Определение № 271 от 31.07.2023, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 271 гр. Пловдив, 28.07.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев като разгледа докладваното от Катя Ст. ПЕ. Въззивно частно търговско дело № 20235001000431 по описа за 2023 година

Въззивното производство е по реда на чл.274 от ГПК.

С определение №8/16.01.2023г., постановено по т.д. №48/2022г. по описа на окръжен съд Смолян, е отменено /по реда на чл.253 от ГПК/ определение №95/24.08.2022г. по т.д№48/2022г. на Смолянски окръжен съд и е ПРЕКРАТЕНО производството по т.д.№48/2022г. на Смолянски окръжен съд, поради липса на компетентност на българския съд.

Срещу така постановеното преграждащо определение е постъпила частна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – „Б. Д.“ АД.

Жалбоподателят счита, че обжалваното определение е неправилно и необосновано, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Изложени са подробни съображения, свеждащи се до несъгласие с изводите на първостепенния съд за липса на международна компетентност по така повдигнатия правен спор и възприетата потребителска защита. Позовава се на приложението на Регламент /ЕС/ №1215/2012 и сключването на договора за банков кредит по време на действието на Регламен /ЕО/ №44/2002г. на Съвета от 22.12.2000г. Твърди се, че приложение следва да намери разпоредбата на чл.4 ал.1 от КМЧП и чл.15 от КМЧП с оглед напускането на ЕС от страна на Великобритания. Позовава се и на клаузите на чл.29 и чл.30.1 от договора за банков кредит, които, според 1 жалбоподателя, обективират избор на съд от страните. Изразено е несъгласие с извода на съда, че въпросът за подведомствеността на предявените искове на българския съд е разрешен с влязло в сила определение. Иска се отмяна на обжалваното определение.

Като се запозна с приложените към делото доказателства, Апелативният съд намира частната жалба за допустима – като подадена в срок и от легитимирана страна, а по същество – основателна по следните съображения:

Производството по т.д. №48/2022г. по описа на окръжен съд Смолян е образувано по предявена искова молба от „Б. Д.“ АД срещу Л. Р. Г., роден на ********г., паспорт №******, издаден на 13.07.2005г. от паспортната служба на Великобритания, с адрес: * О Р О . К. ......, Великобритания и П. К. Б., роден на ............г., паспорт №*****, издаден на 20.05.2009г. от паспортната служба на Великобритания, с адрес: *** М. Р. Л., ****** , Великобритания. С исковата молба са предявени осъдителни искове с правно основание чл.430, във вр. с чл.287 и чл.288 от ТЗ, във вр. с чл.79 от ЗЗД. Ищецът черпи права от сключен между страните Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 23.02.2007г.

За да прекрати производството по делото първоинстанционният съд се е позовал на липсата на международна компетентност на българския съд.

Данните по делото сочат, че ответниците са с местоживеене Великобритания. Според правната теория, а и дефиниции, съдържащи се в нормативни национални /напр. чл. 48, ал. 7 от КМЧП/ и наднационални а к т о в е „местоживеене“; „местожителство“ е мястото, където лицето фактически живее, дори без значение дали е извършена и административна регистрация. Ищецът е юридическо лице, регистрирано в република България. Следователно спорът е с международен елемент, тъй като касае частноправни отношения по смисъла на чл.1 ал.2 от КМЧП и действително първият въпрос е международната компетентност на българския съд, съответно – дали приложение ще намерят разпоредбите на КМЧП, както се твърди от жалбоподателя или ще следва да се приложи уредбата, установена в международен договор, в друг международен акт в сила за Република България или в друг закон.

Първоинстанционният съд е

2 посочил, че въпросът за подведомствеността на предявените искове на българския съд, е разрешен с влязло в сила определение, и съгласно чл.299 ал.1 ГПК спорът за подведомствеността не може да бъде пререшаван, освен ако законът предвижда друго. В тази насока се е позовал на влезли в сила съдебни актове /определение от 01.03.2018г. по гр.д. №10016/2017г. на СГС, с което е прекратено производството по делото, поради неподведомственост на българския съд по предявените от „Б. Д.“ АД гр.София срещу Л. Р. Г. и П. К.

