Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 329 от 04.05.2026, Районен съд - Казанлък

Съд
Районен съд - Казанлък
Дело
Гражданско дело 2163/2025
Вид
Решение № 329
Подписан
04.05.2026
В сила
28.05.2026
Състав
ЙОВКА БОЙЧЕВА ПУДОВА

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.180 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.184, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.633 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • член 23 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.13, ал.1 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
  • чл.13, ал.2 и 3 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
  • чл.13, ал.2 и 3 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
  • чл.2, ал.1 и 2 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
  • чл.2, ал.1 и 2 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
  • чл.3 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
  • чл.4, изр.1 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
  • чл.79 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.79, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.143 · Закон за защита на потребителите
  • чл.68е · Закон за защита на потребителите
  • чл.3 · Закон за кредитните институции
  • чл.10, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.7- 12 и т.20 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.7- 12 и т.20 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.7- 12 и т.20 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.7- 12 и т.20 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.7- 12 и т.20 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.7- 12 и т.20 · Закон за потребителския кредит
  • чл.12, ал.1, т.7- 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл.12, ал.1, т.7- 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл.12, ал.1, т.7- 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.3, т.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл.23 · Закон за потребителския кредит
  • чл.5 · Закон за потребителския кредит
  • чл.5, ал.9 и ал.13 · Закон за потребителския кредит
  • чл.5, ал.9 и ал.13 · Закон за потребителския кредит
  • чл.9 · Закон за потребителския кредит
  • чл.9, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.9, ал.3 · Закон за потребителския кредит
  • чл.9, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • §1, т.1 · Закон за потребителския кредит
  • §1, т.10 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 329 гр. Казанлък, 04.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЙОВКА Б. ПУДОВА при участието на секретаря ЕЛИНА М. МАРИНОВА като разгледа докладваното от ЙОВКА Б. ПУДОВА Гражданско дело № 20255510102163 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са главен иск с правно основание чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и насрещен иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.9 от ЗПК.

Ищецът твърди, че на 05.07.2025 г. между нея в качеството на „Кредитополучател“ и „Фератум България“ ЕООД, с ЕИК:200599406 в качеството на „Кредитор“ е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит №1481484/05.07.2025г., по силата на който По силата на сключения Кредиторът предоставил на Кредитополучателя сума в размер 3000лв., при условия лихвен процент – 23.33%, годишен процент на разходите (ГПР)- 49.66%; продължителност – 18 месеца, обща сума за връщане – 4050 лв. Съгласно чл.5 от Договора за заем кредитът се обезпечавал с Поръчителство предоставено от Multitude Bank в полза на дружеството. С одобряването от Дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не можела да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Едновременно със сключването на договора за заем сключила и Договор за поръчителство с посочено от кредитора дружество - Multitude Bank, за което дължала допълнително възнаграждение в размер на 3180 лв. В резултат на това, за използването на заем в размер 3000лв. следвало да плати не описаните по договор 4050 лв., а сума в общ размер на 7230 лв. Счита договор за недействителен, тъй като условието за сключване на договор за поръчителство с точно това дружество било на практика задължително условие за отпускането на заема, а възнаграждението по договора за поръчителство било на практика разход по кредита, без това да било отразено в ГПР. Конструкцията кредитор-дружество гарант било ноторно известна при небанковите финансови институции като конструкция с която се целяло 1 заобикалянето на законовите разпоредби относно максимално допустимото ГПР. В случая за нея като кредитополучател бил налице правен интерес да установи със сила на присъдено нещо дали договорът бил действителен или не – в т. см. т.2 на ТР №8/2012 г. на ВКС/. С оглед съдържанието на договора за заем счита, че същият е недействителен. При кандидатстване за потребителски кредит онлайн, потребителят трябвало да избере обезпечение по кредита, за което били предоставени две опции: да избере гаранция с Multitude Bank или Личен гарант/поръчител, което да бъде одобрено от кредитора. Ако потребителят не избере нито една от опциите, нямало да успее да финалзиира искането, т.е. няма да получи кредит. Клаузата на чл.5 от договора за заем, възлагал в тежест за кредитополучателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на кредитора. Условие било формулирано по начин, който да придаде вид, че съвсем друго лице поемало задължение да е гарант на кредитополучателя пред кредитора и че този гарант предоставял някаква реална услуга, срещу която изглежда оправдано да му се плати възнаграждение, а всъщност кредитополучателят по този начин плащал огромна възнаградителна лихва на кредитора, на която бил придаден вид, че представлява възнаграждение за гаранция. Счита, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е пряко свързано с договора за паричен заем и представлява разход по него, тъй като икономическата тежест се понасяла от потребителя, който го заплаща наред с другите парични задължение по договора за потребителски кредит. Кредиторът по договора за потребителски кредит получавал плащане на възнаграждението за гаранта директно в патримониума си като сигурен доход, кумулиран към погасителните вноски. Така нареченото възнаграждение всъщност представлявало пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не.

