Определение № 228 от 26.01.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 228 гр. Бургас, 26.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20252100502128 по описа за 2025 година

Производството пред настоящата инстанция е образувано по подадени от длъжника „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД с ЕИК: 207024290 със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, чрез пълномощника му адв. Х. М.:

1/. частна жалба с вх.№ 38862/11.09.2025г. против заповед № 2893/31.07.2025г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр.д.№ 5724 по описа за 2025г. на Районен съд –Бургас, в частта за разноските, присъдени за адвокатско възнаграждение в полза на заявителя в размер на 400 лв. и 2/. частна жалба с вх.№ 42515/08.10.2025г., против определение № 5282 от 24.09.2025г. по ч. гр.д.№ 5724 по описа за 2025г. на Районен съд -Бургас, в частта, с която е разпоредено издаване на изпълнителен лист в полза на заявителя Н. И. Б. срещу длъжника “КРЕДИРЕКТ” ЕООД за сумата в размер на 250 лв., представляващи разноски по делото за платено адвокатско възнаграждение.

В първата частна жалба се твърди, че искането на заявителя за присъждане на разноски е заведено при злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК, позовавайки на цитирана съдебна практика,като се възразява, че са присъдени разноски без длъжникът да е дал повод за завеждане на дело, тъй като дружеството – длъжник не е отказало да заплати на заявителя дължимите суми. Иска се отмяна на заповедта за изпълнение в тази част и постановяване на отказ за присъждане на претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 400лв., респ. при условията на евентуалност – намаляването му до 50лв.

Във втората жалба се изразява недоволство от атакуваното определение от 24.09.2025г., в частта му, с която е издаден изпълнителен лист за присъдения размер на адвокатското възнаграждение от 250лв., с искане за обезсилване на определението в 1 обжалваната част за разноските като недопустимо с мотив, че заповедният съд не е имал правомощие да се произнася по възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК след като е подадена жалба срещу заповедта, в частта за разноските, което означава, че в тази част същата не е влязла в законна сила. При условията на евентуалност се иска отменя на обжалваното определение в посочената част и постановяване на ново, с което да се остави без уважени искането на заявителя за присъждане на адвокатско възнаграждение, респ. да се намали същото до размера от 50 лв.

В дадените едноседмични срокове по чл. 276, ал. 1 от ГПК насрещната страна – заявител Н. И. Б. е депозирала писмени отговори по всяка от частните жалби, в които са изложени становища за тяхната неоснователност.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид исканията и доводите на страните, намира следното:

Частните жалби са депозирани в сроковете по чл. 275 от ГПК, подадени са от легитимирано лице, срещу подлежащи на въззивно обжалване съдебни актове, поради което са допустими.

Разгледани по същество, настоящата инстанция за намира следното:

Районния съд е бил сезиран с подадено на 28.07.2025г. от заявителя Н. И. Б. заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника “Кредирект“ ЕООД за сумата от 1317.08 лв.- главница, представляваща недължимо платена сума по недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК договор за потребителски кредит № 1026738 от 28/02/2024г., ведно със законна лихва за период от 28.07.2025 г. до изплащане на вземането, както и за направените разноски по делото в размер на 22.39 лева за платена държавна такса и в размер на 400 лева за платено адвокатско възнаграждение.

Районният съд е уважил изцяло искането, така както е посочено в заявлението, като на 31.07.2025г. е издал исканата заповед по чл. 410 от ГПК в полза на заявителя, в т.ч. и за разноските.

На 11.07.2025г. длъжникът е подал възражение по чл. 414а от ГПК, в което е посочил, че на 02.09.2025г. е изпълнил частично задължението по издадената заповед по чл. 410 от ГПК, като е платил всички посочени в нея суми, с изключение на адвокатското възнаграждение в размер на 400 лв., срещу чиято дължимост възразява.

Едновременно с възражението си по чл. 414а от ГПК, на същата дата длъжникът е депозирал частна жалба от 11.09.2025г. срещу заповедта за изпълнение, в частта за разноските, като е поискал отмяната й изцяло в тази част, респ. намаляване на присъденото възнаграждение до размер от 50лв.

С разпореждане от 12.09.2025г. жалбата е оставена без движение с указания за отстраняване на нередовностите й за представяне на доказателства за платена по 2 сметка на БОС държавна такса в размер на 15лв. съобщението. в едноседмичен срок от

Възражението на длъжника по чл. 414а от ГПК е изпратено на заявителя, който в указания му срок е заявил, че признава извършеното плащане от длъжника, с изключение на сумата от 400 лв. за адвокатско възнаграждение, за което е поискал издаване на изпълнителен лист.

С определение от 24.09.2025г. съдът като е съобразил подаденото възражение по чл. 414а от ГПК, постъпилото становище по него и като е разгледал по реда на чл. 248 от ГПК направеното от длъжника в жалбата му от 11.09.2025г. възражение за прекомерност на присъденото в полза на заявителя като разноски адвокатско възнаграждение от 400 лв., е счел, че същото следва да се намали до сумата от 250 лв.

Предвид това съдът е обезсилил заповедта по чл. 410 от ГПК, с изключение на разноските за адвокатско възнаграждение над присъдения размер от 250 лв. до претендирания от 400 лв. и е постановил издаване на изпълнителен лист за разноските в размер на 250 лв.

С последващо разпореждане от 02.10.2025г. частната жалба от 11.09.2025г. против заповедта по чл. 410 от ГПК, в частта за разноските е оставена отново без движение с указания до длъжника да обоснове правния си интерес от обжалването, поради обстоятелството, че възражението му по чл. 78, ал. 5 от ГПК е частично уважено с определението от 24.09.2025г.

