Решение № 4426 от 22.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4426 гр. София, 22.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

ВИКТОРИЯ МИНГОВА при участието на секретаря Екатерина К. Т.а като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20231100507392 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Н. П. Т., чрез адв. Б. – особен представител, срещу решение № 20086511/05.04.2023г., постановено по гр.д. № 45262/2020г. по описа на СРС, 150-и състав, в частта, в която е уважен предявения от ищеца „Н.***“ ЕООД срещу ответника Н. П. Т., евентуален иск с правно основание чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за сумата 430.50 лева, платена на 29.07.2020г. на неосъществено основание – сключване на трудов договор, ведно със законната лихва от 18.09.2020г. до окончателното погасяване.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение било неправилно и незаконосъобразно в обжалваната част. Неправилно СРС приел, че страните водели преговори за сключване на трудов договор и че това обстоятелство било признато от ответника. С отговора на исковата молба били оспорени всички твърдения в обстоятелствената част на исковата молба. По делото безспорно било установено, че на 29.07.2020г. ответникът получил по банковата си сметка преведената от ищеца сума в размер 430.50 лева с посочено основание служебен аванс, но останало недоказано какво било основанието на преведената сума като служебен аванс.

Първоинстанционният съд напълно игнорирал факта, че служебен аванс се давал при възникнало трудово правоотношение и било житейски нелогично да се преведат суми без другата страна да извършила насрещна престация. Моли за отмяна на решението в 1 обжалваната част и постановяване на друго, с което предявените срещу ответника искове бъдат изцяло отхвърлени от съда.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Н. 015“ ЕООД, чрез адв. Т., депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна.

Изводите на СРС били правилни и обосновани. Позовава се на практиката на ВКС, съобразно която в тежест на ищеца по исковете по чл. 55 ЗЗД е ищецът да докаже единствено даването, а в тежест на ответника – основанието, на което получил и има право да задържи сумата. Същата тежест ясно била разпределена с доклада на делото, като ответникът не заявил възражения във връзка с доклада. Ищецът провел дължимото доказване, за разлика от ответника. Именно, защото нямало трудов договор и именно, защото нямало насрещна престация от страна на ответника, ищцовото дружество претендирало връщане на даденото. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Със сезиралата съда искова молба ищецът „Н.***“ ЕООД излага, че на 29.07.2020г. превел по банкова сметка на ответника Н. П. Т. сумата 430.50 лева. Сумата била получена без основание, предвид на което ответникът се обогатил неоснователно. Претендира връщането й на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. В условията на евентуалност предявява иск по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй като в преводния документ било посочено основание служебен аванс. Твърди, че страните постигнали уговорка ответникът да започне при ищеца работа като международен шофьор. Сумата била преведена авансово с идеята да бъде удържана от бъдещото трудово възнаграждение на оветника, но трудов договор така и не бил сключен.

Претендира законна лихва и разноски.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК ответникът Н.

П. Т., чрез адв. Б. – особен представител, оспорва исковете по основание и размер.

Твърди, че ответникът не получил сумата. Релевира твърдение, че същата била преведена на основание извършена от ответника транспортна услуга.

В случая, ищецът търси парична сума от ответника на две различни основания, като второто е заявено при условие, че искът, основан на първото, бъде отхвърлен.

Следователно, съединяването на исковете е в евентуалност. С решението СРС уважил единствено евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и именно това решение е предмет на въззивната проверка.

2

Настоящото съдебен състав намира съдебното решение в обжалваната част за правилно на въведените с въззивната жалба основания по следните мотиви:

Съгласно правилото на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и трайно установената съдебна практика, изразена в ППВС № 1/1979 г., в тежест на ищеца по иск по чл. 55, чл. 1 ЗЗД и в трите й хипотези е да докаже факта на плащането, а в тежест на ответника да установи наличието на основание за получаване, респ. за задържане на това плащане.

В този смисъл - Р 13/12г. т.д. 15/10г. II т.о. на ВКС.

В разглежданата хипотеза – пр. 2 на нормата, подлежи на връщане даденото с оглед на бъдещо основание, което не е могло да бъде осъществено.

