Решение № 267086 от 20.12.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр.

София, 20.12.2021 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл.с-я ЯНА ВЛАДИМИРОВА при секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. №

10452/2020 г. по описа на

СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 153246 от 17.07.2020 г., постановено по гр. д. № 14355/2019, по описа на СРС, I ГО, 173 състав, са отхвърлени предявените от „А.Б.“ ЕАД срещу Д.П.П., по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че Д.П.П. дължи на „А.Б.“ ЕАД следните суми:

· сумата от 64,76 лв., дължми за далекосъобщителни услуги по Договор № 3301622/29.08.2012 г. по фактури за периода 02.09.2016 г. – 01.02.2017 г., и 980,09 лв. за неустойка, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (23.11.2018 г.) до окончателното изплащане;

· сумата от 52,71 лв., дължими за далекосъобщителни услуги по Договор № М5283997/22.08.2016 г. по фактури за периода 25.08.2016 г.

– 25.02.2017 г., и 114, 83 лв. неустойка, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (23.11.2018 г.) до окончателното изплащне;

· сумата от 25,81 лв. дължими за далекосъобщителни услуги по Договор № М5268336/10.08.2016 г. по фактури за периода 03.01.2017 г.

– 01.02.2017 г., и 275 лв. за неустойка, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (23.11.2018 г.) до окончателното изплащане;

· сумата от 204,90 лв., представляващи остатък от неустойка по Договор № П1524944/31.08.2009 г.;

· сумата от 515,96 лв., представляващи лихви за забава върху главниците за периода 15.09.2016 г. – 23.11.2018 г.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца - „А.Б.“ ЕАД, чрез пълномощника си – адв. Д. Ц., с надлежо учредена представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите на СРС, в частта, с която са отхвърлени отхвърлени исковете за сумата от 613,48 лв. – представляваща сбор от 17,46 лв. (3 месечни вноски по 5,82 лв.) за предоставена мобилна услуга за телефонен номер ********** по Приложение № 1 от 09.08.2016 г. към рамков Договор № М3301622 от 29.08.2012 г. по сметка № ********* от 15.01.2017 г.; 49,98 лв. ( 3 месечни вноски по 16,66 лв.) за предоставена мобилна услуга за телефонен номер ********** по Приложение № 1 от 22.08.2016 г. към рамков Договор № М5283997 от 22.08.2016 г. по сметка № ********* от 08.02.2017 г.; 481,19 лв. за отстъпки от цената по Договор за продажба на изплащане № ********* за мобилно устройство към телефонен номер ********** по рамков Договор № М3301622 от 29.08.2012 г. по сметка № ********* от 15.07.2017 г.; 64,85 лв. за отстъпки от цената по Договор за продажба на изплащане № ********* на мобилно устройство към телефонен номер ********** към рамков Договор № М5283997 от 22.08.2016 г. по сметка № ********* от 08.02.2017 г.

Счита, че според приложимите Общите условия чрез включването в съответната мрежа А1 осигурява услугите, описани в договора за услуги и приложенията към него, поради което е доказано реално предоставяне на телекомуникационни услуги по процесните договори. Поддържа, че претендираните неустойки не са нищожни и отговарят на изисквания поставени от държавен контролен орган в лицето на Комисията за защита на потребителите. Посочва, че щом размерът на неустойката е ограничен до три такси, то тя цели единствено да обезщети ищеца за претърпените вреди, породени от виновно неизпълнение на длъжника. Изтъква, че клаузата за възстановяване на отстъпка от пазарната цена на закупено крайно устройство не е неравноправна, тъй като „отстъпката“ е благо, от което потребителят се е възползвал при сключването на договора с мобилния оператор, изразяващо се в намаление на редовната пазарна цена на дадения апарат.

Въззиваемият ответник – Д.П.П., чрез процесуалния си представител - адв. Б. К., с надлежно учредена представителна власт по делото, оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Претендира разноски.

Първоинстанционното решение не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявените установителни искове са отхвърлени за разликата от 47,30 лв. до пълния предявен размер от 64,76 лв., дължми за далекосъобщителни услуги по Договор № 3301622/29.08.2012 г. по фактури за периода 02.09.2016 г. – 01.01.2017 г., и 980,09 лв. за неустойка, за разликата от 2,73 лв. до пълния предявен размер от 52,71 лв., дължими за далекосъобщителни услуги по Договор № М5283997/22.08.2016 г. по фактури за периода 25.08.2016 г. – 25.01.2017 г., и 114, 83 лв. неустойка, в частта, в която е отхвърлена претенцията за сумата от 25,81 лв. дължими за далекосъобщителни услуги по Договор № М5268336/10.08.2016 г. по фактури за периода 03.01.2017 г. – 01.02.2017 г., и 275 лв. за неустойка, за сумата 204,90 лв., представляващи остатък от неустойка по Договор № П1524944/31.08.2009 г., както и за сумата от 515,96 лв., представляващи лихви за забава върху главниците за периода 15.09.2016 г. – 23.11.2018 г., поради което в тази си част същото е влязло в законна сила.

