Определение № 3893 от 19.08.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3893 гр. София, 14.08.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20248002101177 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 24 950/13.10.2023 година, подадена от М.

Н. Д., срещу решение № 996/14.08.2023 година на Окръжен съд Варна, V-ти състав, постановено по гр. д. № 1060/2023 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Варна е отменил първоинстанционното решение № 3658/25.11.2022 година, допълнено с решение № 560/21.02.2023 година, двете на Районен съд Варна, 9-ти състав, постановени по гр. д. № 17 327/2021 година като е отхвърлил предявеният от М. Н. Д. главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за осъждане на А. Н. А. да й заплати сумата от 18 210.75 лева, представляваща припадащата се част съобразно наследствената му квота от получената от първоначалната ответница Д. П. Н. сума в общ размер от 36 421.50 лева по развален по съдебен ред договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 27.12.1994 година, обективиран в нотариален акт № 147, том LIII, дело 19 697/1994 година на Нотариус при Районен съд Варна, като самото даване по разваления договор било осъществено чрез преотстъпване от Д. на Н. в периода от 12.11.2013 година до 11.11.2018 година на припадащата се на Д. част от рента по договор за аренда 1 на земя от 18.09.2007 година за имот № ..., целият с площ 177.693 дка, находящ се в с. ..., заедно със законната лихва върху сумата считано от датата на предявяване на иска–07.12.2018 година до окончателното плащане и предявеният от М. Н. Д. евентуален иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на А. Н. А. да й заплати сумата от 18 210.75 лева, представляваща припадащата се част съобразно наследствената му квота от получената от първоначалната ответница Д. П. Н. сума в общ размер от 36 421.50 лева, с която същата се е обогатила неоснователно за сметка на обедняването на Д., вследствие на получаваното от нея в периода от 12.11.2013 година до 11.11.2018 година на припадащата се на Д. част от рента по договор за аренда на земя от 18.09.2007 година за имот № 085019, целият с площ 177.693 дка, находящ се в с. ..., заедно със законната лихва върху сумата считано от датата на предявяване на иска–07.12.2018 година до окончателното плащане

В подадената от М. Н. Д. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.

Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от касаторката срещу А. Н. А. искове, да бъдат уважени при спазване на поредността им определена от начина на тяхното съединяване. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал.

2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба А. Н. А. е подал отговори с вх. № 710/10.01.2024 година и с вх. № 797/11.01.2024 година, с които е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 996/14.08.2023 година на Окръжен съд Варна, V-ти състав, постановено по гр. д. № 1060/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

М. Н. Д. е била уведомена за обжалваното решение на 15.09.2023 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 24 2

950/13.10.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Окръжен съд Варна е приел, че производството пред Районен съд Варна било образувано по предявени от М. Н. Д. съединени в условията на евентуалност искове против Д. П. Н. както следва: главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр .3 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 36 421.50 лева получена от Н. на отпаднало основание, а именно разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане обективиран в нотариален акт № 147, том LIII, дело 19 697/1994 година на Нотариус при Районен съд Варна, като самото даване било осъществено чрез преотстъпване от Д. на Н. в периода от 12.11.2013 година до 11.11.2018 година на припадащата се на първата рента по договор за аренда на земя от 18.09.2007 година за имот № ..., находящ се в с. .... В условията на евентуалност бил предявен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на Д. П. Н. да заплати същата сума, с която се била обогатила неоснователно за сметка на М. Н. Д. получавайки в посочения период следващата се на Д. рента за притежаваната от нея 1/2 идеална част от посочения имот № 085019 в с. .... В хода на производството, на 08.08.2021 година ответницата Д. П. Н. била починала и била заместена по реда на чл. 227 от ГПК от А. Н. А., неин син, като същият бил конституиран като ответник с определение № 3849/01.11.2021 година, постановено по гр. д.

№ 2276/2021 година по описа на Окръжен съд Варна. Със същото определение производството по делото било прекратено за разликата над актуалния размер от 18 210.75 лева до първоначално предявения размер от 36 421.50 лева при съобразяване на наследствената квота на М. Н. Д.-също наследник по закон на Д. П. Н.‑нейна дъщеря. Наведените в исковата молба фактически твърдения и формулираният въз основа на тях петитум обуславяли извод за предявен главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за осъждане на А. Н.

