Протокол № 810 от 17.09.2025, Районен съд - Смолян

ПРОТОКОЛ

№ 810 гр. Смолян, 17.09.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Райна Русева при участието на секретаря Татяна Кишанова

Сложи за разглеждане докладваното от Райна Русева Гражданско дело № 20255440100056 по описа за 2025 година.

На именното повикване в 11:20 часа се явиха:

ИЩЕЦЪТ Н. Н. В., редовно призован, не се явява. За него процесуалния му представител адв. О..

ЗА ОТВЕТНИКА *** АД, редовно призован, не се явява процесуален представител в съдебно заседание. Чрез юриск. Н. е постъпила молба с вх. № 5317/17.06.2025 г. с приложен договор за заем и счетоводна справка.

ЗА ОТВЕТНИКА ** ЕООД, редовно призован, не се явява процесуален представител в съдебно заседание. Чрез юриск. З. е постъпила молба с вх. № 5320/17.06.2025 г. с приложен договор за поръчителство.

АДВ. О. – Да се даде ход на делото.

Съдът намира, че няма процесуални пречки за даване ход на делото, поради което

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО

АДВ. О. – Поддържам предявените искове, оспорвам отговорите на исковата молба.

Съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ДОКЛАДВА се делото.

Предявен е иск от Н. Н. В. срещу ответниците *** АД и ** ЕООД, с който се 1 иска да бъде осъдено дружеството „***" АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Г.Т.Т. и А. В. М., да заплати на Н. Н. В., ЕПН **********, с адрес град **, община Смолян, сумата от 32,94 лева, представляваща недължимо заплатена възнаградителна лихва по Договор за паричен заем № 4291975/20.10.2021г., както и да бъде осъдено дружеството „**" ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от управителя П.Б.Д., да заплати на Н. Н. В., ЕГН **********, с адрес град **, община Смолян, сумата от 60,00 лева, представляваща недължимо платено възнаграждение по Договор за предоставяне на гаранция/поръчителство от 20.10.2021г. Исковете са с правното основание на чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че на 20.10.2021 година между ищеца и първия ответник по делото е сключен договор за паричен заем № 4291975, в изпълнение на който ответникът „***" АД в качеството му на кредитор е предоставил на ищеца заем в размер на 300,00 (триста) лева, който е трябвало да бъде върнат на 5 равни месечни погасителни вноски по 103,00 лева.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния Закон за потребителския кредит.

В същия ден между втория ответник и ищеца е сключен договор за предоставяне на гаранция, по който ищецът е поел задължение да заплати на „**" ЕООД възнаграждение за поръчителство.

Договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

При сключването му е нарушена е разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В случая потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в 2 неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора.

Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес.

Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.

Действителният размер на ГПР надвишава 50%, което води и до недействителност на договора.

Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки. Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за връщане на дадената в заем/кредит сума. Потребителската защита е насочена към ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по кредита.

Освен това, сключеният между ищеца и „**" ЕООД договор за предоставяне на поръчителство е нищожен поради противоречието му с добрите нрави - чл. 26, ал.1, предл. III ЗЗД. В разглежданата хипотеза ищецът-потребител е бил поставен в положение, при което отпускането на кредит е поставено в зависимост от сключването на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано със заемодателя лице, посочено от самия него. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен, в деня на отпускане на кредита, с юридическо лице-търговец, което по занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В случая договореното в полза на гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит. Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Този договор е лишен от правна основа, тъй като само привидно преследва легитимни цели. С него едната страна поема само задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на длъжника е 3 за самия него. Единствена правна последица е нарастване в размера на общото задължение и разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, под формата на скрит разход по кредита. С решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност.

Нищожност поради противоречие с добрите е налице при съществена нееквивалентност на престациите, каквато е налице в случая.

Действително договорът за потребителски кредит и този за предоставяне на гаранция формално са оформени като самостоятелни договори. Те обаче са функционално свързани, защото договорът за гаранция е във връзка с договора за кредит, обезпечава вземането на кредитодателя, сключен е в негова полза и с лице, одобрено от него, според текста на самия договор. Затова договорът за гаранция има акцесорен характер. От тук не само няма пречка, но и при необходимост е съдът трябва да вземе отношение по договора за кредит и неговите пороци, ако и заемодателят да е трето за делото лице, тъй като действието на този договор за кредит има съществено значение и за договора за гаранция. В тази връзка следва да се обърне внимание, че възнаграждението по договора за гаранция е платимо на кредитора по договора за заем и се изплаща на последния ведно с вноските по кредита. Отчитайки свързаността между заемодателя и дружеството-гарант, се налага изводът, че това е сторено, за да бъде заобиколена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗЗПотр, като формално бъде посочен ГПР под 50 %. Той обаче не е действителен, тъй като в него не е отчетено възнаграждението по гаранционната сделка: Това възнаграждение съставлява част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр, поради което реалният ГПР по договора многократно надхвърля позволения от закона процент.

Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр,потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита.

Така създадената обща конструкция от два договора с потребителя - за кредит и за гаранция, като на насрещната на потребителя страна и по двата от тях стоят две свързани лица, на практика съставлява разделяне на приходите от кредита чрез тези два свързани стопански субекта с цел да се заобиколят законовите норми за защита на 4 потребителите и да се натовари заемополучателят с допълнителни и чрезмерни плащания. При факта, че учредяването на обезпечението е предвидено изначално като последващо договора за кредит, то е ясно, че неговата единствена цел е да изиска от потребителя още едно плащане, при това в немалък размер, съпоставен с главницата по кредита. Така биват нарушени и принципите на добросъвестността и справедливостта, като се стига до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Затова и договорът за предоставяне на гаранция е сключен в условията на неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗПотр, което го прави и нищожен поради заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение на добрите нрави, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗПотр, чл. 24 ЗПКр и чл. 26 ЗЗД.

В изпълнение на договор за паричен заем № 4291975/20.10.2021г. ищецът е заплатил на „***" АД, ЕИК ** сумата от 332,94 лева. Поради недействителността на договора за кредит за него е възникнало задължение за връщане само на чистата стойност на кредита, а именно - главницата от 300,00 лева. Поради това разликата в размер на 32,94 лева се явява платена при липса на основание и подлежи на връщане от заемодателя на заемополучателя.

В изпълнение на договора за предоставяне на гаранция от 21.10.2021г. ищецът е заплатил на „**" ЕООД сумата от 60,00 лева. Доколкото възнаграждението от 60,00 лева е заплатено по нищожен договор, същото подлежи на връщане (ПП 1/1979г., т. 1).

Сумите са заплатени посредством следните плащания:

1. На 26.10.2021Г. с Разписка № 0100014173755075 - 142,00 лева 2. На 01.12.2021г. в брой в офис на първия ответник - 3,78 лева 3. На 01.12.2021 г. по банкова сметка - 247,16 лева.

С пресмятания чрез онлайн калкулатор се установява, че при предоставен заем в размер на 300,00 лева, със срок за връщане 5 месеца, с обща сума за връщане 515,00 лева, годишният лихвен процент (ГЛП) възлиза на 254,54%, а годишният процент на разходите (ГПР) - на 905,82 %.

При това положение договорката за заплащане на законна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва.

Съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, като на основание чл.19 ал.5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.