Решение № 450 от 01.07.2025, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 450 гр. Казанлък, 01.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СТЕЛА В. Г.А при участието на секретаря МАРИАНА Т. МАТАНОВА като разгледа докладваното от СТЕЛА В. Г.А Гражданско дело № 20255510100098 по описа за 2025 година

В исковата молба пълномощникът на ищеца адв. Д. заявява, че на *** г.

В. Г. сключил с ответното дружество „Н.“ ООД Договор за потребителски кредит №***, по силата и съгласно условията на който кредиторът е предоставил съгласно чл.1 от договора потребителски кредит под формата на заем в размер на 500/петстотин/ лева със задължение за връщането му в срок до *** г. В договора се посочва, че лихвеният процент по кредита е 38.75%, а годишният процент на разходите (ГПР) 46.42%. В чл.4, ал. 3 от договора е предвидено, същият да бъде обезпечен в срок до края на следващия ден от сключване на договора с поне едно от следните обезпечения - Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 558.00 лева със срок на валидност до 16.01.2024 г. В чл.6, ал. I от Договора е предвидена неустойка в размер на 420 лв., в случай, че не представи на кредитора гаранция по кредита по чл.4, ал.3 от договора, като неустойката се начислява на месец, считано от изтичане на срока по чл.4, ал.З. Едновременно се подписва и договор за предоставяне на гаранция №***/*** г.между ищеца и втория ответник "К.“ООД, съгласно който доверителят му се задължава да заплаща по 67 лв. месечно възнаграждение за обезпечаване Договор за потребителски кредит №*** и е със срок до 16.01.2024 г.

Счита, че Договорът за гаранция също е нищожен, тъй като на първо място противоречи на чл. 16 от ЗПК. по силата на която разпоредба доставчикът на финансова услуга е длъжен сам да оцени платежоспособността на потребителя и да предложи цена на ползване на заетите средства съответна на получените гаранции, а при отрицателна оценка 1 да откаже сключването на договора изобщо или искания размер на заема. На следващо място с изискването в срок до края на следващия ден да се представи гаранция по чл.4 ал.З от Договор за потребителски кредит - банкова или гаранция от небанкова институция в размер на 420 лева, длъжникът съзнателно е доведен до необходимостта да сключи възмезден договор за предоставяне на гаранция и то с одобрено от заемодателя дружество -гарант.

Това се потвърждава и от факта, че договор за гаранция е сключен на едновременно на една и съща дата с договор за потребителски кредит. Видно от партидата на двете ответни търговски дружества в ТР, че съдружници са едни и същи лица, както и че двете дружества са с един и същ адрес на управление на различни етажи. На практика с договор за гаранция не се цели реално обезпечаване на договора за кредит, а получаване на още едно допълнително възнаграждение и съответно оскъпяване на договор за кредит.

На практика договорът за гаранция представлява разход свързан с договора за кредит, респ. Разход за допълнителна услуга, която е задължително условие за сключването на договора и предоставянето на заема и следователно следва да намери отражение в ГПР. Това от своя страна води до надвишаване петкратния размер на законната лихва и противоречие с чл. 19 ал.4 ЗПК, което прави договорът нищожен.

Счита, че неустоечната клауза по чл.6, ал.1, във вр. чл.4, ал.3 от Договор за потребителски кредит е в отклонение на закона, както и на основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските отношения и се явява нищожна на основание чл.26 от ЗЗД. В случая неустойката представлява допълнително предвидена скрита печалба за търговеца за сметка на потребителя извън уговорената под формата на договорна възнаградителна лихва. Като договорен подход неустойката цели да се заобиколи забраната на чл.143, т.З от ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Това обуславя извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, както и е сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона- чл.146, ал.1 от ЗЗП и на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 оз ЗЗД. Уговорката относно процесната неустойка противоречи и на чл.143, т.5 от ЗЗП, предвиждаща забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. В случая с клаузата неустойка се заобикаля чл.19, ал.4 от ЗПК. При добавяне на "неустойката" към ГПР със стойност 46,42%, неговият размер значително надхвърля пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР. на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които той се формирал и дали те са в съответствие с чл.19, ал.1 от ЗПК. Налице е пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база.

Счита, че е налице противоречие с императивната норма на чл.19, ал.4 2 от ЗПК и предвид това и на основание чл.19, ал.5 от ЗПК. клаузата на чл.6, ал.1, във вр. чл.4, ал.З от процесния договор за потребителски кредит е нищожна.

Счита, че посочената неустойка в размер на 420 лв. в чл.6 от договора за потребителски кредит не е включена в процента на разходите за годишна база, поради което ако я добавим, то тя ще надхвърли размера предвиден в чл. 19 ал.4 от ЗПК, което обуславя нищожността и. С нея се постига и заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33 ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи обезщетение само в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно акцесорно задължение - непредставена гаранция, от което пряко не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с гази неустойка са. че вземането няма да бъде събрано.