Производството по делото е било прекратено с влязло в сила определение, в частта, за признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 1294,51 лв. за предоставен мобилен апарат на изплащане по Рамков договор № М3301622/29.08.2012 г. и сумата от 1450,16 лв., дължима за предоставен апарат на изплащане по Рамков договор №М528997/22.08.2016 г.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира подадената въззивна жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Спорното материално право е обусловено от осъществяване в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между страните по договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги; 2) ищецът да е предоставил на ответника далекосъобщителни услуги, съобразно уговореното в договора; 3) страните да са уговорили валидна клауза за неустойка в случай на предсрочно прекратяване (разваляне) на договора, поради неизпълнение, която в случая на потребителски договор следва да бъде индивидуално уговорена или да не накърнява значително правата на потребителя.

По делото са представените процесните договори и приложенията към тях, от които става ясно, че е налице облигационна връзка между страните. Ответникът, чрез процесуалния си представител, своевременно – в срока по чл. 131 ГПК е подал отговор на исковата молба, с който изрично е оспорил факта на предоставяне на телекомуникационните услуги от ищеца по твърдените договори. В тази връзка първоинстанционния съд с докла по делото, обективиран в Определението от 12.05.2020г. по чл. 140 ГПК е указал, че в тежест на ищеца е установяване на факта, че през процесния период е предоставил мобилни услуги в обем и на стойност, твърдени в исковата молба.

За да установи твърденията си в исковата молба, че през релевантния период на ответника е предоставяна процесната електронна съобщителна услуга, ищецът е представил единствено едностранно представени от него фактури, подробно описани в исковата молба. Тези фактури обаче по своето правно естество представляват частни свидетелстващи документи по смисъла на чл.

180 ГПК, обективиращи изгодни за техния издател факти. В този смисъл те притежават само формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат удостоверително изявление, изходящо от субекта, сочен като техен издател. Тези частни свидетелстващи документи биха притежавали доказателствена сила, в случай че бяха подписани от двете страни, тъй като те биха обективирали извънсъдебно признание от страна на ищцата, че е получила, съответно приела уговорената в договора услуга от ответника на стойност, посочена в счетоводните (първични и вторични) документи.

Поради тези правни съображения първоинстанционният съд законосъобразно не е приел за установени от страна на ищеца при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК обстоятелствата, удостоверени в тези частни свидетелстващи документи. Нещо повече, счетоводните записи, фактурите и други първични и вторични частни свидетелстващи документи не са основание за плащане на цената на една стока или услуга. Основанието за плащане е доставката на стоката, респ. предоставяне на услугата или извършаване на работата, като фактурата и другите документи само удостоверяват този факт. Следователно, ответникът трябва да престира пръв, като не може да претендира възнаграждение, преди абонатът да е получил уговорената по договора престация.

Нещо повече, ответникът не е установил, че тези фактури като първични счетоводни документи са осчетоводени при него, като по отношение на тях счетоводните записвания са водени редовно, тъй като съгласно чл. 182 ГПК вписванията в счетоводните книги могат да служат като доказателство и на лицата или организациите, които са ги водили. Законодателят с тази разпоредба е предвидил едно изключение от общото правило, че частните свидетелстващи документи се ползват с доказателствена сила, само ако обективират неблагоприятни за неговия издател обстоятелства. Но лицето, което би се позовало на тези счетоводни записвания, трябва да установи по правилата на чл.

154, ал. 1 ГПК, че те са водени редовно, тъй като тези записвания не са първични доказателства, а вторични такива и тяхната доказателствена сила се основава на предпоставката, че са били извършени въз основа на други писмени доказателства, които могат да се противопоставят на страната, до която се отнасят. Съгласно с чл. 6, ал. 1, т. 3 ЗСч основание за счетоводни записвания са надлежно оформени стопански операции от първични и/или вторични счетоводни документи. Такива могат да бъдат приходните и разходните ордери, фактури, разписки, актове и други документи, изхождащи от страната, задължена по тях, които по характера си могат да се противопоставят на същата страна. Счетоводни записвания, които не са основани на такива документи, не могат да имат доказателствена сила по спорове между страната, извършила такива записвания, и задължената страна със същите записвания. Наистина, съгласно чл. 7, ал. 1 ЗСч не се изисква първичният счетоводен документ да е подписан от получателя на стоката или услугата, но тази правна норма урежда само изискванията за редовност на счетоводните документи за данъчни цели. В този смисъл за определяне на данъчната основа е от значение обективираната от издателя на счетоводния документ цена на доставката (стока или услуга), което като неизгодно за него обстоятелство представлява признание. Но понеже в доказателственото гражданско право редовността на счетоводните записвания е предпоставка за доказателствената сила на същите, трябва да се приеме, че страната, която се позовава на такива счетоводни записвания, е длъжна да докаже, че счетоводните записвания са редовни по смисъла на чл. 182 ГПК, т.е. че се основават на документи, обективиращи обстоятелства, които могат да се противопоставят на противната страна. В този смисъл е константната практика на ВКС – напр. Решение № 7 от 14.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 283/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 30 от 12.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 284/2010 г., II т. о., ТК и др. Гражданският исков процес е състезателно производство, в което по правилата за разпределяне на доказателствената тежест – чл. 154, ал. 1 ГПК, страните навеждат факти и доказателства за установяване на действителното фактическо положение. Едва след като безспорно, несъмнено се установят в гражданския процес правнорелевантните обстоятелства, съдът е длъжен да ги субсумира под приложимата правна норма, като допусне принудителното изпълнение на предявеното притезание. В този смисъл крайният съдебен акт не може да се основава на житейски предположения и да бъде постановяван въз основа на недоказани фактически твърдения.