Решение № 3581 от 24.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3581 гр. София, 24.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ББ В при участието на секретаря С В като разгледа докладваното от ББ В Гражданско дело № 20251110124928 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

К. И. Г. е предявил срещу „М..“ АД установителен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се иска признаването за установено, че договор за потребителски кредит № .. от 08.07.2024 г. е недействителен поради противоречие със закона.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „М..“ АД е предявил насрещен иск с правна квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с който се иска осъждането на ищеца да заплати сумата от 1090,58 лв., представляваща неплатен остатък от главницата по договор за потребителски кредит № .. от 08.07.2024 г., ведно със законната лихва от 08.08.2025 г. до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че между него в качеството на кредитополучател и ответника е сключен договор за потребителски кредит № .. от 08.07.2024 г., по който дружеството му е предоставило в заем сума в размер на 2000 лв. при лихвен процент от 36,99 % и ГПР от 49,65 %, като той следвало да върне сумата на 24 месечни вноски. В чл. 10, ал. 1 от процесния договор било посочено, че кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл.

20 от договора, като неустойката е в размер на 10,80 лв. плюс 0,180 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Поддържа, че процесният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК. На следващо място, поддържа, че клаузата на чл. 10, ал. 1 от договора, с която било уговорено, че дължи неустойка, била нищожна, за което излага подробни съображения. Твърди, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо моли съда да уважи предявения иск, като приеме, че договорът е нищожен на посоченото основание. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „М..“ АД, с който предявеният иск се признава. Поддържа се, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, тъй като не е предприемал действия по принудителното изпълнение на вземането си по договора за кредит, с оглед на което и разноските следвало да бъдат възложени в тежест 1 на ищеца на основание чл. 78, ал. 2 ГПК. Евентуално, ответникът прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.

В срока по чл. 131 е предявен насрещен иск от страна на „М..“ АД, с който се претендира незаплатен остатък от главница по процесния договор за кредит в размер на 1090, 58 лв., ведно със законната лихва от 08.08.2025 г. до окончателното плащане.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба, с който ответникът по насрещния иск признава същия и заявява, че дължи остатъка от чистата стойност на кредита, но без лихвите върху него. Позовава се на съдебна практика, съгласно която при инкорпорирана нищожна клауза в потребителски договор, за потребителят се поражда право да търси обявяването й за недействителна по съдебен ред и именно от това следва, че заемодателят е станал повод за предявяване на иска. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за както и че същият е нищожен на посоченото в исковата молба основание.

В тежест на ответника е да докаже, че са спазени императивните законови изисквания при сключване на договора за потребителски кредит.

По предявения насрещен иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже следните факти: сключен между страните валиден договор за потребителски кредит, по силата на който на ответника/ищец е предоставена сумата в размер на 2000 лв., а за ответника е възникнало задължение за погасяване на кредита, както и размера на непогасения остатък и настъпване падежа на претендираните задължения.

При доказване на горните обстоятелства ответникът носи тежестта да докаже, че е погасил претендираните вземания.

С ъ д ъ т e обявил на страните с доклада по делото, че служебно следи за неравноправност на клаузи от договора за потребителски кредит, за което им е предоставил при условията на състезателност възможност да ангажират доказателства за евентуалното наличие/липса на неравноправност на клаузи от договора. на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е отделил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на 08.07.2024 г. между К. И. Г. и „М..“ АД е бил сключен договор за потребителски кредит № .. за сумата от 2000 лв., платима на 24 месечни вноски, като ищецът е усвоил изцяло заемната сума в размер на 2000 лв.; както и че кредитополучателят е извършил плащания по процесния договор в общ размер от 909, 42 лв.

От фактическа страна:

По делото е приет договор за потребителски кредит № .., сключен между ищеца и ответното дружество на 08.07.2024 г., по силата на който на ищеца е бил отпуснат заем в размер на 2000 лв. със срок от 24 месеца, като сумата е следвало да бъде върната с 24 погасителни вноски, платими веднъж месечно. В договора е посочен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41 % и годишен процент на разходите 49, 65 %.

В чл. 10, ал. 1 от договора е уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20 от договора, която неустойка е в размер на 12 лв. плюс 0,200 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,200 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. В чл. 10, ал. 2 от договора е уговорено, че кредитополучателят отговаря на изискванията на кредитора за използване на преференциални условия при отпускане на потребителски кредит на лоялни клиенти, като се прилага неустойка в размер на 10, 80 лв. плюс 0,180 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,180 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който 2 кредитът не е обезпечен. Съгласно чл. 12 от договора, начислената неустойка се заплаща на падежа на всяка вноска. Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора, вземането по същия се обезпечава с поръчителство за пълния размер на кредита, като съгласно ал. 2 кредитополучателят се задължава в срок от 3 работни дни от сключването на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора.

Физическото лице – поръчител следва да отговаря на описаните в чл. 20, ал. 3 изисквания, а именно: 1. да е дееспособно физическо лице с брутен осигурителен доход над 1 400 лв.; 2. работещо по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател;

3. да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни; 4. да не е страна по договор за кредит, сключен с „М..“ АД. Предвидено е, че вземането по договора се счита за обезпечено от датата на подписване на договор за поръчителство.

Не е спорно по делото, а и от представената разписка за извършено плащане от „И..“ АД се установява, че на 08.07.2024 г. К. И. Г. е усвоил изцяло заемната сума в размер на 2000 лв. На следващо място, между страните не съществува спор, че ищецът е върнал на кредитора сумата в общ размер на 909, 42 лв. по процесния договор за потребителски кредит.

От правна страна:

Ответникът изрично признава с отговора на исковата молба, че договорът за потребителски кредит е недействителен, като за пълнота съдът добавя и следното. Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер. Между страните не е спорно, че заемната сума е била предоставена на ищеца.

В настоящия случай неустойката по чл. 10, ал. 1 от договора е предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от кредитора начин в чл. 20 вр. чл. 10 от договора. Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.

Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, неустойката може да има и санкционен характер.

В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на кредитополучателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.

Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на сумите по договора за кредит. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, както и от предоставената в заем главница, представлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т. е. последното е установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, тъй като в договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като 3 се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,65 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 10, ал. 1 от договора, която в случая следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл решение от 13.03.2025 г. по дело C-337/23 на СЕС и решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС). По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на посоченото „обезпечение“, като настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 10, ал. 1 от договора за кредит неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т. нар „скрита възнаградителна лихва“. Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката – в 3 - дневен срок от сключване на договора. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.