Б. и двамата граждани на Великобритания, кумулативно съединени искове с правно основание чл.439 ТЗ и чл.86 ЗЗД за заплащане на сумите, предмет на настоящия иск и на същото основание, което определение е потвърдено с определение №2193/13.07.2018г. по ч.гр.д. №2158/2018г. на САС, което въззивно определение не е допуснато до касационно обжалване с определение №446/31.10.2018г. по ч.т.д. №2222/2018г. на I ТО на ВКС/. Този извод на съда е неправилен, доколкото с цитираните съдебни актове липсата на международна компетентност е отречена с оглед приложението на Регламент №1215/2012г. на ЕС и на Съвета. Това обаче не са решаващите мотиви на съда за отричане на международната компетентност на българския съд по така повдигнатия правен спор.

Първоинстанционният съд е съобразил и ноторно известно обстоятелство, че по силата на Споразумението за оттегляне на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия /Споразумението/ не се прилагат разпоредбите относно компетентността от Регламент №1215/2012 на ЕС и на Съвета. Със Споразумението за оттегляне се установяват условията за оттеглянето на Обединеното кралство от Европейския съюз. С него се гарантира, че оттеглянето ще се осъществи по организиран начин и се осигурява правна сигурност по време на преходния период и след като Договорите и законодателството на Европейския съюз престанат да се прилагат по отношение на

Обединеното кралство.

Правилно първоинстанционният съд е тълкувал нормата на чл.67 от Споразумението.

Съгласно чл.67 ал.1 б.а „Компетентност, признаване и изпълнение на съдебни решения и свързано с това сътрудничество между централните органи“ от Дял VI „Текущо съдебно сътрудничество по гражданскоправни и търговскоправни въпроси“ от Споразумението, в Обединеното кралство, а така също и в държавите членки в ситуации, засягащи Обединеното кралство, 3 по отношение на съдебни производства, образувани преди края на преходния период, и по отношение на производства или искове, които са свързани с такива съдебни производства, се прилагат разпоредбите относно компетентността от Регламент (ЕС) № 1215/2012. Съгласно чл.126 от Споразумението „Преходен период“, определеният преходен период започва да тече от датата на влизане в сила на Споразумението и приключва на 31.12.2020г. Исковата молба в случая е предявена на 12.08.2022г. – т.е. – след изтичане на преходния период или съдебното производство не е образувано преди края на преходния период, респективно Регламент /ЕС/ № 1215/2012 е неприложим. След 01.01.2021г. Обединеното кралство е трета държава и с оглед разпоредбата на чл.3 ал.1 от КМЧП подлежи на преценка дали създадените частно правни отношения с международен елемент не са регламентирани с уредба, установена в международен договор, в друг международен акт в сила за Република България или в друг закон.

Ето защо несъвместими с правния спор са доводите на жалбоподателя, касаещи приложението на Регламент /ЕС/ № 1215/2012. По отношение на доводите за приложимост на нормите на КМЧП следва да се съобрази наличието на уредба, установена в международен договор, в друг международен акт в сила за Република България или в друг закон.

Понастоящем по отношение на Република България, в качеството на членка на ЕС, е приложима Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела от 2007г. /Конвенция Лугано/. Тази Конвенция /съгласно Преамбюла/ съобразява Конвенцията от Лугано от 16.09.1988г. относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, която разширява прилагането на правилата на Брюкселката конвенция от 1968г. за определени държави членки на Европейската асоциация за търговия.

Съобразена е и Брюкселката конвенция от 27.09.1968г. относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, изменена с конвенции за присъединяване при последователните разширявания на ЕС. На 09.10.1978г. е подписана Конвенция за присъединяването на Кралство Дания, Ирландия и Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия към Конвенцията относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела и към Протокола за нейното тълкуване от 4

Съда на Европейските общности. В Преамбюла е посочено, че високодоговарящите се страни по договора за създаване на Европейската икономическа общност, като отчитат, че Кралство Дания, Ирландия и Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, като стават членове на Общността, се ангажират да се присъединят към Конвенцията относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела и към Протокола за тълкуването на тази конвенция от Съда, и за тази цел се ангажират да започнат преговори с първоначалните държавичленки на Общността с цел внасянето на необходимите изменения в тях.

