Решение № 2040 от 02.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2040 гр. София, 24.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Михаил Малчев

Калина В. Станчева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско дело № 20221100501066 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С Решение, инкорпорирано в съдебен протокол № 3576 от 04.11.2021 г., постановено по гр.д. № 37379/2021 г. по описа на СРС, 62 състав, ответникът „Г.Ф.Б.“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца „О.А.“ ЕООД сумата от 5700 лева, ведно със законната лихва, считано от 28.06.2021 г. до окончателното плащане, както и сумата от 1143,34 лева – мораторна лихва за периода от 26.05.2021 г. до 28.06.2021 г., както и разноски, включително и за обезпечителното производство пред Районен съд Горна Оряховица или общо 1563,73 лева.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „Г.Ф.Б.“ ЕООД, чрез адв. М. Р. с пълномощно, приложено в първоинстанционното производство, като със същата се излагат лаконични оплаквания, че обжалваният съдебен акт е неправилен. Излага доводи, че почистването на лозовите масиви не е в съответствие на уговореното изпълнение, което наложило преработката им с допълнителни разходи.

Иска се от съда да отмени атакуваното съдебно решение и да постанови такова, с което предявените претенции на ищеца да бъдат отхвърлени. Не се претендират разноски за въззивното производство, освен заплатената държавна такса.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „О.А.“ ЕООД, чрез адв. Н. К., с пълномощно, приложено към първоинстанционното дело, който я оспорва с доводи, че дружеството е изпълнявало качествено възложената му работа. Посочва, че ответникът в нито един момент преди делото не е уведомил дружеството – ищец, че работата е извършена некачествено. Последното навежда на извода, че работата е приета без възражения, а изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни. Заявено е искане за потвърждаване на решението.

1

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По същество същото е правилно и следва да бъде потвърдено, като във връзка с доводите на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, съдът намира следното:

С оглед изложените от страните фактически твърдения в исковата молба и отговора, въззивният съд приема, че правилната правна квалификация на предявения главен иск е по чл. 327, ал. 1 ТЗ. В тежест на ищеца по същия е да установи възникването на облигационно правоотношение по договор за доставка на услуги между него и ответника, по силата на което е изпълнил своите задължения по почистване на лозови масиви, стопанисвани от ответника, като доставените услуги са според договореното, а за ответника е възникнало задължението за плащане на уговорената цена. В тежест на ответника е да докаже положителния факт на погасяване на дълга, каквито твърдения не са наведени с отговора на исковата молба.

Между страните няма спор, че са се намирали в трайни търговски отношения, като ищецът е предоставял на ответника услуги според уговореното. Няма спор помежду им също така, че процесните три фактури са били издадени за доставени вече от ищеца на ответника услуги по почистване, а също, че ответникът е извършил плащане в полза на ищеца – съответно на 31.05.2019 г., на 10.06.2019 г. и на 21.10.2019 г.

Единственият спорен по делото въпрос, пренесен и пред въззивното съдебно производство, касае изискуемостта на исковите суми, нарочно обективирани във фактури, както следва: фактура № 9 от 17.06.2019 г. /на стойност 1500 лева/; фактура № 10 от 24.06.2019 г. /на стойност 3000 лева/, както и остатък в размер на 1200 лева от целия размер от 2300 лева по фактура № 6 от 27.05.2019 г. или общ размер на сумите по трите фактури от 5 700 лева, както и качеството на изпълнението по договора.

