Решение № 2317 от 15.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2317 гр. София, 15.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20221100502406 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

С Решение № 20218357 от 02.12.2021 г. постановено по ГД № 28385 по описа за 2020 г. на СРС, II ГО, 56 състав ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД, ЕИК 121076907 е осъдено да заплати на Х. З. Д., ЕГН ********** на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) сумата от 22510,83 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди настъпили в периода от 02.07.2015 г. – 11.08.2018 г. във връзка с ПТП от 01.07.2015 г., причинено от водача на лек автомобил марка „БМВ“, модел 523, с рег. № *******, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника, ведно със законната лихва от 01.07.2020 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 23504,29 лв. като неоснователен.

Решението е обжалвано в срок от ответника в частта, с която предявените искове са уважени. Въззивникът излага съображения, че в обжалваната част първоинстанционното решение е неправилно, необосновано, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства и при съществено нарушение на процесуалните правила.

Релевират се доводи, че разходите за ползването на инвалидна количка, наемането на хотелска стая, ползването на електрическо легло и избор на екип не са били необходими и не се намират в причинно-следствена връзка с процесното ПТП от 01.07.2015 г. Твърди се, че във връзка с оспорване на механизма на ПТП, описан в исковата молба, ответникът още пред първата 1 инстанция е направил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат.

Сочи, че описаният във въззивната жалба механизъм на ПТП е приет с влязло в сила решение по ГД № 5143/2019 г. по описа на САС, като с това решение било прието, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца в размер на 15 %. Сочи, че самият ищец е посочил, че СРС следва да се съобрази с решението на САС по отношение на механизмът на ПТП и процентът на съпричиняване. Излага съображения за неправилност на извода, че този процент на съпричиняване не е приложим при определяне размера на имуществените вреди, респ. неправилно СРС е приел, че в разглеждания случай не е налице съпричиняване. По изложените съображения счита, че размерът на обезщетението за имуществени вреди е неправилно определен. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, респ. предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло, евентуално присъденото обезщетение да бъде намалено, като се приеме, че е налице съпричиняване в размер на 15%, както и да се изключат посочените разходи, за които се твърди, че не са в причинно-следствена връзка с ПТП от 01.07.2015 г., от общия размер на обезщетението за имуществени вреди.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, с която се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по съображения, подробно изложени в отговора. Ето защо моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част.

Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е от части основателна, респективно обжалваното решение е частично неправилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 2

09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

В мотивите първоинстанционният съд е възпроизвел фактическата обстановка. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 ГПК, като в останалата част може да препрати към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.

272 ГПК.

Предявен за разглеждане е осъдителен иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.).

Основателността на исковата претенция е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: ФС, от който възниква имуществената отговорност на застрахователя, обхваща следните две групи предпоставки: 1) наличие на валидно застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и застрахователя – ответник; 2) деликт, извършен в срока на застрахователния договор от застрахования – застрахованият виновно да е увредил ищеца; 3) имуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования, който представлява покрит застрахователен риск.

По делото е безспорно следното: 1. наличието на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите между ответното застрахователно дружество и делинквента С.П.К. към момента на настъпване на ПТП от 01.07.2015 г.; 2. Както и наличието на деликт, доколкото с Решение № 180/10.12.2015 г. по НОХД № 17258/2015 г. по описа на СРС водачът С.П.К. е признат за виновен в това, че на 01.07.2015 г., около 09:30 ч. в гр. София при управление на моторно превозно средство - лек автомобил марка „БМВ“, модел „523“, с рег. № С******* по бул. „Андрей Сахаров“ с посока на движение от бул. „Климент Охридски“ към ул. „Йерусалим“ и на кръстовището намиращо се в района на номер 23, нарушил правилата за движение по пътищата и реализира ПТП с мотоциклет марка „Хонда“, модел 3

