Решение № 159 от 08.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 159 гр. Пловдив, 08.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Тоско П. Ангелов при участието на секретаря Росица П. Марджева като разгледа докладваното от Тоско П. Ангелов Гражданско дело № 20235330107012 по описа за 2023 година

Производството е образувано е по искова молба на Г. Д. против „Изи Асет Мениджмънт” АД и „Файненшъл България“ ЕООД, с която са предявени субективно съединени установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и осъдителен по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че с първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД, сключил договор за паричен заем. С втория ответник бил сключен договор за предоставяне на поръчителство, съгласно който дружеството отговаряло солидарно за задълженията по заема с ищеца срещу възнаграждение в размер на 823.35 лева. Страната намра, че договорът за заем е недействителен поради неспазване на разпоредбите Закона за потребителския кредит. Твърди, че в договора не били посочени условията за прилагането на уговорения лихвен процент. Твърди се нищожност на клаузата за възнаградителна лихва и по ради тази причина недействителност на договора за кредит по ради несъответствие с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Твърди, че въведеното възнаграждение по договора за поръчителство следва да бъде включено при изчисляване на ГПР като разход. Поради това била налице заблуждаваща търговска практика, което водела до неравноправност на клаузата за ГПР, съответно до недействителност на договора поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По отношение на договора за предоставяне на поръчителство се твърди, че представлява дарение и е нищожен, защото престацията по него не била осъществена веднага, а била разсрочена. Освен 1 това договорът бил акцесорен и можел да съществува валидно само при наличието на главен дълг. Твърди, че извършил плащания по договора за предоставяне на поръчителство, но в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, съгласно уговорките в договора за заем. Тази сума била получена без основание.

Иска се установяването на недействителността на договора за паричен заем, на нищожността на договора за предоставяне на поръчителство и осъждането на „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати сумата от 658.68 лева получена без основание.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Изи асет мениджмънт“ АД, е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че ищецът бил уведомен за размера на възнаградителната лихва, който ясно бил записан в договора. Разпределението на всяка вноска за погасяване на отделните видове задължение не било задължително, защото лихвеният процент не се променял. Не било налице неравноправие и нарушаване на добрите нрави, при положение, че нямало нормативно ограничение за размера на възнаградителната лихва. Такова имало единствено за ГПР, като видно от договора за паричен заем, ГПР не надхвърля размера предвиден в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК. Твърди, че липсват нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Твърди, че ГПР е изчислен според предвидения в закона начин и били посочени допусканията при който било направено това. Излага, че възнаграждението на другия ответник не било част от заемното правоотношение по договора за заем. Същото било дължимо не към заемодателя, а за предоставена услуга от „Файненшъл България“ ЕООД. Това възнаграждение се дължало на „Файненшъл България“ ЕООД и било разпределяно него.

Иска се отхвърлянето на исковете и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че с договора за предоставяне на гаранция/поръчителство между страните било постигнато съгласие за плащане на определена сума в полза на трето за правоотношението лице. Правоотношението с ищеца било самостоятелно и влизало в действие ако не се предостави исканото обезпечение. Дори договорът за заем да бил нищожен, по правоотношението с ответника се дължало плащане. Неоснователни били твърденията на ищеца, че договорът е нищожен поради противоречие на добрите нрави, предвид принципа на свобода на договарянето. Престациите по договора не били нееквивалентни, защото поръчителството се разпростирало върху всички последици от неизпълнението на договора за заем. Твърди, че в договора ясно и разбираемо били определени задълженията на страните и следвало да намери приложение правилото на чл. 143, ал.

2 ЗПК. Моли за отхвърляне на предявените искове, претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна 2 страна следното:

От представените писмени доказателства, по делото се установява, че на **** г. с „Изи асет мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем, по който на ищеца е предоставена сумата от 1500 лева. Годишният лихвен процент е 35.00%, а годишният процент на разходите (ГПР) 40.41 %. В чл. 4 от договора за заем е предвидено задължение за потребителя да предостави обезпечение в 3-дневен срок от сключването, чрез две физически лица поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Във връзка с договора за заем на същата дата и под същия номер е сключен договор за предоставяне на гаранция с ответника „Файненшъл България“ ЕООД, с който дружеството се е съгласило да издаде гаранция за плащане на всички задължения по договора за заем, включително дължими при неизпълнение. Уговорено е, че гаранцията, т.е. отговорността на страната, е до прекратяването на договора за заем или 6 месеца след обявяването на предсрочната изискуемост, като при плащане на задълженията по заема, потребителят дължи възстановяване на сумата на дружеството.

