Решение № 373 от 21.06.2023, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 373 гр. София, 20.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Дора Д. Михайлова

Членове:

Ирина Р. Славчева

Росина Н. Дончева при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Росина Н. Дончева Въззивно гражданско дело № 20231800500146 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 196/20.11.2022 г., постановено по гр.д. № 522/2021 г. по описа на РС- Сливница са отхвърлени предявените от Н. И. П., ЕГН **********, с адрес гр. С., ул. А. Б. С. № .., ет. ., офис ., против А. И. А., ЕГН **********, с адрес гр. Б., ж.к. “Ж.” № ., ет. ., ап. ..., обективно съединени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, а именно иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл.

232, ал. 2 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 12 000 лева, представляваща дължимо наемно плащане по договор за наем от 09.09.2014 г. за периода 01.01.2019 г. 31.03.2020г., ведно със законната лихва от 02.06.2020 г. до окончателното изплащане и по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 10620 лева, представляваща неустойка за неплатен наем за периода 01.01.2019 г. -31.01.2020 г., за които суми е издадена заповед № 9 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 05.01.2021 г. по ч.гр.д № 520/2020 г. по описа на Районен съд 1 Сливница.

Срещу решението е депозирана въззивна жалба от Н. И. П., чрез пълномощника му адв. М. с доводи за неправилност. Излага, че изводът на съда, че липсата на приемо-предавателен протокол за предаване на наетата вещ води до извод за недължимост на наемна цена по договора за наем е неправилен. Излага, че действително такъв протокол не съставен, но от сключените между страните Анекси от 16.10.2016 г. и от 01.01.2019 г. било видно, че наемният период е удължен до 31.12.2020 г. и липсва прекъсване в наемния срок.

Сключените анекси, удостоверяват, че към момента на подписването им наемателката ползва имота и желае да удължи това ползване. По същество прави искане за отмяна на решението и за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемата страна А. И. А. не е депозирала отговор на въззивната жалба.

В определения от съда срок са представени писмени бележки от адв. А. В. в качеството й на особен представител на А. А., в които е взето становище за неоснователност на въззивната жалба. Излага, че още през месец февруари на 2019 г. са били налице условията за обявяване на неизпълнение на задълженията по договора, така както се твърди от ищеца и като изправна страна е следвало да прекрати същия с едномесечно предизвестие. Като не е сторил това е допуснал и се е възползвал от възможността в негова полза да се трупат задължения, неустойки и лихви, които претендира. Излага се, че сумата за неустойка в размер на 10 620 лева е недължима, като противоречаща на добрите нрави.

Софийски окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и против обжалваем съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество е частично основателна.

Ищецът Н. И. П. е предявил срещу А. И. А. обективно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК за 2 признаване за установено, че ответникът му дължи сумата от 12 000 лева, представляваща дължимо плащане по договор за наем от 09.09.2014 г. за периода от 01.01.2019 г. - 31.03.2020 г., ведно със законната лихва от 02.06.2020 г. до окончателното изплащане / вр. с чл. 79, ал. 1, вр. чл. 232, ал. 2 от ЗЗД/ и по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 10620 лева, представляваща неустойка за неплатен наем за периода 01.01.2019 г. - 31.01.2020 г.

В срока за отговор на исковата молба е депозиран такъв от назначения особен представител на ответника адв. А. В., с който оспорва иска като неоснователен и недоказан. Счита, че ищецът е следвало да прекрати договора поради неизпълнение. Намира начислената неустойка за противоречаща на добрите нрави.

Установява се следната фактическа обстановка от значение за спора:

От приложеното ч.гр.д. № 520 по описа на Районен съд Сливница за 2020 г. се установява, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, вх. №1453 от 02.06.2020 г., за вземанията, предмет на настоящото производство, като съдът е издал заповед № 9 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 05.01.2021 г. Заповедта за изпълнение е била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. С разпореждане № 644 от 03.06.2021 г. заповедният съд е дал указания на заявителя с оглед предявяването на установителен иск за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение, като в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК ищецът е предявил иск по чл. 422 от ГПК. Във връзка с изложеното, съдът намира, че предявените искове са допустими.

По делото е представен договор за наем от 09.09.2014 г., по силата който ищецът, в качеството си на наемодател, се е задължил да предостави на ответника, в качеството му на наемател, за временно и възмездно ползване следния свой собствен недвижим имот – 3-стаен апартамент в гр. С., кв. “М. л.”, ул. “П.” № .., бл. .., ет. ., ап. .- чл. 1.1 от договора. Договорът е сключен за срок от 2 години, считано от 01.10.2014 г. като е предвидена възможност да бъде продължен с писмено споразумение между страните, сключено един месец преди 3 изтичане на срока - чл. 2.1 от договора. В чл. 3 от договора е уговорена месечната наемна цена в размер на 800 лева, платима до 7мо число на текущия месец за същия. По делото е представен Анекс от 16.10.2016 г., с който срокът на договора за наем е продължен до 31.12.2018 г. и анекс от 01.01.2019 г., с който срокът на договора за наем е продължен до 31.12.2020 г.

