Акт от 22.08.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е

Ш Е Н

И Е гр. София,

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева

ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова

Лора Димова при участието на секретаря Вероника Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 9414 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 12.03.2019 г., постановено по гр.д.№ 68741/ 2018 г. на Софийски районен съд, I ГО, 173 състав, „Е.0.“ АД- *** /ЕИК *********/ е осъдено да заплати на основание чл.79, ал.1 ЗЗД на Н.В.М. /ЕГН **********/ сумата 145.51 лева, представляваща задължение по чл.5, ал.7 от сключен между страните Договор за наем от 18.12.2013 г., изразяващо се в заплащане на 1/2 от годишната такса битови отпадъци, пропорционално на времето, в което наетият имот е бил ползван през 2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 13.06.2018 г., до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 344.70 лв., ведно със законната лихва върху тази горница. С решението е отхвърлен и предявеният от Н.В.М. /ЕГН **********/ срещу „Е.0.“ АД /ЕИК *********/ иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за присъждане на сумата 13 600 лв., представляваща неустойка по чл.22 от Договор за наем от 18.12.2013 г., равняваща се на наемната цена за периода от м. май до м. декември 2018 г. /вкл./, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „Е.0.“ АД е осъден да заплати на ищеца Н.М. сумата 15.93 лв.- разноски по делото, а на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответното дружество сумата 989.60 лв.- разноски.

Постъпила е въззивна жалба от Н.В.М. /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в отхвърлителната му част и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за присъждане на горепосочените суми на основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва и разноските по делото. Поддържа се в жалбата, че доколкото договорът за наем е развален по вина на ответното дружество, на основание чл.21 от същия в тежест на ответника- наемател е възникнало задължение за заплащането на неустойка в размер на наемните вноски за периода до първоначално уговорения срок. Оспорва се от въззивника и изводът на първоинстанционния съд за наличието на предвидено в договора основание, изключващо пораждането на неустоечно задължение в настоящия случай.

Въззиваемата страна „Е.0.“ АД- *** /ответник по делото/ оспорва жалбата на ищеца и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира разноски за въззивното производство.

Предявени са искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият въззивен съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно в обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на предявения от Н.М. срещу „Е.0.“ АД иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 13 600 лева като неоснователен и за частично отхвърляне на иска по чл.79, ал.1 ЗЗД- за горницата над присъдената сума от 145.51 лв.- дължима такса битови отпадъци, до пълния предявен размер от 344.70 лева, като неоснователен- чл.272 ГПК.

По иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД:

Ищецът претендира ответното дружество „Е.0.“ АД да бъде осъдено да му заплати сумата 13 600 лв., представляваща неустойка по чл.22 вр. чл.21 от Договор за наем от 18.12.2013 г., равняваща се на уговорената наемна цена за периода от м. май до м. декември 2018 г., вкл.

За основателността на така предявения иск в тежест на ищеца е да установи, че между страните по делото е сключен договор за наем, съдържащ валидна уговорка за заплащането на неустойка, дължима от неизправната страна в случай на разваляне на договора, че за него е възникнало правото да развали договора, както и че същото е било упражнено надлежно. От своя страна ответникът носи тежестта да докаже, че е изпълнявал задълженията си на наемател надлежно, така че за ищеца не е възникнало правото да развали договора, евентуално, че в договора се съдържа клауза, предвиждаща, че неустойка не се дължи в хипотезата на разваляне поради неплащането на две последователни вноски за наемна цена, съответно че договорът е развален именно на това основание.

По делото не е спорно, а се и установява от представените писмени доказателства, че на 18.12.2013 г. между ищеца Н.В.М. и ответника „Е.0.“ АД бил сключен договор за наем, по силата на който ищецът- наемодател отдал под наем на ответното дружество- наемател недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** по кадастрална карта и регистри на гр. Сопот, представляващ „СКЛАДОВА БАЗА, СКЛАД“, разположен в имот с идентификатор ***, находящ се в м.„Малкия друм“ в землището на гр. Сопот, със застроена площ от 329 кв.м., заедно с три броя осигурени в границите на имота места за паркиране и престой на служебни автомобили и автомобили на клиенти, за срок от пет години, срещу заплащането на месечен наем от 1 700 лв., платим от наемателя до пето число на съответния месец. Съгласно чл.5, ал.7 от договора наемателят поел задължение да заплаща сметките за електрическа енергия, сметките за вода, половината от годишната такса битови отпадъци, както и половината от годишната такса за почистване на септичната яма. В клаузата на чл.19, ал.2 от договора е предвидено, че при неплащане на две последователни наемни вноски наемодателят може да развали договора, като изпрати писмено уведомление до наемателя. Клаузата на чл.21 от договора гласи, че „при виновно едностранно прекратяване на договора от някоя от страните, извън случаите по чл.17, виновната страна дължи на другата дължимите месечни наеми по договора, оставащи до края на срока на договора“. В посочения по- горе чл.17 от договора е включена клауза за едностранно прекратяване на договора от наемодателя /ал.1, б.“г“/- „в случая по чл.19, ал.2“, предвиждащ възможност за прекратяването му в случай, че наемателят не заплати две последователни наемни вноски на наемната цена по чл.5.

