Решение № 73 от 26.03.2024, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 73 гр. Кюстендил, 25.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Мая Др. Стойнева като разгледа докладваното от Татяна Хр. Костадинова Въззивно гражданско дело № 20231500500395 по описа за 2023 година

Делото е образувано въз основа на постъпила в съда въззивна жалба подадена от „*************“ ЕООД, със седалище и адрес на управление: ***********, чрез процесуалния му представител по пълномощие адв. Д. И., насочена срещу Решение № 668 от 04.07.2023 г., поправено с Решение № 1169 от 21.12.2023 г., постановени от РС – Кюстендил по гр.д. № 962/2022 г. по описа на същия съд, с което дружеството е осъдено да заплати на Д. Е. П. сума в размер на 4 016, 48 лв., платена без основание в периода 01.05.2016 г.до м. декември 2021 г. във връзка с Договор за наем от 01.01.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба 21.03.2022 г. до окончателното изплащане.

Въззивното дружество релевира доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради неговата незаконосъобразност и необоснованост. Счита, че по делото липсват доказателства претендираните за връщане суми от периодични плащания по 19,36 лв., плащани от м. 05.2016 г. до м. 12.2021 г., да са платени без основание, като сочи, че те са дължимо платени на основание раздел IV, т. 1 от договора за наем.

Възразява като неправилен и незаконосъобразен срещу извода на районния съд, че макар наредител на плащанията да е Д.П., то тези плащания са извършени от името на ищцата Д. П. като задължено лице и за нейна сметка. Заключава, че вземането на ищцата произтича от договор за наем, спрямо който е приложима разпоредбата на чл.

111, б. „в“ от ЗЗД, и счита, че част от сумите са погасени по давност.

Иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново решение, с което се отхвърлят предявените искови претенции. Претендират се разноски по делото. В условие на евентуалност, в случай на частична/изцяло основателност на предявения иск се поддържа възражението от отговора на исковата молба за неприсъждане на разноски в полза на ищцата, доколкото ответникът не е дал повод за завеждане на делото, а в случай, че такива бъдат присъдени, се прави възражение за недължимост 1 поради липса на данни за заплащане, вкл. и за прекомерност на претендираните адвокатски възнаграждения.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна Д. Е. П., чрез пълномощника адв. Т. Т., с който се оспорват като неоснователни оплакванията, изложени във въззивната жалба относно липса на правен интерес за ищцата от иска. Възразява срещу твърдението дружеството да не е дало причина за завеждане на иска. Позовава се на ТР № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, т. 1 като твърди, че заплащането на сумите за адвокатско възнаграждение се доказва от самите договори за правна помощ, доколкото договорът има функция на разписка. Относно направеното възражение за прекомерност на същите суми, подчертава, че възнагражденията са в минимален размер, а по делото са проведени няколко заседания с разпит на свидетели и вещо лице, и е представена писмена защита. Иска се отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване изцяло на обжалваното решение.

Претендират се разноски във въззивното производство.

Съдът счита, че въззивната жалба е допустима, тъй като изхождаща от страна в първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.

В съответствие с правомощията по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Същото е и допустимо.

Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.

Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира следното:

По делото няма спор, че на 01.01.2015 г. между страните е сключен договор за наем, по силата на който ищцовото дружество в качеството на наемодател е предоставило на Д. Е. К. в качеството й на наемател за временно ползване апартамент **** находящ се в гр. С., район ***************** на първи етаж, със застроена площ 121.44 кв.м. срещу заплащане на месечен наем в размер на 350 евро, както и че с последващ анекс размерът на наема е бил намален с 25 евро. Няма спор и че процесните суми по договора за наем са били преведени по банков път и са получени от ответното дружество.

От Удостоверение за сключен граждански брак, издадено въз основа на Акт за сключен граждански брак *************, се установява, че ищцата Д. Е. К. е сключила граждански брак с Д.И.П. на *****

По делото са разпитани като свидетели Д.П.- съпруг на ищцата и К.М.- дъщеря на управителя на ответното дружество, които установяват факти относно плащането на месечния наем и извънсъдебното уреждане на спора, като свид. М. твърди, че ответното дружество е изисквало заплащане на 19 лева за поддръжка на паркоместа.

2

При така установената фактическа обстановка, районен съд е уважил иска, приемайки, че са налице предпоставките на чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Настоящият състав на окръжен съд споделя и правните съображения на районен съд, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на решението и по отношение на тях.