Представено по делото е уведомление за разваляне на договора от Н. П. до А. А., с което наемателката е уведомена, че договорът е развален, поради това, че е преустановила плащане на наемна цена /последната платена вноска е от 04.12.2018 г./. А. А. е получила уведомлението на 31.03.2020 г., удостоверено с неин подпис.

С оглед на събраните по делото доказателства, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване на фактите, на които основава своето искане до съда. По общо правило в това производството тежестта на доказване е възложена на ищеца, който следва да установи вземането си по основание и размер, възникването на облигационно правоотношение между него и ответника, по силата на което е престирал, а за ответника е възникнало задължението за плащане съгласно уговореното. В тежест на ответника е да установи положителния факт на погасяване на задължението си, както и да докаже възраженията си.

Съгласно разпоредбата на чл. 228 и сл. ЗЗД договорът за наем е двустранен, възмезден и консенсуален, и се счита за сключен от момента на постигане на съгласие между страните. Договорът за наем поражда права и задължения и за двете страни, за наемодателя възниква задължение да предостави на наемателя наетата вещ, а последният да заплаща уговорената наемна цена за определения срок.

От представения договор за наем, сключен между страните на 09.09.2014 г., се установява, че ищецът в качеството си на наемодател, се е задължил да предостави на ответника, в качеството му на наемател, за временно и възмездно ползване следния свой собствен недвижим имот – 3-стаен апартамент в гр. С., кв. “М. л.”, ул. “П.” № .., бл. .., ет. ., ап. .- чл. 1.1 от договора. Договорът е сключен за срок от 2 4 години, считано от 01.10.2014 г. като е предвидена възможност да бъде продължен с писмено споразумение между страните, сключено един месец преди изтичане на срока - чл. 2.1 от договора. В чл. 3 от договора е уговорена месечната наемна цена в размер на 800 лева, платима до 7-мо число на текущия месец за същия. По делото е представен Анекс от 16.10.2016 г., с който срокът на договора за наем е продължен до 31.12.2018 г. и Анекс от 01.01.2019 г., с който срокът на договора за наем е продължен до 31.12.2020 г.

Настоящият съдебен състав не споделя извода на първоинстанционния съд, че имотът не е преминал в държане на наемателя. В чл.1.1 от договора е предвидено, че видът и състоянието, в което се предава имота са описани в Приемо-предавателен протокол, който ще бъде подписан от двете страни при предаване на имота и ще стане неразделна част от договора, която уговорка касае удостоверяване състоянието на имота при предаването му.

Съобразно константната практика на ВКС, при тълкуване на договора в съответствие с чл. 20 от ЗЗД трябва да се търси действителната обща воля на страните, отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването му, както и според съществуващите факти относно сключването на договора, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля.

Тълкувайки волята на страните, настоящият състав достига до извод, че целта на уговорката за съставяне на приемо-предавателен протокол е не удостоверяване на самото предаване на имота, а на негово състояние и вид, тъй като задължение на наемателя по чл.5.5 от договора е да върне имота във вида, в който е приет /според приемопредавателния протокол/. Въззивникът изрично заявява, че такъв приемо-предавателен протокол не е съставян, а ответникът не оспорва факта на предаването на имота. Освен това противоречи на всякаква формална и житейска логика имотът да не е предаден за ползване на наемателя, а в последствие страните да се сключили още два анекса, с 5 които удължават срока на договора с по две години.

Следователно ищецът е доказал наличие на сключен валиден договор за наем, по който е предоставил за ползване на наемателя описания в договора недвижим имот, както и размерът на уговореното наемно плащане. Ответникът не е доказал плащане на уговорената месечна наемна цена от 800, 00 лева за периода 01.01.2019 г. 31.03.2020 г., по време на действие на договора /15 месеца по 800 лева =12 000 лева/, поради което искът се явява основателен и доказан до пълния предявен размер. Неоснователни са възраженията на въззиваемата страна, че е налице стремеж от страна на ищеца към злепоставяне интереса на икономически по-слабата страна в облигационното отношение, като целта била да се трупат наемни вноски плюс неустойка. Право на страната, а не нейно задължение е, да реши кога ще развали договора, което не е обвързано със срок.

По изложените съображения обжалваното решение следва да се отмени и постанови друго, с което предявения установителен иск се уважи в пълния предявен размер от 12 000 лева, която сума представлява дължимо наемно плащане по договор за наем от 09.09.2014 г. за периода 01.01.2019 г. -31.03.2020г., ведно със законната лихва от 02.06.2020 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК/ до окончателното изплащане.

2/По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 92, ал.

1 от ЗЗД

Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Следователно вземането за неустойка възниква при следните предпоставки: съществуване на договорно задължение, неговото неизпълнение /респ. пълно неизпълнение или неточно изпълнение/ и уговорка за неустойка при съответния вид неизпълнение.