Същевременно непредставянето на обезпечението по договора за заем (ако било възможно) не водело до претърпяването на вреди или увеличаването на разходите за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора, а не след сключването на договора. Процесното възнаграждение водело и до неравенство на правата на страните, тъй като така се създавали права само за едната страна по правоотношението - кредитора, която бил икономически по-силната страна и не отговарял на изискването за добросъвестност. Счита, че възнаграждението за гаранта всъщност е допълнително възнаграждение за кредитора под формата на т. нар. скрита възнаградителна лихва, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. След справка в ТР по партидата на ответника се установило, че едноличен собственик на капитала на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД е именно дружеството „поръчител“ – Мултитют, така че двете дружества били несъмнено свързани и разпръскването на едно задължение на отделни части между съсобствени дружества с цел да се заобиколят разпоредбите на ЗПК. касателно ГПР било заобикаляне на закона и противоречи на добрите нрави. Определена за възнаграждение за предоставената от дъщерното дружество гаранция била разсрочена на вноски, съвпадащи с падежа на вноските по договора за заем, дължими заедно с погасителните вноски за главница и лихва по договора за заем. С кумулирането на възнаграждението към вноските по погасителния план още 2 от самото начало, то посоченият размер на разходите по кредита за потребителя – ГПР, нараствал значително с размера на възнаграждението от договора за предоставяне на гаранция. В случая посоченото ГПР в размер 49.66% било абстрактно посочено в някакъв размер, който формално отговарял на законовите изисквания колкото да фигурира в процесния договор за заем, но в ГПР не били включени всички разходи, водещи до оскъпяване на кредита, а именно таксата възнаграждение за гарант. Този разход, който определено бил известен изначално на кредитора, умишлено не бил включен в изчисляването на ГПР и ГПР бил посочен в размер значително по-нисък от реалния, което водело до пълната недействителност на процесния договор за заем. Не били необходими специални знания, за да се стигне до извод, че обявеният в договора за заем ГПР в размер на 49.66 % при параметри: 3000.00 лв. главница, 4050.00 лв. обща сума, която кредитополучателят следвало да върне, 18 месечни вноски, в действителност било значително по-висок при същата главница, същия срок на погасяване но обща сума в размер на 7230 лв., ако възнаграждението, дължимо за дружеството гарант било включено в ГПР, както би следвало, предвид, че кредиторът всъщност бил един, макар и опериращ формално чрез две дружества. Кредиторът привидно дал възможност на кредитополучателите да изберат възможност личен гарант, за което кредиторът нямало да получи допълнително възнаграждение, но си запазил правото да не одобри личния поръчител, без да пояснява на какви изисквания той трябва да отговаря и защо би отказал. Счита, че при сключването на договора е допуснато нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, установяваща част от минимално необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, тъй като макар в договора да бил посочен общия размер на задължението на потребителя, не била налице яснота относно размерът на отделните задължения, от които бил формиран.

Това било така, доколкото не се установявало каква била общата стойност на задълженията след включване на установеното в договора за предоставяне на гаранция възнаграждение за поръчител. Възнаграждението по договора за поръчителство, макар и формално да не се дължало на кредитодателя, значително оскъпявало кредита и следвало да се включи в общите разходи по същия и в общата стойност на задълженията. Относно ГПР, тази част от сделката била особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита бил чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят уреждал като порок от толкова висока степен, че изключвал валидността на договарянето - чл.22 от ЗПК. Следвало да се има предвид решение по дело С714/22 СЕС и най-актуалната практика на СЕС по дело C-337/23, съгласно което разходите по договор за поръчителство, чието сключване било наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. Счита договора за заем за недействителен на основание чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в него не бил посочен действителния годишен процент на разходите. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че договор за 3 предоставяне на потребителски кредит №1481484/05.07.2025 г., сключен между М. И. П., с ЕГН-********** и “Фератум България“ ЕООД, с ЕИК:200599406 е недействителен на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Претендира съдебни разноски и адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 вр. с ал.1, т.3, пр.2 от ЗА.

В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК, ответникът оспорва основателността на иска. Оспорва твърдението на ищеца, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен. Твърди, че кредитополучателят можел да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора. Според сайта на „Фератум България“, потребителят сам избирал обезпечението, поради което сключването на договор за гаранция не бил задължително. Исковете за нищожност или унищожаване на договора за гаранция били недопустими, тъй като не били насочени срещу правилната страна -Мултитуюд Банк. Мултитуюд Банк било самостоятелно юридическо лице, банкова институция, лицензирана в Малта, която предоставяла услуги на територията на Република България по силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване на единния европейски паспорт, и е вписана под №178 в нарочния регистър на БНБ. Договорът за гаранция бил отделно облигационно правоотношение, по което „Фератум България“ не била страна. Прогласяването на Договора за гаранция за нищожен, съответно унищожаването му в рамките на настоящото съдебно производство нямало да произведе сила на пресъдено нещо по отношение на „Мултитуюд Банк“ и така нямало да настъпи промяна в патримониума на ищеца. Ищецът сама избрала „Мултитуюд Банк“ (Малта) като поръчител в електронния формуляр и, след като бил информиран за дължимите такси, подал заявление за кредит, получила преддоговорна информация по e-mail, която изрично посочвал, че за сключването на договора за кредит „Фератум България“ изисквал поръчителство. Ищецът получила и документи от „Мултитуюд Банк“, включително Договор за гаранция и след като била информирана, тя потвърдила чрез SMS желанието си да сключи договора. С оглед на това, не можело да се говори за заблуждаваща търговска практика по чл.68е от ЗЗП.

Дружеството не е въвело ищеца в заблуждение относно избора на поръчител или дължимите суми. На всеки етап ищецът била информирана за последствията от своя избор, включително за сумите, дължими на „Мултитуюд Банк“, ако избере нея за поръчител. Претенциите на ищеца не били подкрепени с убедителни доказателства. Твърденията за нарушение на чл.143 от ЗЗП били неоснователни. Чл.5 от договора ясно посочвал избраната от ищеца опция за поръчител, без задължение за сключване. В СЕФ и договора за гаранция били подробно описани възможностите за обезпечение и дължимите суми към „Мултитуюд Банк“, които ищецът приел доброволно.