Отделно от това съдът излага и следните правни съображения :

Във връзка с твърдението във въззивната жалба, че вноските в размер на 19.36 лв. месечно за периода от м. май 2016 г. до прекратяването на договора през м. декември 2021 г. са дължимо платени на основание раздел IV, т. 1 от договора за наем,съдът намира следното:

Съгласно раздел IV, т. 1 от договора за наем, наемателят е длъжен да заплаща и всички консумативи свързани с експлоатацията на наетия имот и ползваните общи части от сградата. Следва да се има предвид, че при иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи настъпването на факта на плащане, а в тежест на ответника - доказването на съществуване на основание да го получи, съответно да задържи извършеното плащане. В настоящия случай свид. М. сочи, че сумата от 19 лв. е била заплащана за поддръжка на паркоместа. Съдът не кредитира нейните показания в тази част, тъй като тя е в близки родствени връзки с управителя на ответното дружество, а по делото липсват други доказателства /напр. решения на етажната собственост/,които да подкрепят твърдението й. Следователно това твърдение е недоказано.

Във въззивната жалба се приема за незаконосъобразен изводът на първоинстанционния съд, че макар наредител на плащанията да е Д.П., то тези плащания са извършени от името на ищцата Д. П. като задължено лице и за нейна сметка. В тази връзка следва да се посочи следното:

Видно от приложените по делото договор за наем и анексите към него като "наемател" фигурира ищцата. От приетите като доказателства: месечни извлечения по кредитна карта „*************“ и справка от „********************“ АД относно движенията по сметка на Д.П. се установява, че плащанията на наемната цена са извършвани от Д.П.. Няма спор, а и от представеното удостоверение за сключен граждански брак се установява, но той е съпруг на ищцата. В показанията си свид.

Петков сочи, че той и съпругата му са живеели в имота в продължение на 5-7 години.

Това обстоятелство не се опровергава от показанията на свид. М.. Следователно наетият имот е ползван за задоволяване нуждите на семейството на ищцата. По силата на разпоредбата на чл. 32 от СК разходите за задоволяване нуждите на семейството са общи за двамата съпрузи, поради което в случая е без значение за основателността на предявения иск, кой от съпрузите е подписал договора за наем и кой от тях е извършвал плащанията.

Съдът намира, че възражението за изтекла давност е също неоснователно.

Съгласно Постановление № 1 от 1979 г.на ВС погасителната давност в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД започва да тече от получаване на престацията. В случая се претендира връщане на надплатени суми за периода от м.май 2016 г. до декември 2021 г. Правото за принудително изпълнение на вземането по чл.55 от ЗЗД се погасява с 5годишна давност, поради което съм момента на подаването на исковата молба21.03.2022 г. вземането на ищцата не е погасено по давност.

Решението е правилно и в частта за разноските. Съдът счита, че ответното дружество е дало повод за предявяването на иска. Преди подаването на исковата молба ищцата е поканила ответното дружество да й върне надплатената сума по договора за наем, като свид. М. не оспорва обстоятелството, че поканата е получена от дружеството. Тази свидетелка сочи, също така, че са правени опити извънсъдебно да се разреши спора, но без резултат. Следователно ответното дружество е дало повод за предявяването на иска.

3

По делото освен списък на разноските по чл. 80 от ГПК са представени и доказателства за заплащане на разноските по делото. Размерът на адвокатските възнаграждения е съобразен с чл.7,ал.1, т.5 и чл.7, ал.2, т.2 и чл.10, т.1 и 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следва да се има предвид също така, че съгласно т.5 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело №6/2012 г. на ОСГТК направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайния му изход.

Съдът намира, че за въззивната инстанция въззиваемото дружество следва да заплати разноски в размер на 500 лв. за адвокатско възнаграждение. В представения договор за правна защита и съдействие с цифри е посочена сумата 1000 лв., а словомпетстотин лена. Съдът приема, че действително заплатената сума е 500 лв., доколкото тя съответства на разпоредбата на чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и на фактическата и правна сложност на делото.

Предвид на изложеното съдът намира, че обжалваното решение на районен съд като правилно следва да се потвърди.

С оглед на изложеното съдът постанови решението си.

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 668 от 04.07.2023 г., поправено с Решение № 1169 от 21.12.2023 г., постановени от РС – Кюстендил по гр.д. № 962/2022 г. по описа на същия съд

ОСЪЖДА „********************“ ЕООД, ЕИК: ***************, със седалище и адрес на управление в гр. ********************************, да заплати на Д. Е. П., ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ул. ********************, сума в размер на 500 лв.(петстотин), представляваща сторени деловодни разноски във въззивната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване съгласно чл. 280, ал.2 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4