С определение от о.с.з. на 19.02.2019 г. първоинстанционният съд е обявил за окончателен обявеният на страните проект за доклад по делото, с който на основание чл.146, ал.1, т.3 ГПК като безспорно между страните и поради това неподлежащо на доказване по делото е отделено обстоятелството, че поради допусната от ответното дружество забава за заплащането на две последователни вноски за наемна цена, на основание чл.19, ал.2 от сключения между страните по делото договор за наем от 18.12.2013 г. ищецът отправил до ответното дружество писмено уведомление за едностранно му прекратяване, с което договорът бил развален, считано от 5.06.2018 г.

Ищецът основава претенцията си за плащане на сумата 13 600 лв. на разпоредбата на чл.21 от договора за наем, която предвижда, че при виновно едностранно прекратяване на договора /разваляне/, вън от случаите, визирани в чл.17 от договора, неизправната страна дължи неустойка в размер на дължимите месечни наеми, оставащи до края на срока на договора. В случая действително се касае за разваляне на договора по вина на наемателя, като наемното правоотношение е прекратено при условията на чл.19, ал.2 от договора- с едностранно писмено уведомление, адресирано до наемателя, поради неплащането на две последователни вноски за наемна цена. Развалянето на договора по реда на чл.19, ал.2, обаче, е една от хипотезите на прекратяване на наемното правоотношение, визирани в разпоредбата на чл.17, които са изключени от приложното поле на неустоечната клауза по чл.21 от договора, както правилно е приел първоинстанционният съд. При това положение, независимо, че процесното наемно правоотношение е развалено по вина на ответното дружество, в негова тежест не е възникнало задължение за плащането на неустойка по чл.21 от договора- в размер на наемните вноски, оставащи до изтичане на първоначално уговорения срок на договора, поради което и искът се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.

Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че в случая не се налага тълкуване на приложимата договорна клауза на чл.21 от процесния наемен договор, тъй като, макар да е възможно вмъкването на израза „извън случаите по чл.17“ да се дължи да допусната техническа грешка или на неспособност да бъде изразена юридически коректно формираната от страните воля, съдържащото се в нея ясно и еднозначно указание, че случаите по чл.17 са изключени от приложното й поле, налага приемането на извод, че неустоечна клауза в настоящия случай не е задействана между страните.

По въпроса за приложението на чл.20 ЗЗД е формирана безпротиворечива практика на ВКС, която настоящият въззивен съд споделя, според която при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл.20 ЗЗД критерии- при тълкуването да се търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Тъй като тези критерии са обективни, при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената в текста на договора воля на страните, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, а не предполагаемата воля, и не може да подменя нейното съдържание /в този смисъл: Решение № 502/ 26.07.2010 г. по гр.д.№ 222/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 546/ 23.07.2010 г. по гр.д.№ 856/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 504/ 26.07.2010 г. по гр.д.№ 420/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО;

Решение № 16/ 28.02.2013 г. по т.д.№ 218/ 2012 г. на ВКС, II ТО; Решение № 220/ 31.07.2014 г. по гр.д.№ 6126/ 2013 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 134/ 25.06.2014 г. по гр.д.№ 6886/ 2013 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 430/ 20.01.2015 г. по гр.д.№ 1673/ 2014 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 106/ 16.07.2018 г. по гр.д.№ 4088/ 2017 г. на ВКС, III ГО; Решение № 173/ 13.02.2019 г. по гр.д.№ 3026/ 2017 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 67/ 09.12.2019 г. по т.д.№ 1553/ 2018 г. на ВКС, II ТО и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/.

Предвид горните съображения, предпоставки за тълкуване на приложимата договорна клауза в случая не са налице, тъй като от цитираното договорно съдържание- чл.21, пряко следва, че претендираната договорна неустойка не се дължи от страна на ответника.

Въпросът дали претендираната сума или част от нея се следва на ищеца на друго основание, различно от основанието по чл.92 ЗЗД, попада извън предмета на делото, поради което и не подлежи на изследване от съда в рамките на настоящото производство. Независимо от това, следва да се отбележи, че в писмена молба от 25.06.2018 г., подадена от ищеца по повод дадени от РС указания за отстраняване нередовности на исковата молба, изрично е посочено, че искането за плащане на сумата 13 600 лв., включваща и две суми от по 1 700 лв.- дължима за м. май и м. юни 2018 г. наемна цена, се основава на „правото за получаване на договорна неустойка по чл.21 и чл.22 от процесния наемен договор“. При това положение заявената от ищеца претенция правилно е квалифицирана като такава по чл.92, ал.1 ЗЗД, а не като претенция по чл.228 ЗЗД за сумата 3 400 лв.- дължима наемна цена за м. май и м. юни 2018 г., и по чл.92, ал.1 ЗЗД за останалата част от сумата- в размер на 10 200 лв., като компенсаторна неустойка.

Разпечатката съдържа 29 от 57 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/2da593a1-31e7-41a3-8983-b4bb8c1216ad