и чл. 117 КРБ, както и на чл. 6, пар. 1 и чл. 13 ЕКЗПЧОС. В този смисъл е и тълкуването, дадено в Решение № 10/26.06.2003 г. на КС на РБ по к. д. № 12/2003 г. относно начина, по който се определят таксите, които се събират от съдилищата. Неоснователни са и доводите за нарушено право на достъп до обективен и справедлив съд по смисъла на чл. 6, пар. 1 и чл. 13 ЕКЗПЧОС, доколкото конвенцията не 3 обвързва осъществяването на това право с начина, по който се определят дължимите държавни такси, събирани от съдилищата, нито основанията за тяхното връщане. Предвид това не е налице соченото от жалбоподателя противоречие с практиката на Конституционния съд и ЕСПЧ.

И това е така, тъй като разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗДТ, на която съответства процесуалното правило на чл. 73, ал. 3 ГПК, изрично предвижда, че държавната такса, която се събира от органите на съдебната власт, се заплаща при предявяване на искането за извършване на действието и/или при издаването на документа, за който се плаща такса. Основанието за внасянето на държавната такса следователно е отправяне на искане до съдилищата за защита на лични или имуществени права чрез провеждане на съдебно производство, респ. за издаване на определен документ в изрично предвидените случаи. В първата хипотеза законът не свързва основанието за внасяне на държавна такса със задължението на съда да постанови определен съдебен акт, т. е. основанието за внасяне на таксата не е обвързано с очакван от вносителя правен резултат, както е във втората хипотеза на издаване на документ, при която таксата се заплаща само ако документът бъде издаден. И в двата случая обаче държавната такса все пак е дължима. В първата хипотеза това понятие включва изпълнение на задължението на съда по чл. 2 ГПК да разгледа и разреши всяка подадена молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, т.е. по предвидения в този процесуален закон ред, а именно - чрез образуване на съответното производство, да извърши преценка за редовност и допустимост и едва тогава - за основателност на заявеното от страна на ищеца (заявителя) искане.

В настоящия случай, районният съд с разпореждане № 2341/10.06.2026 г., постановено по ч.гр.д. № 685/2026 г., по описа на Районен съд-Б., е прекратил производството и макар да не се е произнесъл по същество, е извършил преценка на първо място за редовност (като с предходно свое разпореждане е дал указания за внасяне на държавна такса) и след това - за допустимост. Като е приел, че производството следва да бъде прекратено, заповедният съд е изпълнил процесуалното си задължение и се е произнесъл по направеното искане. Правилно първоинстанционният съд първо е дал указания за редовност и едва след това е извършил преценка за допустимост този извод следва и от систематичното тълкуване на съответните разпоредби в ГПК.

В този смисъл, изложените в жалбата доводи не могат да бъдат споделени. Както вече се посочи, Тълкувателното решение и трайната практика на ВКС изрично урежда хипотезите, при които държавните такси са недължимо платени и оставянето на заявление за издаване на заповед за изпълнение без разглеждане не е сред тях. Неправилно жалбоподателят твърди, че заповедният съд не бил извършил каквото и да било произнасяне и не предприел никакви процесуални действия по неговото разглеждане, а само било „отклонено“ на етап преценка за допустимост поради родова неподсъдност. Тъкмо защото сезираният съд е образувал делото и е извършил необходимите действия, неправилен се явява изводът на жалбоподателя, че задържането на таксата щяло да доведе до двойно таксуване за една и съща 4 защита. Действително, след прекратяване на производството, не съществува правна пречка жалбоподателят да реализира правата с по съдебен ред, доколкото прекратителният акт на първоинстанционния съд не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на спорното материално право.

Обстоятелството обаче, че при ново сезиране на компетентния български съд е необходимо внасяне на нова държавна такса не е „двойно таксуване“, а изискване за редовност, залегнало в ГПК и цитираните по-горе правни норми.