В производството са представени процесните фактура № 9 от 17.06.2019 г.; фактура № 10 от 24.06.2019 г. и фактура № 6 от 27.05.2019 г. двустранно подписани, които съдържат всички съществени елементи на договор за покупко-продажба – количество и вид на доставената услуга, цена, както и изявление, че услугата е предоставена, до което стои подписът на лице, претендиращо да е представител на ответника – А. И., като при извършена служебна проверка в ТРРЮЛНЦ се установява, че и понастоящем това лице е управител на ответното предприятие. Съдът намира, че подобни фактури са годно доказателство, което може да установи извършването на престацията, респективно получаването на услугата и може да задължи ответника за посочените в тях суми. В подобен смисъл е и установената задължителна за съда съдебна практика, повеляваща, че фактурата може да се приеме като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката/услугата по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване /в този смисъл например Решение №185/10.02.2016 г. по т.д. №2928/2014 г. на І ТО на ВКС/.

Следователно, фактурата може да се приеме като доказателство, установяващо договорно правоотношение, тъй като законът не изисква специално сключен писмен договор за предоставяне на услуги срещу заплащане за какъвто се касае в процесния случай, но фактурата трябва да съдържа всички необходими елементи, квалифициращи договора като такъв - вид на заплатена услуга, стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписа си като получател и предавател, съответното време и място 2

/така Решение №96/26.11.2009 г. по т. д. №380/2009 г. на І ТО на ВКС и Решение № 218/06.01.2017 г. по т. д. №3572/2015 г. на І ТО на ВКС/.

В светлината на посочената практика и доколкото в процесните три броя фактури съответно от 17.06.2019 г., от 24.06.2019 г. и от 27.05.2019 г. са установени изискуемите индивидуализиращи признаци на сделката, а именно екзактно е отбелязано, че стоката/услугата (основание за издаване на известието) е „почистване на лозя“, отбелязана е стойността на всяка отделна услуга – 1500 лева /за фактурата от 17.06.2019 г./, съответно 3000 лева /за фактурата от 24.06.2019 г./, и 2300 лева , от които претендирани само 1200 лева /за фактурата от 27.05.2019 г./. Посочен е също и начинът на плащане – като във всички фактури е маркирано, че плащането ще се извърши по банков път – „с превод“. Изписани са и имената на лицата, отговарящи като получател – А. И. като управител на дружеството ответник и съответно съставител (предавател) – К.В. като управител на дружеството ищец. Всяка фактура е надлежно индивидуализирана чрез изписване на конкретната дата на издаване. Ето защо и въззивният съд в настоящия си състав намира, че макар между страните да няма нарочен формален договор, уреждащ договорната връзка между тях, последната се извлича без затруднения от представените по делото писмени доказателства – фактури.

Допълнителен аргумент в подкрепа становището на съда е, че по силата на чл.

229 от Директива 2006 (112) ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. държавите членки на ЕС нямат право да изискват фактурите да бъдат подписани. Тоест фактурите в ЕС следва да се приемат като редовно съставени документи за целите, за които се издават без да има подпис на издаващото ги лице. Този текст е съобразен и в рамките на българското законодателство – чл. 114, ал. 1, т. 6 от ЗДДС. В посочения текст до 31.12.2008 г. се е изисквало фактурата да носи име, фамилия и подпис на съставилото я лице, но от 01.01.2009 г. влязла в сила промяна е отменила изискването за подпис. А промяна, влязла в сила от 01.01.2010 г. напълно е отменила изискването за наличие на име и фамилия на съставилия фактурата. Задължение има за посочване на индивидуализиращи белези само на получателя – чл. 114, ал. 1, т. 7 от ЗДДС /име и адрес на получателя по доставката/, без да има изискване той или негов представител да положат подпис под фактурата. Ето защо и по мнение и на съда много често търговците няма как по друг начин да установят сключване на сделка за доставка на движими вещи или за предоставяне на услуги, с друго освен вписванията в счетоводството. При все това, липса на подобно вписване не би означавало, че не е налице продажба, ако това може да бъде установено по друг начин – например с наличието на доказване на сключен между страните договор, както това е в настоящата хипотеза – чрез приравняването, по силата на задължителната съдебна практика, на двустранно подписаната фактура, съдържаща всички реквизити по търговската продажба, с наличието на изричен договор между страните.

