Решение № 397 от 20.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 397 гр. София, 20.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100506700 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от М. Л. Г. срещу решение № 4583/24.03.2023г постановено по гр.д. № 56407/2022г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 35 състав, в частта, с което са уважени предявените по реда на чл.422 от ГПК от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД, чл.86 ал.1 от ЗЗД и е признато за установено, че дължи заплащането на цена на топлинна енергия за топлоснабден обект аб. № 39562 за периода 01.04.2019г. – 30.04.2020г., лихва за забава върху неплатената главница, както и за същия период цена на услуга дялово разпределение на топлинна енергия за ЕС, където се намира топлоснабдения обект и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 29989/2022г. по описа на СРС, ГО, 35 състав. и е осъден да заплати на на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД на основание чл.78 ал.1 от ГПК разноските по делото, както и по заповедното производство.

В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционният съд е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Сочи, че първоинстанционният съд необосновано и при неправилна преценка на доказателствата по делото е приел, че ответника има качеството на „потребител на топлинна енергия“ за процесния период и относно посочения исковата молба обект. Посочва, че липсва установено при пълно и главно доказване, че ответника е собственик или вещен ползвател на процесния топлоснабден имот. Сочи, ч„е представената декларация по чл.14 от ЗМДТ от Л. Г. по никакъв начин не установява вещното право на собственост върху процесния апартамент нито на наследодателя му, нито негово такова, а и твърди декларацията да касае са ½ ид.ч.

1 от правото на собственост.

Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част вкл. и в частта, с която е осъден да заплати на ищеца разноски, да отхвърли исковете като неоснователни.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК подава писмен отговор, в който оспорва наведените във въззивната жалба довод за неправилно приложение на закона и счита, че решението като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

Третото лице помагач „МХ Е.“ООД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции предявени по реда на чл.422 от ГПК с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на цена на потребена топлинна енергия в топлоснабдено жилище апартамент № 9, находящ се в гр. София, ж. ******* за периода 01.05.2018г. – 30.04.2020г. мораторна лихва за периода

15.09.2019г. – 20.04.2022г.., цина на услуга дялово разпределение за периода 01.11.2019г. – 30.04.2020г мораторна лихва завърху същата за периода 0131.12.2019г. -20.04.2022г.

Решението в частта, с което с частично са отхвърлени предявените от

„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД срещу М. Л. Г. искове, като необжалвано от страните, е влязло в законна сила.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: ответникът има ли материална легитимация като „потребител“ на топлинна енергия и 2. налице ли е забава на ответника и за което да дължи обезщетение за забавено изпълнение върху неплатена цена за доставена топлинна енергия в процесния период.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, настоящият състав намира следното:

В срока по чл.131 ГПК, както и във въззивната си жалба, ответникът изрично е оспорила твърдението в исковата молба, че има качеството на „потребител на топлинна 2 енергия“.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т.

42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.

По делото не е спорно, а и се установява от приложената справка за смърт и наследници, че ответникът е низходящ наследник на Л. методиев Г., починал на 26.02.2011г.От представените частни писмени документи – протоколи от ОС на етажната собственост в бл.21, ж.к. Изток, гр. София, вкл. и за упълномощаване на чренове от ЕС да сключат договор за извършване на услугата дялово разпределение от 04.10.2001г., се установява, че наследодателя на ответника саморъчно се е подписал като абонат на имота – ап.9, като подписа му нито е оспорен, нито е установена неавтентичността му. От представената декларация по чл.14 от ЗМДТ е видно, че наследодателя на ответника е декларирал като собствен процесния апартамент за ½ идеална част, а останалата ½ идеална част – като собственост на неговата съпруга и майка на ответника – М.М. Г.а, починала на и без други наследници освен ответника.

Тук е необходимо да се има предвид, че „пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Последните дават указание за основния факт само косвено, като установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с останалите доказателства, служат за установяване на основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник както на косвено, така и на пряко доказателство, като в гражданския процес не е даден приоритет на едни доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) пред други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 от ГПК“, както изрично е синтезирано и обобщена непротиворечивата съдебна практика в решение № 86/20.04.2022г. по гр.д. № 4148/2021г. IV г. о на ВКС.

Съобразявайки посоченото, както и обстоятелството, че настоящото производство не е с предмет установяване на вещно право на собственост, при съвкупната преценка на 3 цитираните доказателства, част от които преки и с материална доказателствена сила спрямо неизгодните за ответника факти и от които е обвързан /саморъчното удостоверяване от наследодателя на ответника/, като същевременно няма пречка съдът да съобразява всички факти и обстоятелства по делото, включително и тези, че ответника нито прави възражение, нито представя доказателства, че наследодателите му приживе са се разпоредили с правото на собственост, респективно ответникът е направил отказ от наследството им или се е разпоредил след като правото е преминало в неговия патримонинум и което е възможно само с изричен формален акт – чл.18 от ЗЗД, настоящият състав счита, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест по чл.154 ал.1 от ГПК да установи, че ответникът като носител на вещно право на собственост на процесния топлоснабден недвижим имот /по реда на наследственото правоприемство/ има качеството на потребител на топлинна енергия.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора.

С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г.

Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая въззивникът не твърди, нито установява да е упражнил това право срещу Общите условия на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, поради което следва да се приеме, че ги е приел.

По изложените съображения въззивният съд счита, че правилен е изводът на решаващия съд, че за исковия период между страните в производството е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот т.е. същия е материално легитимиран да отговаря по предявените искове.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно размерите на уважените обектвино съединени главни и акцесорни осъдителни искове, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269 изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции същото следва да се потвърди на основание чл.271 ал.1 изл.1 хип.1 от ГПК.

4

Съдът констатира, че в диспозитива на обжалваното решение, първоинстанционният съд е допуснал очевидна фактическа грешка при изписване на периода, за който е присъдена мораторна лихва за забава върху главницата за потребена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Видно от петитума на исковата молба, както и от мотивите на съдебното решение, съдът несъмнено е изчислил и формирал изводи за основателност на иска по чл.86 ал.1 от ЗЗД за периода 15.09.2019г. – 20.04.2022г., като поради техническа грешка в диспозитива на съдебното решение крайната дата на периода, за който се присъжда лихва за забава е посочен 20.04.2024г. и която очевидна фактическа грешка следва да бъде поправена по реда на чл.247 от ГПК и след връщане на делото в СРС.