Така се стига до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо.

Съгласно чл. 21 ал.1 от ЗПК всяка клауза от договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на закона, е нищожна.

Посочените в чл. 11 от договора за потребителски кредит проценти на възнаградителната лихва и на годишния процент на разходите, не съответстват на действително уговорените, тъй като размерът на неустойката не е включена като разход по кредита. Така с посочването в договора на ГПР, който не е формиран при спазването на чл.19, ал.1 от ЗПК и отразява по-нисък ГПР от действителния, с което дължимата обща сума е в по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф I от Директива 2005/29/ЕО. Противоречието между процесната клауза за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на процесния договор от което следва, че не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 от ЗЗД в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл.6 от договора. Това е и една от хипотезите на нарушение по чл.22 от ЗПК във връзка с чл.11 ал.1 т. 10 ЗПК, водеща до недействителност на договора. Клауза, която предвижда неустойка при неусигуряване на обезпечение/под форма на гаранция в настоящия случай/, което задължение става изискуемо след неизпълнение договора за кредит, е в пряко противоречие и с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. На практика на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.

Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.1, чл.1 1 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9. договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Към датата на подаване на исковата молба в съда независимо, че договорът е недействителен на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл.11 ал.1 т. 10 ЗПК, доверителят му В. Б. Г. е изплатил 3 изцяло задължението си по договор за потребителски кредит №*** от *** г. на *** г. в размер на 500 лв.

Моли съда да постановите решение, с което да признае за установено, че договор за потребителски кредит №*** от *** г., сключен между В. Б. Г., ЕГН********** и “Н.” ООД, с ЕИК:*** с адрес на управление ***, представлявано от И.Н.Х. - С., е изцяло недействителен.

В условията на евентуалност в случай че съдът прецени, че целият договор не е недействителен, моли, да признае за установено, че следните клаузи на договора от Договор за потребителски кредит №*** от *** г. сключен между В. Б. Г., ЕГН-*** и “Н.” ООД, с ЕИК:*** са нищожни, а именно:

- чл.6, ал.1, във вр. чл.4. ал.З от договора, съгласно който се дължи неустойка в размер на 420 лева, в случай, че не се предостави обезпечение по договора в срок до края на следващия ден от сключване на договора.

- чл.11 от договор, съгласно който се дължи възнаградителна лихва в размер на 38.75 % /тридесет и осем цяло и седемдесет и пет процента/ върху главницата.

Моли съда да прогласи нищожност на договор за предоставяне на гаранция №***/*** г. сключен между В. Б. Г., ЕГН-********** и ответника “К.“ООД, със седалище и адрес на управление ***, регистрирана в ТР с ЕИК:***, на основание чл.26 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД вр. с чл.22 от ЗПК.

Моли да му бъдат заплатени направените по делото разноски в съответствие с представен списък на разноските по чл. 80 от ГПК и да заплати на адвоката му дължимите разноски за адвокатско възнаграждение съгласно сключен договор на основание чл. 38 ал. 1 т.З от Закона за адвокатурата по банкова сметка ***. В съдебно заседание исковата молба се поддържа от адвокат М. Д., която моли съда да уважи предявеният иск като основателен и доказан.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от юриск. Д. Д., в качеството й на пълномощник на „Н.“ ООД, с която изразява становище, че искова молба се явява и неоснователна, като аргументите за това са следните:

На основание чл. 175 ГПК и от името на представляваното от нея дружество признава следните факти:

– сключването на *** г. на договор за кредит № *** между страните по делото, по силата на който на кредитополучателя е предоставен заем в размер на 500.00 лева;

– в ГПР по процесния договор за кредит е включен единствено разход за възнаградителна лихва;

– получаване на сумата в размер на 500.00 по процесния договор за кредит от кредитополучателя.

Оспорва следните твърдения на ищеца:

– нищожност на договор за потребителски кредит № *** от *** г. поради нарушаване изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК;

– нищожност на неустоечната клауза на основание чл. 26 ЗЗД, 4 представляваща „скрита“ печалба и заобикаляне разпоредбите на ЗЗП.

По отношение на основателността на исковата молба:

Ответникът признава, че при изчисляване на ГПР е заложил единствено разход за възнаградителна лихва и добавянето на каквито и да е други разходи към тази стойност би довело до надвишаване на законоустановения максимален праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

По договора за кредит е предоставена заемната сума в размер на 500 лева, като на *** г., преди настъпване на първата падежна дата по договора (15.08.2023 г.) кредитополучателят е пълно предсрочно погасяване по заема посредством плащане на чистата стойност в размер на 500 лева - не са начислявани, съответно събирани никакви други вземания (лихви, такси, неустойки, други), поради което за ищеца липсва правен интерес от воденето на настоящото производство.