В Решение № 211/2012 г. на ВКС по т.д. № 1120/2010 г. на II ТО е посочено, че само по себе си отсъствието на изискуеми се от Закона за счетоводството реквизити във фактурата не е основание за отричане на продажбеното правоотношение, тъй като поради неформалния характер на продажбата, преценката за сключването на договора не следва да бъде ограничавана само до съдържанието на същия този документ, а е необходимо да се направи с оглед на всички доказателства по делото, включително и на тези, относно предприети от страните действия, които при определени предпоставки могат да се разглеждат като признания за съществуващата облигационна връзка.

В настоящия случай индиция за наличната облигация между страните е приложената по делото информация за сметка за период: 01.05.2019 г. – 31.10.2019 г., от която се установява, че ответното дружество “Г.Ф.Б.“ ЕООД е плащало на ищеца на различни дати, по-конкретно – на 31.05.2019 г. сумата от 2000 лева, след което е последвало плащане и на 10.06.2019 г. за сума в размер на 2700 лева, а последното плащане е от 21.10.2019 г. – сумата от 5000 лева. От представените по делото фактура № 3 от 14.05.2019 г. на стойност 2000 лева и фактура № 5 от 20.05.2019 г. на стойност 3

2700 лева, както и от извършените плащания от 31.05.2019 г. и от 10.06.2019 г. се извежда, че ответникът е изпълнил в цялост задълженията си по тези две фактури.

Извършеното на 21.10.2019 г. плащане в размер на 5000 лева обаче не е в достатъчен размер, за да погаси всички останали задължения на длъжника. Поради това и по силата на правилото, установено в чл. 76 ЗЗД, което гласи, че този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за него задължение. В информацията за извършени плащания досежно превода от 21.10.2019 г. контрагентът „Г.Ф.Б.“ ЕООД не е маркирал конкретно желание за погасяване на някое нарочно негово задължение в приложение на правото му по чл. 76, ал. 1, изр. 1-во от ЗЗД, като за описание стои единствено „получен междубанков превод“. Така в приложение на чл. 76, ал. 1, изр. 2 ЗЗД следва, че 5000 лева, заплатени от ответника, трябва да погасят на първо място задължението му по фактура № 7 от 10.06.2019 г., доколкото тя съдържа най-голямо по размер задължение – 3900 лева, което прави последното и най-обременително. Остатъкът след така направеното погасяване в размер от 1100 лева е отишъл за изпълнение на задължението по фактура № 6 от 27.05.2019 г., като след пресмятане, следва, че оставащото и непогасено задължение по последно споменатата фактура възлиза на сумата от 1200 лева.

Следва да бъде обсъдено възражението на ответника за липса на качествено изпълнение на получената услуга по почистване на процесните лозови масиви, въведено още с отговора на исковата молба и поддържано и в иницииращата настоящото производство въззивна жалба. С постановените по реда на чл.290 от ГПК Решение № 157/08.11.2010 г. по т.д. № 1135/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и Решение № 183/30.10.2013 г. по т.д. № 820/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., се ангажира позицията, че недостатъците на престирания резултат - предмет на догороа, не погасяват задължението на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение, а пораждат права за него, които следва да бъдат упражнени по реда на чл. 265 от ЗЗД и ако бъдат упражнени, могат да доведат или до намаляване на размера на възнаграждението или до отлагане изискуемостта на задължението за възнаграждение, а разваляне на договора е допустимо, ако недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, каквито твърденият не са заявени в настоящата хипотеза. Настоящият състав на СГС споделя това виждане на съдебната практика. Само по себе си обстоятелството, че преди или по време на, а още по-малко след приемането на изпълнената работа са направени възражения за недостатъци, не обуславя извод, че липсва приемане и съответно не е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение. Едно от основните задължения на поръчващия /възложителя/ е да приеме извършената съгласно договора работа, като при приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по – късно.