Определение № 4265 от 01.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4265 гр. София, 01.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20268002101009 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Родопи Еко Проджектс“ ЕООД, чрез пълномощника му адв. С. Д. против решение № 391/28.11.2025 г. по в.гр.д. № 439/2025 г. на Окръжен съд Смолян, с което като частично е потвърдено и частично е отменено решение от 17.02.2025 г. по гр.д. № 21/2024 г. на Районен съд Златоград, касаторът е осъден да заплати на Е. А. К. на основание чл.200, ал.1 КТ сумата от 30 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на ексцес от трудова злополука, който се изразява в пълна загуба на зрението на лявото око, която трудова злополука е настъпила на 13.07.2018 г. в участък „Южна Петровица“, рудник „Ерма река“, ведно със законната лихва от 12.12.2023 г. до окончателното изплащане.

Решението е постановено при участието на ЗАД „Алианц България“ АД като трето лице-помагач на ответника.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че то е недопустимо, тъй като е постановено по недопустима искова молба, доколкото по изложените в нея факти – слепота на лявото око в резултат на трудова 1 злополука, е налице влязло в сила решение, т.е. налице е сила на пресъдено нещо и спорът не може да бъде пререшаван съгласно чл.299 ГПК. Твърди се, че по приключилия спор съдилищата са отчели трайния характер на увреждането и липсата на прогноза за подобрение; че представените с настоящата искова молба медицински документи не доказват ново състояние, различно от това през 2019 г.; че констатираната промяна /загуба на 0.001 % зрение/ не представлява качествено влошаване на здравословното състояние; че липсва причинна връзка между злополуката и влошаването на състоянието.

На следващо място се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано - основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че в случая не са налице предпоставките за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ексцес от трудова злополука, тъй като не е доказано ново страдание или съществено утежняване на старото състояние на пострадалия работник; налице са и други заболявания и фактори при ищеца, които са допринесли за влошаване на състоянието му; вещото лице не е установило нови болки и страдания. Твърди се, че присъденото обезщетение не съответства на критериите по чл.52 ЗЗД и води до неоснователно обогатяване на ищеца, както и че не е съобразено с практиката на ВКС по аналогични случаи.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните групи въпроси: 1/ Как се доказва състояние на ексцес от трудова злополука, изразяващо се в увеличаване на степента на трайно намалена работоспособност или в намаляване на работоспособността на ищеца; Допустимо ли е присъждане на обезщетение по реда на чл.200 КТ при ексцес от трудова злополука с призната намалена или увеличена трайна неработоспособност, при условие, че решението на ТЕЛК /като правно основание за предявяване на иска за ексцес/ не приема причинна връзка между ексцеса /трайната неработоспособност/ и трудовата злополука; По тези въпроси се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 3159/2021 г. и решение по гр.д. № 996/2023 г. и двете на IV г.о; 2/ При установяване на ексцес от трудова злополука, изразяващ се увеличаване на степента на трайно намалената работоспособност или в намаляване на работоспособността, ползва ли се влязлото в сила решение на ТЕЛК със задължителна сила по 2 чл.113, ал.3 от Закона за здравето; Ползва ли се това решение и с материална доказателствена сила по смисъла на чл.179 ГПК и оттам, в качеството си на документ, удостоверяващ факти с правно значение и имат ли обвързваща формална доказателствена сила за съда констатациите на органите на медицинската експертиза досежно установената причинна връзка; Допустимо ли е изводите във влязлото в сила решение на ТЕЛК относно причинната връзка между ексцеса и самата злополука да бъдат оборени чрез други доказателствени средства в рамките на гражданския процес и при какви предпоставки; По тази група въпроси се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д.№ 5152/2021 г., решение по гр.д.№ 4119/2008 г., решение по гр.д. № 1258/2024 г., и трите на III г.о., решение по гр.д. № 3159/2021 г., решение по гр.д. № 996/2023 г. и решение по гр.д. № 267/2011 г. и трите на IV г.о.; 3/ Кога е налице ексцес от трудова злополука;