С уточнение от 22.10.2025г. длъжникът е заявил, че при постъпила частна жалба по реда на чл. 413, ал. 1 от ГПК, каквато в случая е депозирана на 11.09.2025г. заповедният съд е следвало да администрира същата и да я изпрати на въззивната инстанция, в който смисъл са указанията по т. 12 от ТР от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ВКС.

С разпореждане от 07.10.2025г. на БРС частната жалба от 11.09.2025г. е върната като нередовна, поради неизпълнение на указанията за отстраняване на нередовностите й съгласно разпореждане от 12.09.2025г.- за представяне на доказателства за плащане на държавна такса в размер на 15лв. по сметка на БОС.

Разпореждането от 07.10.2025г. е обжалвано пред въззивния съд, като с окончателно определение от 01.12.2025г. по в.ч.гр.д. № 1803/2025г. БОС е отменил същото и е върнал делото на БРС за администриране на жалбата от 11.09.2025г.

Предмет на въззивно обжалване пред настоящата инстанция по първата жалба от 11.09.2025г. е заповедта на БРС по чл. 410 от ГПК, в частта за присъдените разноски от 400 лв. с искане такива да не се присъждат, респ. намаляването им до размер от 50лв., както и по втората жалба на длъжника от 08.10.2025г. е определението на БРС от 24.09.2025г., в частта, в която в полза на заявителя е издаден изпълнителен лист срещу длъжника за сумата от 250 лв., представляваща присъдено адвокатско 3 възнаграждение за заповедното производство, след като в мотивната част, но без да постанови изричен диспозитив заповедният съд е разгледал възражението на длъжника по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

По отношение на първата жалба по чл. 413, ал. 1 от ГПК против заповедта по чл.

410 от ГПК, в частта за присъдените разноски за адвокатско възнаграждение от 400лв., въззивният съд намира частната жалба за частично основателна, по следните съображения:

На първо място неоснователни са доводите в жалбата, че искането за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК от заявителя е злоупотреба с право, тъй като няма данни длъжникът да е предприел действия по извънсъдебно изпълнение на паричното си задължение, още повече, че съгласно чл. 68, б. а от ЗЗД същото е носимо, а не търсимо.

Освен това в случая плащането от длъжника на задълженията му по издадената заповед по чл. 410 от ГПК е извършено след завеждане на делото, поради което макар да е налице признание на дълга, липсата на изпълнение е именно повод за завеждане на дело срещу длъжника, т.е. не е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, даваща възможност за освобождаването му от разноски. Това означава, че в случая длъжникът дължи разноски за платеното от заявителя адвокатско възнаграждение. Що се касае до размера му, настоящата инстанция намира за основателно възражението за неговата прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, съобразявайки задължителния характер на даденото от СЕС в решение от 25.01.2024 г. по дело С438/22 г. тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС и практиката на ВКС, която сочи, че определените с НРАВ № 1/09.01.2004 г. размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват единствено само на база за определяне на дължимото по делото адвокатско възнаграждение, като основният критерий при преценката за това е дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован е преценката за оглед фактическата и правна сложност на делото. Оттук следва извода, че посочените в НРАВ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, като техният размер следва да се преценява от съда с оглед цената на предоставените услуги /която трябва да е справедлива и обоснована/, вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

Съпоставяйки интереса по делото, чийто общ размер възлиза на 1317.08 лв. с размера на претендираното възнаграждение от 400лв. от една страна, а от друга характера на заповедното производство, което не се отличава с фактическа и правна сложност, липсва голям обем на извършените действия, доколкото същите се изразяват единствено в изготвяне от адвоката на заявление по чл. 410 от ГПК се налага извода, че претендираното адвокатско възнаграждение, дори и да отразява реалните пазарни цени на адвокатските услуги и да е съобразено с НРАВ с оглед материалния интерес на 4 претенцията следва да се присъди частично до сумата от 250 лв., доколкото над този размер до претендирания такъв от 400 лв. присъждането му нарушава забраната на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики по чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, във връзка с т. 3 от диспозитива на решението на СЕС. Изложеното дотук обосновава заключението, че размера на адвокатското възнаграждение следва да се намали до 250 лв., поради което заповедта за изпълнение следва да се отмени в частта, с която се присъжда адвокатско възнаграждение за разликата над сумата от 250 лв. до присъдения размер от 400 лв.

По тези съображения заповедта по чл. 410 от ГПК следва да бъде отменена в частта за разноските над дължимия размер на адвокатско възнаграждение за сумата над 250 лв. до присъдения размер от 400 лв. В останалата обжалвана част за разноските, частната жалба се явява неоснователна, поради което в тази част следва да се остави без уважение.

По отношение на жалбата против определението от 24.09.2025г., в частта му с която е издаден изпълнителен лист за сумата от 250 лв. за адвокатско възнаграждение:

Основателно в жалбата да се твърди, че към момента на постановяване на определението от 24.09.2025г. заповедта по чл. 410 от ГПК, в частта за разноските не е била влязла в законна сила, доколкото в тази част същата е обжалвана през въззивния съд по реда на чл. 413, ал. 1, предл. второ от ГПК. Ето защо, заповедният съд е издал изпълнителния лист за разноските без към този момент да е била налице хипотезата на чл. 416 от ГПК. Независимо от това, с оглед изхода на спора относно разноските, присъдени в заповедта по чл. 410 от ГПК, разрешен в настоящата инстанция и постановеното от въззивния съд намаляване на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК на размера им от 400лв. на 250 лв., определението на БРС от 24.09.2025г., с което е издаден изпълнителен лист за сумата от 250 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение, в крайна сметка към настоящия момент вече се явява правилно като краен резултат. Предвид това подадената срещу него частна жалба следва да се остави без уважение.