А. да заплати на М. Н. Д. сумата от 18 210.75 лева, представляваща 3 припадащата се част съобразно наследствената квота на ответника от задължение на наследодателката му Д. П. Н. (първоначален ответник, починала в хода производството на 08.08.2021 година) за заплащане на сума в общ размер от 36 421.50 лева получена от нея по развален по съдебен ред договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 27.12.1994г., обективиран в нотариален акт № ..., том LIII, дело 19 697/1994 година на Нотариус при Районен съд Варна, като самото даване по разваления договор било осъществено чрез преотстъпване от Д. на първоначалната ответница Недева в периода от 12.11.2013 година до 11.11.2018 година на припадащото й се арендно възнаграждение по договор за аренда на земя от 18.09.2007 година за имот № ..., целият с площ 177.693 декара, находящ се в с. .... Успешното провеждане на предявения главен облигационен иск възлагало в тежест на Д., че между нея и първоначалния ответник Н. бил сключен валиден договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, който бил развален по съдебен ред и по който същата била престирала в полза на прехвърлителката издръжка в размер на 36 421.50 лева, с оглед възможността да се претендира връщането и на отпаднало основание. В тежест на ответника, съобразно заявените в отговора на исковата молба възражения било да проведе успешно насрещно доказване, че сумата била получена на годно правно основание необусловено от развалянето на договора за издръжка и гледане. Нямало спор между страните, че през 1994 година между Д. Н. и Н. Н. от една страна и дъщеря им М. Н. Д. от друга бил сключен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка на прехвърлителите. Същият договор бил развален с влязло в законна сила на 18.08.2020 година решение по гр. д. № 2018/2018 година по описа на Окръжен съд Варна поради неизпълнение на задължението на приобретателката да се грижи и издържа прехвърлителката си. На това основание Д. претендирала да получи обратно даденото от нея по разваления договор за издръжка и гледане от своята майка.

Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД получилият нещо на отпаднало основание, бил длъжен да го върне. В случая М. Н. Д. твърдяла, че била престирала в полза на прехвърлителката и своя майка Д. П. Н. по договора за издръжка и гледане от 1994 година парична издръжка в размер на 36 421.50 лева в периода от 12.11.2013 година до 11.11.2018 година. Даването на сумата за издръжка било станало опосредено, чрез извършване на ежегодни 4 плащания от арендатора в полза на Недева на арендно възнаграждение по договор за аренда от 18.09.2007 година с предмет собствената на М. Н. Д. 1/2 идеална част от имот № 085019, целият с площ 177,693 дка, находящ се в с. ....

Не се спорело между страните, че действително Д. П. Н. била получавала цялото арендно възнаграждение по договора за аренда от 18.09.2007 година за имота в с. ..., а и горното се установявало от представените по делото платежни нареждания от арендатора по договора. Спорът бил имало ли е и какво е било основанието за получаване на сумите от нея. Видно било от самия договор за аренда от 18.09.2007 година, че страна по него в качеството на арендодател била Д. П. Н.. Същият бил сключен от несобственик, доколкото още през 1997 година Н. се била разпоредила с арендования имот в с. Сърнино в полза на двете си деца-ищцата М. Д. и ответника А. А., като липсвали данни арендодателката да била договаряла като пълномощник на собствениците. Правната теория и практика константно приемали, че до редакцията на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ (ДВ, бр. 13/07.02.2017 година) не било имало пречка договор за аренда да се сключел и от несобственик на арендуваните земи. Този договор за аренда бил валиден в отношенията между страните по него (арендодател-арендатор), но бил непротивопоставим на действителните собственици. На това основание въззивният съд обосновавал извод, че плащанията, които арендаторът по договора за аренда от 18.09.2007 година бил правил в полза на арендодателката Д. П. Н. били постъпвали в нейния патримониум на годно правно основание и това бил самият договор за аренда, независимо че материално легитимирани по отношение на тях били действителните собственици на имота М. Н. Д. и А. Н. А.. Реализирането на правата им, при наличие на спор с лицето получило арендните плащания следвало да се реализира по реда на чл. 30, ал. 3 от ЗС по аргумент от чл. 3, ал.

4 от ЗАЗ, когато била налице съсобственост по отношение на арендования имот или по реда на неоснователното обогатяване, когато арендното възнаграждение било получено изцяло от несобственик. По делото липсвали доказателства М. Н. Д. да била договаряла с арендатора по договора за аренда от 2007 година плащанията за нейната 1/2 идеална част от имота да се престират в полза на Недева, нито да била упълномощавала майка си да получава сумите, които й се следвали във връзка с договорка между тях. Т. е не било налице престиране от Д. в полза на Н. на арендни възнаграждения нито лично, нито опосредено от трето лице по нейно възлагане. Съставът на 5

Окръжен съд Варна приемал за недоказани и твърденията на М. Н. Д., че получените от Д. П. Н. арендни плащания по договора за аренда от 18.09.2017 година са въз основа на постигна между тях договореност по този начин Д. да изпълнява задължението си за грижи и издръжка по сключения между тях договор за издръжка и гледане. Позоваването от Д. на мотивите на съда изложени при произнасяне на исковата претенция за разваляне на договора за издръжка и гледане от 1994 година (гр. д. № 2018/2018 година по описа на Окръжен съд Варна), било неоснователно доколкото задължителен в отношенията между страните и съда и формиращ сила на пресъдено нещо бил само диспозитива на съдебното решение, но не мотивите му. Затова ищцата по настоящото дело носела доказателствената тежест да установи твърденията си за основанието, на което Д. П. Н. била получавала арендното възнаграждение.