Решение № 683 от 11.05.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 683 гр. София, 10.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елизабет П.а

Членове:

Катерина Рачева

Мария Райкинска като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело № 20221000500567 по описа за 2022 година при участието на секретаря Валентина Колева, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на ищеца А.. АЛ-Х. МХД Ф. Р. срещу отхвърлителната част на решение 266883 на СГС от 09.12.2021 г. по гр.д. 14105/2020 г., I ГО, 17 състав, с което е уважен иск на А.. АЛ-Х. МХД Ф. Р. по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от 12000 лв. ведно със законната лихва, считано от 04.06.2020 г. до окончателното плащане, като е отхвърлена разликата до претендирания размер за неимуществени вреди от 30 000 лв.

Жалбата е подадена в срок и е допустима.

В жалбата на ищеца се съдържа искане за уважаване на иска за неимуществени вреди в цялост. Поддържа се, че следва да бъдат съобразени отражението в емоционалната сфера и върху правата на ищеца, тежестта на обвинението, дългия срок на производството, големия брой процесуално-следствени действия, настъпилата съществена промяна в начина му на живот, както и широкия обществен отзвук.

Няма постъпил отговор от страна на Прокуратурата. Страните не са направили доказателствени искания и въззивният съд не е събирал нови доказателства.

В открито съдебно заседание от 21.04.2021 г. Прокуратурата оспорва въззивната жалба.

Софийският апелативен съд, след като съобрази твърденията и възраженията на страните и направи самостоятелна преценка на представените по делото доказателства, приема следното:

Атакуваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционното производство е образувано по иск на А.. АЛ-Х. МХД Ф. Р. за присъждане на обезщетение за претърпени вреди от повдигане на обвинение срещу него за 1 извършени престъпления от общ характер. Наказателното производство е приключило с оправдателна присъда, което е основание да бъде ангажирана отговорността на съответния правозащитен орган – Прокуратурата на Република България. Съобразно общите разпоредби за разпределение на доказателствената тежест ищецът по иск за неимуществени вреди следва да установи основанието на иска си, а размерът на претърпените вреди следва да бъде определен от съда по справедливост.

В исковата молба се твърди, че през целия период на воденото наказателно производство от 8 години, един месеци и 10 дни ищецът изпитвал стрес и чувство на разочарование. В продължение на три години след освобождаването му от ареста останал без работа и изпитал затруднения да погасява задълженията си по кредити, които непрекъснато нараствали. Образували се изпълнителни дела. Успял да започне работа в България и в чужбина, но работодателите го освобождавали поради наложилите се чести отсъствия във връзка с явяването в съдебни заседания по наказателните дела. Отношенията на ищеца със съпругата му се влошили и за период от две години се разделили. Ограничил и социалните си контакти. През 2015 г. кандидатствал за придобиване на българско гражданство, но получил отказ, тъй като представлявал заплаха за националната сигурност.

От събраните от първата инстанция доказателства, включително НОХД № 171/2016 г. на СпНС, с което съдът е указал на страните да се запознаят по гр.д. 10666/2020, СГС, I-21 състав, се установява следното:

С постановление от 24.04.2012 г. в дома му в гр. ***, кв. „***“ било извършено претърсване и изземване от служители на ГД „БОП“, както и личен обиск на ищеца. След тези действия А.. АЛ-Х. МХД Ф. Р. е задържан за 24 часа. С постановление на разследващ полицай от 24.04.2012 г. ищецът бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2 вр. ал. 2 вр. ал. 1 от НК за съгласувано извършване на престъпление по чл. 213а, чл. 214 и чл. 143 от НК. Последвало задържане за срок от 72 часа, до 26.04.2012 г., когато състав на СпНС отказал по отношение на ищеца да бъде взета каквато и да било мярка за неотклонение, поради липса на достатъчно доказателства за извършено престъпление. На 08.05.2012 г. ищецът отново бил привлечен като обвиняем, при прецизирано от Прокуратурата обвинение. Отказът на СпНС да вземе мярка за неотклонение Прокуратурата протестирала и състав на АСпНС взел най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ на 11.05.2012 г., като с постановление на наблюдаващия прокурор от 02.07.2012 г. мярката за неотклонение на ищеца била изменена в „парична гаранция“ в размер на 1 500 лева. На 12.12.2012 г. отново бил привлечен като обвиняем, след което е проведен разпит с предявяване на 29 тома с материали. На 01.04.2013 г. Прокуратурата внесла обвинителен акт в СпНС. Съдът прекратил делото и го върнал за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. На 12.11.2013 г. бил внесен нов обвинителен акт, но образуваното наказателно дело било прекратено и върнато на Прокуратурата за отстраняване на нарушения в досъдебното производство. За трети път, на 07.09.2015 г. Прокуратурата внесла в съда обвинителен акт, като делото отново било прекратено с указания за отстраняване на съществени процесуални нарушения. По четвъртия обвинителен акт, внесен в съда на 22.01.2016 г., се провели 30 съдебни заседания, от които 23 пред СпНС, 6 – пред АСпНС и 1 – пред ВКС. Първата инстанция постановила оправдателна присъда на 15.11.2017 г., която след протест е потвърдена от въззивната инстанция, която от своя страна е оставена в сила с решение от 04.06.2020 г. по НД № 125/2020 г. по описа на ВКС.