Съгласно чл.1 от Конвенцията от 09.10.1978г., Кралство Дания, Ирландия и Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, се присъединяват към Конвенцията относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, подписана в Брюксел на 27 септември 1968г. и към Протокола за нейното тълкуване от Съда, подписан на 3 юни 1971г. в Люксембург. Т.е. Обединеното кралство Великобритания се присъединява към Брюкселската Конвенция от 27 септември 1968г. в различно качество, не като страна членка на ЕС, а на самостоятелно основание. Република България е присъединена към Брюкселската конвенция от 27.09.1968г. преди членството си в ЕС.

Правилно първоинстанционният съд е квалифицирал спора като потребителски. Както в националното ни законодателство /напр. пар.13 т.1 от ДР ЗЗП, възпроизвеждащ чл.2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори/, така и в редица наднационални актове /вкл. чл.17 ал.1 от Регламент /ЕС/ №1215/2012; Конвенция относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела от 2007г. и др./, се съдържа определение на понятието „потребител“, като е вложен идентичен смисъл - физическо лице, което придобива стоки или П.зва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В чл.13 от Брюкселската конвенция от 27 септември 1968г. също се съдържа определение за понятието „потребител“ – лице, сключило договор, за цел, която може да се смята за попадаща извън неговата професионална дейност.

Ищецът черпи права от Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 5

23.02.2007г. Т.е. – целта на кредита, предназначението на сумите по кредита не е за целите на търговска или професионална дейност, при което кредитоП.учателите имат качество на потребители по смисъла на чл.13 от Брюкселската конвенция, съответно § 13т. 1 от ПЗР ЗЗП. Качеството на ответниците на потребител се извежда от същността на сключения договор, съставляващ реален заем за потребление, изплатим на банката на вноски, който кредит е предоставен за финансиране закупуването на вещ. Съгласно чл.14 ал.2 от Брюкселската Конвенция, другата страна по договора може да заведе дело срещу потребител само в съдилищата на договарящата държава по местожителството на потребителя. Това е приложимата разпоредба, за определяне на съда, който е компетентен да разгледа спора по предявения иск. Брюкселската конвенция от 27 септември 1968г. /подобно на Регламент /ЕС/ № 1215/2012/ обаче не регламентира изключителна компетентност по отношение на потребителската защита и служебно прогласяване на липсата на компетентност. Съгласно чл.20 ал.1 от Брюкселската конвенция от 27 септември 1968г., когато срещу ответник с местожителство в една договаряща държава бъде предявен иск в съд на друга договаряща държава и той не се яви, съдът служебно прогласява, че не е компетентен, освен ако компетентността му произтича от разпоредбите на тази конвенция /за разлика от чл.19, който предвижда изключителна компетентност и служебно прогласяване по спорове по чл.16, между които не са потребителските спорове/. По смисъла на чл.20 ал.1 от Брюкселската конвенция, българският съд не може да се обяви служебно за некомпетентен, преди да връчи препис от исковата молба и приложенията на ответника и да изчака отговора му/явяването по делото. Не може да се приеме за процесуално сдържано посоченото от първоинстанционния съд, че от „постановените определения на СГС, САС и ВКС безспорно се установи, че ответниците- потребители оспорват компетентността на българския съд“. Предприети от една страна процесуални действия по един правен спор не могат да се отнесат към друг такъв, макар и между същите страни и на същото основание. Данните от първоинстанционното производство, а и предприетите процесуални действия по връчване на препис от исковата молба, подробно описани в мотивите на обжалваното определение, сочат, че по същото не е осъществена процедура по връчване на препис от исковата молба, при което обжалваното определение се явява преждевременно постановено и в този смисъл 6 неправилно.