„НЦ 750 Д“ с рег. № *******, управляван от Х. З. Д., в посока бул. „Климент Охридски“ и в района на номер 23 на регулирано със светофарна уребда кръстовище извършва маневра ляв завой: Чл. 6, т. 1 от Закона за движение по пътищата: „Участниците в движението съобразяват своето поведение със сигналите на длъжностните лица, упълномощени да регулират или да контролират движението по пътищата, както и със светлинните сигнали, с пътните знаци и с пътната маркировка“ Чл. 31. ал. 7, т. 1, вр. ал. 1 от Правилника за прилагане на закона за движение по пътищата: „Светлинните сигнали имат следното значение: - червена светлина - означава „Преминаването е забранено“. Водачите на пътни превозни средства не трябва да преминават „стоп-линията“ или, ако няма такава, да преминават линията, на която е поставен светофарът. Когато светофарът е поставен в средата на кръстовището, водачите не трябва да навлизат в кръстовището или на пешеходната пътека“, като водача К. е навлезнал в кръстовището на червен сигнал на светофара за неговата посока на движение и реализира ПТП с извършващия маневра ляв завой мотоциклет на зелен сигнал на светофарната уредба, като по непредпазливост причинил средна телесна повреда на Х. З. Д., изразяваща се в „изкълчване на колянната става със счупване на големия пищял в областта на двата кондила“, което е довело до трайно затруднение на движенията на десния долен крайник за период повече от 30 дни от датата на травмата, „счупване на малкия пищял“, довело до трайно затруднение на движенията на десния долен крайник за срок повече от 30 дни от датата на травмата, „счупване на четвърта метатарзална кост“, довело до трайно затруднение на движенията на десния долен крайник за срок повече от 30 дни от датата на травмата, „изкълчването на дясната раменна става налага мека имобилизация за срок от 2-3 седмици с последващо щадене на движенията на ръката с постепенно натоварване за срок от около 1-1, 5 месеца“, което е довело до трайно затруднение на движенията на десния долен крайник за срок повече от 30 дни от датата на травмата - престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „Б“, пр. 2, във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК.

Съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданскоправните последици от деянието, относно това дали то е извършено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, 4 включително и съпричиняването на вредоносния резултат, подлежат на установяване със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. Поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако се касае за съпричиняване, което е елемент от състава на престъплението. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, фактите относно съпричиняването на вредоносния резултат подлежат на доказване пред гражданския съд. На присъдата се приравнява и решението на наказателния съд по чл. 78а НК. В този смисъл е и практиката на ВКС (например: Решение № 431 от 2.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2452/2023 г., I г. о., ГК; Решение № 47 от 23.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 340/2011 г., I т. о., ТК; и др.).

Във въззивното производство в отношенията между страните спорни се явяват два въпроса: 1. Дали разходите за ползването на инвалидна количка, наемането на хотелска стая, ползването на електрическо легло и избор на екип са били необходими и се намират в причинно-следствена връзка с процесното ПТП от 01.07.2015 г.; 2. Относно наличието на съпричиняване и дали приетият от инстанцията относно неимуществени вреди принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат следва да се отнася и за имуществените вреди.

Първо трябва да се изследват спорните въпроси относно общия размер на дължимото застрахователно обезщетение, а след това дали пострадалият ищец с поведението си обективно е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат.

Страните не спорят, а и от приложените ГД № 12426/2016 г. по описа на СГС и ВГД № 5143/2019 г. по описа на САС се установява, че с Решение № 5581/22.07.2019 г. по ГД № 12426/2016 г. по описа на СГС и Решение № 1373/26.062020 г. по ВГД № 5143/2019 г. по описа на САС, влязло в сила на 10.08.2020 г. гражданският съд в това производство е изследвал фактите, обуславящи дължимостта на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, в това число изследван е въпросът за наличието на валидно застрахователно правоотношение, породено договор за застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и застрахователя – ответник, както и въпросът за съпричиняването на вредоносния резултат от страна на ищеца (пострадалия), респ. съдът е дал положителен отговор на тези въпроси, 5 като е прието, че приносът на пострадалия възлиза на 15%.

По отношение на разходите за използването на инвалидна количка следва да бъде посочено, че ищецът въобще не е претендирал такива, респ. не са и събрани доказателства от първата инстанция в тази насока, съответно в общия размер на присъденото обезщетение за имуществени вреди не са включени такива разходи. Фактическите твърдения за използването на инвалидна количка са въведени с оглед обосноваване разхода за престой в хотел „Суит Хотел София“ ЕООД в периода от 14.07.2015 г. до 13.08.2015 г., доколкото ищецът не е могъл да се придвижва с патерици, а неговото жилище и това на приятелката му не са били достъпни с инвалидна количка. По изложените съображения това оплакване се явява неоснователно.