Представлява ли загубата на остатъчно зрение от 0,001 % качествено ново увреждане, обосноваващо ексцес от трудова злополука, когато с влязло в сила съдебно решение ищецът вече е обезщетен за загубата на 99,999% на зрението на същото око, като при определяне на първоначалното обезщетение съдът е възприел окончателност и невъзстановимост на увреждането; По тази група въпроси се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д.№ 5152/2021 г. и решение по гр.д. № 3264/2023 г. и двете на III г.о., решение по гр.д. № 3604/2020 г., решение по гр.д. № 2468/2022 г. и двете на IV г.о.; 4/ Допустимо ли е въззивният съд са възприеме, че е налице дефинитивно увреждане /в случая абсолютна слепота на зрителната функция на окото/ като ексцес с намалена работоспособност/трайна неработоспособност в причинна връзка със злополуката, при условия че с решение на ТЕЛК не е прието дефинитивно състояние, не е приета причинна връзка със злополуката, както и не е установен пожизнен срок на инвалидизация по смисъла на чл.69, ал.4 вр. с § 5 от Наредба за медицинската експертиза. Поддържа се, че по този въпрос, въззивният съд е дал разрешение, които противоречи на решение по гр.д.№ 5152/2021 г., решение по гр.д.№ 4119/2008 г., решение по гр.д. № 1258/2024 г. и трите на III г.о., решение по гр.д. № 3159/2021 г., решение по гр.д. № 996/2023 г. и двете на IV г.о.; 5/ Как съдът определя дължимото обезщетение при ексцес от трудова злополука; Как се прилага обществения критерий за справедливост, установен в чл.52 ЗЗД при присъждане на обезщетение при ексцес и следва ли да бъдат отчетени 3 обективните обстоятелства, които служат за критерии при определяне на новото обезщетение по справедливост, като характерът и вида на новото увреждане, начинът на извършването му, обстоятелствата при които са настъпили, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, перспективата и трайните последици, естеството и интензитета на отрицателните изживявания на пострадалия; Следва ли съдът да отчете вида и характера на вредите от първоначалното увреждане и размера на първоначалното обезщетение; Съответства ли на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД обезщетение от 30 000 лв. за загуба на 0,001 % зрение на едното око, при вече присъдено обезщетение от 60 000 лв. за загуба на 99,999 % от зрението на същото око със сила на пресъдено нещо. По тази група въпроси се твърди разрешение на въззивния съд, което е в противоречие със задължителна практика на ВС – т.10 от ППВС № 4/1975 г. и казуалната практика на ВКС - решение по гр.д. № 2468/2022 г., решение по гр.д. № 773/2012 г., решение по гр.д. № 196/2012 г. и трите на IV г.о., решение по гр.д.

№ 3749/2023 г. и решение по гр.д. № 5152/2021 г. и двете на III г.о.; 6/ За характера на нормата на чл.200, ал.3 КТ и за задължението на въззивния съд да я приложи при присъждане на обезщетението за неимуществени вреди по чл.200 КТ, като приспадне полученото от пострадалия обезщетение за временна нетрудоспособност/пенсия за обществено осигуряване, като се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителна практика на ВКС – ТР № №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, както и решение по гр.д. № 4609/2021 г. на III г.о., решение по гр.д. № 2735/2017 г. на IV г.о.; 7/ При предявен иск за ексцес от трудова злополука, може ли работодателят да наведе възражение за съпричиняване на новите вреди от страна на пострадалия по реда на чл.201, ал.2 КТ, вр. чл.51, ал.2 ЗЗД, като се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на с това, дадено в решение по гр.д. № 996/2023 г. на IV г.о.; 8/ Какви са предпоставките и правомощията на въззивния съд да допусне повторна или допълнителна експертиза по делото; Съществува ли задължение за въззивния съд да приеме заключението на вещото лице. По тази група процесуалноправни въпроси се твърди наличие на противоречие с решение по гр.д. 3944/2019 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 7364/2013 г. на III г.о., решение по гр.д. 30/2013 г. на I г.о., както и със задължителна практика на ВКС - ТР №1/9.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК; 9/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна 4 преценка на доказателствения материал и да изложи собствени мотиви защо приема за доказани конкретни вреди по делото; Следва ли въззивният съд в своето решение да обсъди всички относими доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, както и да обоснове защо приема едни и не приема други относими към спора доказателства; По тази група въпроси се твърди наличие на противоречие със задължителна практика на ВКС – ТР №1/9.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК, както и с казуална практика на ВКС – решение по гр.д. № 761/2010 г., решение по гр.д. № 513/2010 г. и двете на IV г.о, решение по гр.д. № 509/2022 г. на II г.о., решение по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о. и решение по т.д. № 866/2012 г.