С това ответникът реално се е задължил да отговаря солидарно за чуждо задължение, срещу което е уговорено възнаграждение от 823.35 лева. Уговорено е в чл. 2, че договорът влиза в сила при непредставяне на някое от другите обезпечения по договора за заем. В чл. 3, ал. 2 и ал. 3 е посочено, че плащанията се извършват на заемодателя „Изи асет мениджмънт“ АД.

Ищецът в исковата молба е посочил, че между страните е сключен договор за предоставяне на гаранция със същия номер и от същата дата, като след това с уточненията е заявил, че договорът е за предоставяне на поръчителство. В последното съдебно заседание процесуалният представител заявява, че е допуснал техническа грешка, като вместо „гаранция“ е написал „поръчителство“, и че става въпрос за същия договор. В хода на устните състезания иска прогласяване на нищожността на договора за гаранция.

Ответникът от друга страна в отговора на исковата молба взема становище за неоснователност на иска по същество, като приравнява правните последици на сключваните от него сделки за гаранция и за поръчителство. Не оспорва сключването на процесния договор с посочени от ищеца номер, дата и съдържание, като след изрични указания на съда с молба от **** г. заявява, че прилага договора за поръчителство, представяйки документ озаглавен договор за предоставяне на гаранция.

Предвид горното съдът намира, че използваните от страните термини„гаранция“ и „поръчителство“ са взаимно заменяеми и представляват всъщност дадена от страните правна квалификации на сключения между тях договор и на смисъла на уговорките, които са постигнати в него. В тази връзка следва да се има предвид и 3 практиката на ВКС- Решение № 24/03.04.2013 г. по т.д. № 998/2011 г. на I т.о. на ВКС, в което е изяснено, че съгласно чл. 121 ЗЗД солидарност между двама длъжници възниква по силата на закона или ако е уговорена. Посочено е, че такава може да възникне, когато длъжниците са съдлъжници, а също и при договор за поръчителство, но двете хипотези са различни, като съдът трябва да установи вида на солидарната отговорност, според основанията за нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните облигационни отношения. В същия смисъл е тълкуването, дадено в Решение № 213 от 06.01.2017г. по гр.дело № 5864/2015 г. на ВКС.

Доколкото между страните няма спор за договора предмет на проверка за действителност по настоящото дело и предвид постигнатите в него уговорки за поемане на отговорност за чужди задължения, то в действителност постигнатите между ищцата и ответника „Файненшъл България“ ЕООД уговорки са за предоставяне на поръчителство по отношение на задълженията на потребителя.

Ето защо взаимоотношенията трябва да се изследват съобразно действителното съдържание на постигнатите уговорки.

Относно недействителността на договора за заем:

Не е спорно по делото, че ответникът е небанкова финансова институция по ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ето защо сключеният между страните договор е за потребителски кредит и за неговата валидност следва да се съобразят изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Предвид уговореното възнаграждение за предоставяне на гаранция (поръчителство), се констатира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал.

1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция (с който реално се уговаря предоставянето на поръчителство), е установено за услуга в полза на 4 заемодателя, която е задължително условие за отпускането на заема и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включено в ГПР.

Становището на ответниците, че дължимостта на сумата не е част от договора за заем и не е била известна към момента на сключването му, не може да бъде споделено.

В договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените възможности е с избрано от ответника „Изи асет мениджмънт“ АД дружество, предоставящо гаранционни сделки. Ищецът се е възползвал от тази алтернативна възможност и е сключил договора с втория ответник.

Договорите са сключени чрез едно и също лице, като представител на двете дружества, на една и съща дата, заведени са под един номер, предвидено е плащане по един и същи погасителен план и в полза на „Изи асет мениджмънт“ АД. Освен това заемодателят „Изи асет мениджмънт“ АД и гарантът „Файненшъл България“ ЕООД имат качеството на свързани лица, защото при осъществена служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи асет мениджмънт“ АД. При тези данни, заемодателят е бил наясно с избора на ищеца за предоставяне на обезпечение още към момента на сключването на договора за заем.

Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя, поставена като изискване за предоставянето на заема- чл. 4, това допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото ограничение, предвид посочения в договора лихвен процент35%, размерът на възнаграждението- 54.89% от предоставената сума и срока на заемаоколо 6 месеца. Ето защо посоченият в договора за заем годишен процент на разходите от 40.41% не отговаря на действителния такъв.

Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл: Решение № 260123 от 25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682 от 7.07.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375 от 22.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.; Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.;