Съобразно посоченото правило за разпределение на доказателствената тежест по исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, ответникът е този, който следва да установи факта на своето изпълнение, поради което платеното от ищеца възнаграждение е осъществено на валидно правно основание. В случая, съобразно възраженията си, ответникът следва да проведе пълно и главно доказване на факта, че извършил твърдяната транспортна услуга за ищеца, поради което има право да задържи авансово платеното му възнаграждение.

Пред настоящата инстанция страните не поддържат спор и от доказателствата по делото, в т.ч. потвърждение за плащане и неоспореното заключение на ССчЕ се установява, че процесната сума в размер на 430.50 лева на 29.07.2020г. била получена от ответника Т. по банковата му сметка.

От представения по делото платежен документ и неоспореното заключение на изслушаната по делото ССчЕ се установява, че сумата 430.50 лева, преведена по банковата сметка на ответника Т., била получена от него с посочено основание служебен аванс. Платежната операция намерила надлежно счетоводно отражение при ищеца, като на 29.07.2020г. била дебитирана сметка 422 – Разчети с подотчетни лица и кредитирана сметка 503 – Разплащателна сметка в лева.

При носена от ответника доказателствена тежест за пълно и главно доказване на твърденията си за извършена транспортна услуга, по делото не са ангажирани никакви доказателства за установяване на същото твърдяно обстоятелство.

С доклада на делото СРС изрично указал тежестта за ответника, както и изпълнил служебното си задължение за му укаже, че не сочи доказателства за осъществени транспортни услуги. Ответникът не ангажирал никакви доказателства, от които твърдението му за извършена транспортна услуга да се установява.

СРС изложил мотиви, че твърденията на ищеца за авансово платена сума с оглед бъдещо сключване на трудов договор („съдебно признание на ищеца“), кореспондират с констатациите на вещото лице, по неоспореното заключение на ССчЕ и наличните в преписката на делото данни за друг, различен от ищеца работодател на 3 ответника и към датата на паричния превод, и към датата на справката. Противно на доводите в жалбата, решението не е мотивирано с каквото и да е признание, извършено от страна на ответника. Доводите на въззивника, основани на житейска нелогичност, не се споделят от настоящия съдебен състав.

При горната доказателствена непълнота и указана доказателствена тежест за ответника, съдът намира предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за доказан и основателен, поради което правилно е уважен от първоинстанционния съд.

Тъй като изводите на настоящата инстанция съвпадат с тези на първата, решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.

По разноските:

При горния изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски има въззиваемият-ищец. Същият претендира и доказва разноски пред въззивния съд в общ размер 750 лева, от които 500 лева за заплатено адвокатско възнаграждение и 250 лева – внесено възнаграждение за особен представител на ответника. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му бъдат присъдени 750 лева разноски, сторени ред СГС.

Съобразно разрешението по т. 7 от ТР № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г.

ОСГТК на ВКС особеният представител на ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК не дължи държавна такса, тъй като същата се дължи от страната. Съобразно мотивите по същата точка представляваната от особения представител страна не е освободена от заплащането на такси и разноски, предвид на което с решението си съдът, съобразно изхода на делото, следва да възложи дължимата държавна такса по жалбата и разноските на съответната страна. В случая дължимата за въззивното производство държавна такса възлиза в размер на сумата 25 лева, които следва да бъдат понесени от ответника Н. П. Т..

Воден от горните мотиви, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20086511/05.04.2023г., постановено по гр.д. № 45262/2020г. по описа на СРС, 150-и състав, в частта, в която по от ищеца „Н.***“ ЕООД, евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, Н. П. Т., ЕГН **********, е осъден да заплати на „Н.***“ ЕООД, ЕИК *******, сумата 430.50 лева, платена на 29.07.2020г. на неосъществено основание, ведно със законната лихва от 18.09.2020г. до окончателното погасяване.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Н. П. Т., ЕГН **********, да заплати на „Н.***“ ЕООД, ЕИК *******, сумата 750 лева, представляваща разноски по делото, сторени пред СГС.

4

ОСЪЖДА, на основание чл. 77 ГПК, Н. П. Т., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийски градски съд, сумата 25 лева – държавна такса за въззивното производство.

Банкова сметка на Софийски градски съд за държавни такси: ********* *******.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.

3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5