Решение № 6081 от 05.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6081 гр. София, 05.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

ЕВГЕНИ СТ. СТАНОЕВ при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20251100501532 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 6 249 от 08.04.2024 г., постановено по гр.д.№ 15 266/2023 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 61 състав е признато за установено по предявени от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 срещу А. К. Б., ЕГН ********** по реда на чл.422, ал.1 ГПК искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, че А. К. Б. дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата от 2 199,56 лева – главница, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г. до имот, находящ се в гр.София, ж.к.****, ведно със законната лихва, считано от 17.11.2022 г. до изплащане на вземането, сумата 361,18 лева, представляваща лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата за неизплатена топлинна енергия за периода от 16.10.2020 г. до 25.10.2022 г., както и сумата 21,92 лева – главница, представляваща цена на услугата за дялово разпределение за периода от 01.10.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 17.11.2022 г. до изплащане на вземането, за които суми на 27.11.2022 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 62 689/2022 г. по описа на СРС, 61 състав.

Предявеният от „Топлофикация София” ЕАД срещу А. К. Б. с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 4,82 лева, представляваща лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.12.2019 г. до 25.10.2022 г. е отхвърлен изцяло.

Със същия акт А. К. Б. е осъдена да заплати на „Топлофикация София” ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 76,61 лева – разноски за ч.гр.д.№ 62 689/ 2022 г. по описа на СРС, 61 състав и сумата 450,91 лева – разноски за исковото производство съразмерно с уважената част от исковете, а „Топлофикация София” ЕАД е осъдена да заплати на А. К. Б. сумата 0,75 лева – разноски за производството, съразмерно с отхвърлената част на исковете.

Решението е постановено при участие на трето лице-помагач на страната на ищеца „Бруната“ ООД.

Така постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени претенциите на 1 ищеца, е обжалвано от ответницата А. К. Б.. В жалбата се твърди, че в тази му част същото е неправилно; че неправилно съставът на СРС е приел, че поради закъснение на отговора на исковата молба е преклудирано правото на жалбоподателката за възражение за изтекла погасителна давност, каквато в случая е изтекла за всички вземания до 25.04.2020 г.; че този съд е игнорирал и липсата на сертифициран уред, годен за измерване на консумираната топлинна енергия. Поддържа се, че претенциите са неоснователни и поради липсата на облигационни правоотношения между страните – писмен договор, че не са представени доказателства за наличието на такива правоотношения от страна на ищеца; че общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД не са административен акт и могат да породят правоотношение само ако са част от писмен договор, в който дух са чл.16 З3Д, чл.298 ТЗ, както и че липсва договор на ищеца с ФДР „Бруната“.

Заявено е искане решението на СРС в обжалваната част да бъде отменено и да постанови друго, с което да се отхвърлят изцяло предявените от ищеца искови претенции.

Претендират присъждането на разноски по производството.

Ответникът по жалбата – „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София в депозирания в срока по чл.263, ал.1 ГПК е писмен отговор е оспорил същата като неоснователна и недоказана. Релевирани са съображения, че първоинстанционният съд подробно и съобразно константната съдебна практика по този вид правни спорове е взел мотивирано и обосновано решение в обжалвания от ответника съдебен акт, както и че твърденията за неправилност на решението произтичат от неотносими към него фактически и други твърдения, които се явяват необосновани и недоказани. Претендира присъждането на разноски.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Далсия ООД /с предишно наименование „Бруната“ ООД/, гр.София не е взело становище по жалбата.

В частта, в която е отхвърлен предявеният от „Топлофикация София“ ЕАД иск срещу ответницата на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 4,82 лева, постановеното по гр.д.№ 15 266/2023 г. по описа на СРС, ГО, 61 състав решение не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в цитираното ТР на ОСГТК на ВКС, поради ко е т о дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.

При условията на обективно кумулативно съединяване са предявени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.

Съдът е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжницата А. К. Б. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК на 27.11.2022 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 62 689/2022 г. по описа на СРС, ГО, 61 състав. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК – вх.№ 52 441/24.02.2023 г., обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/ 24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./.

В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

Настоящата инстанция като съобрази изискванията на закона, становищата на 2 страните и ангажираните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта на вземанията относно стойността на доставената топлинна енергия и на услугата за дялово разпределение, както и на обезщетението за забава върху главницата за топлинна енергия в приетите в решението размери и периоди, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с доводите във въззивната жалба съдът намира, че следва да бъдат изложени и следните съображения:

Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.

Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията след измененията от 17.07.2012 г., действаща в исковия период от време, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Предвид тази уредба, за да бъде определено едно лице като клиент на топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение.

В производството е установено, че в исковия период ответницата е била носител на вещното право на собственост върху 1/2 ид.ч. от процесния имот в сграда етажна собственост, а именно: апартамент № 10, находящ се гр.София, ж.к.****, придобито по наследство от майка й Р.К. Б., починала на 16.04.2007 г., предвид представените заверено копие от нот.акт за продажба на недвижим имот № 177, том ІІІ, дело № 531/02.11.2005 г. на нотариус Д.Т., писмо на СО, Район „Младост“ от 21.12.2023 г. и удостоверение за наследници с изх.№ 127 от 01.12.2003 г. на Кметство с.Винище, което обстоятелство не е оспорено в процеса от страна на А. К. Б.. В хода на производството жалбоподателката нито е поддържала, нито е ангажирала доказателства, че след придобиването на правото на собственост върху имота през 2007 г. до края на процесния период – 30.04.2021 г. същата се е разпоредила с него или че валидно е учредила ограничено вещно право на ползване в полза на трето лице. Като носители на вещното право на собственост върху ½ ид.ч. от процесния имот в исковия период А. К. Б. има качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди за същия за времето от м.05.2019 г. – м.04.2021 г. вкл.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и клиента по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител/клиент, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.

Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. Съгласно чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.

С оглед визираната нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-01/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ – броя от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответната страна по исковете не твърди и не установява да е упражнила това нейно право срещу Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2016 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същата ги е приела.