Твърди се и наличието на основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК с обосновка за допуснато нарушение на императивни правни норми, съществено процесуално нарушение, изразяващо се в превратно тълкуване на заявено от ответната страна възражение за съпричиняване на вредите от ексцес и необснованост на извършената от въззивния съд оценка на представените по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице, която според касатора е в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила.

Насрещната страна - Е. А. К., чрез пълномощника си адв.Р. в отговора на жалбата аргументира становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържат неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение.

Третото лице-помагач на ответника - ЗАД „Алианц България“ АД, чрез адв. Костова е депозирало отговор на касационната жалба, в която застъпва становище, че същата е основателна.

Въззивното производство е образувано по въззивни жалби на ищеца и на ответника. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ексцес от трудова злополука в размер на 10 000 лв., въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че здравословното състояние на ищеца се е влошило в сравнение със състоянието, при което е било определено обезщетението от трудовата злополука с влязло в сила решение по гр.д. № 200/2019 г. на 5

Районен съд Златоград, което влошаване се намира в причинна връзка с увреждането от злополуката, т.е. че е налице ексцес, поради което за ищеца е възникнало ново вземане за обезщетение, различно от вече определеното.

Въззивният съд е приел, че доводите и възраженията на ответното дружество срещу първоинстанционното решение са неоснователни. По отношение на възражението за недопустимост на иска поради наличие на влязло в сила решение по гр.д. № 200/2019 г. по описа на Районен съд Златоград, въззивният съд е приел, че в обстоятелствената част на исковата молба се изложени факти и обстоятелства за настъпили нови увреждания, болки и страдания, които не са обхванати от силата на пресъдено нещо на посоченото решение, които нови увреждания се установяват от събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства – от практическа слепота /минимално остатъчно зрение/ към абсолютна слепота на лявото око, както и влошаване на психическото състояние на ищеца – задълбочаваща се депресия, по отношение на които е налице причинна връзка с възникналата на 13.07.2018 г. трудова злополука. Решаващо е приел, че наличието на констатирана временна или трайна неработоспособност от компетентните медицински органи, не е елемент от фактическия състав, при който възниква вземане за обезщетяване на вреди от настъпил ексцес от трудова злополука. По възражението за съпричиняване на трудовата злополука е прието, че този въпрос е разрешен с влязлото в сила решение по гр.д. № 200/2019 г. по описа на Районен съд Златоград и не може да бъде пререшаван. За неоснователно е прието и възражението, че искът за обезщетение за вреди от ексцес от трудова злополука, е погасен по давност, тъй като влошаването на състоянието на лявото око е установено с експертното решение на ТЕЛК, което е от 12.12.2023 г., а исковата молба е депозирана на 19.01.2024 г., т.е. тригодишния срок не е изтекъл. По оплакванията, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на чл.201 ГПК, въззивният съд е приел, че преценката му да не назначи повторна съдебно-медицинска експертиза е правилна с оглед възраженията, изложени от процесуалния представител на ответното дружество при изслушване и приемане на заключението.

Разпечатката съдържа 23 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/2de0229c-7a45-4378-b295-3dd8af253fd6