При тези факти първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав на отговорността на държавата по чл. 2, ал.1, т. 3, предложение първо от ЗОДОВ. Решението не е обжалвано в частта, с която е уважен искът за заплащане на понесените от ищеца имуществени вреди във връзка с наказателното преследване. Спорно пред настоящата инстанция е какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди между определения от СГС от 12 000 лева и търсения от ищеца от 30 000 лева.

От значение за определяне на размера на обезщетението е естеството на 2 повдигнатото обвинение срещу пострадалото лице. На ищеца е повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2 вр. ал. 2 вр. ал. 1 от НК за съгласувано извършване на престъпление по чл. 213а, чл. 214 и чл. 143 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода над три години. Това предполага и претърпени значителни страдания от страна на ищеца.

Съгласно установената практика на ВКС е нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване (Решение № 388 от 2.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1030/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о., ГК). Не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка. (Решение № 253 от 2.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 652/2011 г., IV г. о., ГК).

Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда - колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др. В случая делото е продължило осем години и 40 дни. Тази продължителност надвишава критериите на чл.6 от ЕКЗПЧОС (в сила за България от 07.09.1992 г.), тълкуван в светлината на практиката на Европейския Съд по правата на човека (ЕСПЧ). На ищеца е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ от 11.05.2012 г. до 02.07.2012 г., а преди това е бил задържан за 24 часа, съответно за 72 часа от 24.04.2012 г. до 26.04.2012 г. Явявал се е лично на всички 30 съдебни заседания от 05.02.2016 г. до 15.05.2020 г.

На следващо място, размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за развитието на заболяването. По делото няма доказано трайно психическо или физическо заболяване във връзка с воденото наказателно производство, а такова не се е и твърди. В исковата молба е наведено единствено твърдение, че 2-3 години след престоя в ареста ищецът продължил да взима същите хапчета за лечение на появилия се по време на ареста бронхит, но това твърдение не е доказано нито с медицински документи, нито със заключение на СМЕ, нито по какъвто и да е друг начин. Стресът, описван в исковата молба след престоя в ареста, се включва в обичайните презумптивни вреди.

От показанията на свидетелите става ясно, че делото се отразило зле на социалния му живот. След освобождаването му от ареста и по време на наказателното производство, до неговото приключване, поведението му се променило. Станал затворен и избягвал контакти с хората. Привличането към наказателна отговорност се отразила и на личния му живот, като жена му го напуснала. Възможностите да започне работа били значително ограничени.

Работата като шофьор, която периодично упражнявал, изисквала пътувания извън страната, а това се оказало невъзможно поради задълженията му да се явява постоянно в открити съдебни заседания. Свидетелят М. Д. знае и за трудностите, които Рабиха изпитвал да обслужва кредитите си заради липса на трудови доходи. След приключване на наказателното производство веднага си намерил работа, дори имал възможност да започне на две места да работи. Свидетелските показания относно семейните проблеми са повърхностни и общи, въз основа на тях може да се приеме, че имало раздяла по време на наказателното дело, но не може да се приеме, че е в резултат на това дело.

От справки от ЧСИ, рег. № *** на Камарата на ЧСИ се вижда, че срещу ищеца са били образувани две изпълнителни дела през 2014 г. за събиране на задължения по потребителски кредити, по които са извършвани множество изпълнителни действия, като едното дело е прекратено поради перемпция.

3

С протокол № 42/18.10.2016 г. на Съвета по гражданството е дадено мнение молбата на ищеца за придобиване на българско гражданство да не бъде уважавана, на основание чл.

19 от ЗБГ–поради причини, засягащи националната сигурност. Независимо от многократните опити на процесуалния представител на ищеца за събиране на доказателство е останало недоказано, че отказът за българско гражданство е именно заради воденото наказателно производство. Такава връзка може да се приеме с голяма степен на вероятност, но съдът намира, че причинените от това неимуществени вреди не налагат отделно обезщетяване. Ищецът е с постоянно пребиваване в България от 2003 г., съпругата му е българска гражданка, има две деца от брака си, правото му на труд и останалите му икономически права не са накърнени от отказа за предоставяне на гражданство.

От приложените към исковата молба извадки от вестници става ясно, че воденото разследване е станало достояние на широк кръг от хора. Неоснователни са доводите на Прокуратурата, че публикациите в медии не са по вина на Прокуратурата, тъй като събитието, сложило началото на медийните публикации, е повдигнатото и поддържано от Прокуратурата обвинение.

Факторите, които настоящият съд отчита при определяне на справедливия размер на обезщетението, са следните: дългия срок, в рамките на който е проведено досъдебно производство и съдебно производство на три инстанции, медийно отразяване, задържане под стража от 48 дни, множество процесуално-следствени действия: претърсване и изземване на вещи от жилището в присъствие на семейството му, личен обиск, тридесет съдебни заседания, невъзможност за задържане на работа поради необходимостта от явяване на тях. Всички тези фактори предполагат по-високо обезщетение.