Решение № 2869 от 12.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2869 гр. София, 12.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Добромир Ст. Стефанов при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20241100506036 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Топлофикация София” ЕАД срещу решение № 3657/29.02.2024г., постановено по гр.дело № 29531/2023г. по описа на СРС, 127-и състав, с което са отхвърлени предявените срещу ответника Й. С. А. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.

1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата 3 197.36 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия през периода от м.05.2019г. до м.04.2021г. в топлоснабден имот – ап. № 19, находящ се в гр.

София, ж.к. „********* аб. № *********, ведно със законната лихва от 28.11.2022г. до окончателното плащане, сумата 585.56 лева – мораторна лихва върху същата главница за периода от 15.09.2020г. до 14.11.2022г., сумата 25.55 лева – възнаграждение за услугата дялово разпределение за периода от 01.10.2019г. до 30.04.2021г., ведно със законната лихва от 28.11.2022г. до окончателното изплащане, и сумата 5.57 лева – обезщетение за забава върху последната главница за периода от 01.12.2019г. до 14.11.2022г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.

1

№ 64942/2022г. по описа на СРС, 127-и състав.

Жалбоподателят излага доводи за неправилност на постановеното от СРС решение. По делото било установено валидно облигационно правоотношение между страните при общи условия, предвид на което ответникът бил клиент на доставяната в имота от ищеца топлинна енергия.

Топлоснабденият имот бил собственост на Столична община, а ответникът – наемател на имота през процесния период, настанен със Заповед № 1894/05.11.1985г. По делото било представено и сключено между страните споразумение от 21.07.2015г., с което ответникът се задължил да погасява задължения за имот с аб. № ********* за предходен период. Моли за отмяна на решението и уважаване на предявените срещу ответника установителни искове в цялост.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Й. С. А., чрез адв. К., депозира писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Ответникът не бил собственик на имота, нито носител на вещно право на ползване и основания за договорна връзка с ищеца нямало.

Наемателите не попадали в хипотезата на ЗЕ. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

Третото лице-помагач на страната на ищеца „Нелбо Инженеринг“ ООД не заявява становище по въззивната жалба.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Настоящият въззивен състав намира намира обжалваното решение за правилно на въведените от въззивника доводи по следните съображения:

Предвид нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.

Съобразно мотивите по т. 1 от ТР № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2 от 2017г. ОСГК на ВКС, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да 2 бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.

Предвид разпоредбата на чл. 64, ал. 1 от представените по делото и действали през процесния период Общи условия за доставка на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София” АД на клиенти в гр.

София, клиент по смисъла на ОУ може да бъде и друго лице – ползвател на имота, различно от собственика, при положение, че последният е представил писмено съгласие в нотариално заверена форма за това. Ал. 2 на същия текст предвижда при промяна в наемното правоотношение новият и предишният наемател да подадат до ищеца заявление за откриване или закриване на партида по образец, към което да приложат копия на документи, удостоверяващи наличието или липсата на наемно правоотношение и 3 декларация на собственика по ал. 1. На настоящия съдебен състав е служебно известно, че аналогични бяха и текстовете в предходните ОУ на ищеца.

По делото при заявено от ответника нарочно оспорване и изрично указана с доклада по делото доказателствена тежест за ищеца не се установява качеството на ответника на клиент /потребител/ на топлинна енергия. Не се установява нито ответникът да притежава някое от качествата по чл. 153, ал. 1 ЗЕ – собственик или носител на вещно право на ползване, нито да е сключил писмен договор с ищеца за доставка на топлинна енергия в наетия имот, нито да са спазени цитираните по-горе норми от ОУ на ищеца.

По делото е представено писмено доказателство – писмо на СО, район Люлин, с което в отговор на запитване на ищеца се предоставя информация, че ползвател на общинския имот - апартамент № 19, находящ се в гр. София, ж.к.

„********* аб. № *********, инсталация 4000219366, била Л.Й. А.а, която починала, като в периода м.05.2019г. до датата на отговора – 10.11.2022г., имотът се ползвал от сина й – ответникът Й. С. А. и семейството му.

Представена е Заповед за настаняване № 1894/05.11.1985г., от която се установява, че във връзка с разчистването на терен за строеж на колектор по ул. „Ад. Антонов“, в „Зона Б-18“, Л.Й. А.а и ответникът Й. С. А. с тричленно семейство били настанени в общинско жилище на адрес гр. София, ап. № 19, находящ се в гр. София, ж.к. „*********. Представени са и настанителната заповед и договор за наем от 02.09.2013г., сключен със СО. По делото не са ангажирани никакви доказателства за дадено от собственика на имота писмено съгласие по чл. 64 от ОУ на ищеца, нито други доказателства, в т.ч. заявление на ответника за откриване на партида, от които да се установява валидна облигационна връзка между страните и качеството на ответника на клиент на ТЕ. Противно на доводите на въззивника, по делото не е представено и посоченото във въззивната жалба споразумение между страните от 21.07.2015г.

Релевантният по делото факт – ответникът да е клиент/потребител на доставената в имота ТЕ не е отделен от съда като безспорен между страните и на основание чл. 153 ГПК подлежи на пълно и главно доказване, каквото по делото не е проведено. По тези мотиви на съда при дължимото от ищеца пълно и главно доказване по делото не се установява ответникът да бил клиент на ТЕ за битови нужди.

4

При горната доказателствена непълнота и указана доказателствена тежест за ищеца, съдът намира предявените искове с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за недоказани и неоснователни, поради което правилно са отхвърлени от СРС.

Обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.

По разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата страна – ответникът А.. Същият е представляван от адв. К., осъществила безплатна правна помощ във въззивното производство, която претендира съдът да й определи възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА.

Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА въвежда задължение за съда да определи адвокатско възнаграждение при представителство, осъществявано безплатно при условията на ал. 1 на същия текст, като съгласно препращащата норма на чл. 38, ал. 2 ЗА, то следва да е в размер не по-малък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА. Последната норма предвижда, че размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.

Справедливият и обоснован размер на възнаграждението се определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Макар и чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА да препраща към размерите, определени съобразно Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, настоящият съдебен състав приема, че не е обвързан от определените по правилата на Наредбата възнаграждения. Актуалната редакция на наредбата сочи, че адвокатските възнаграждения се определят в зависимост от защитавания интерес, по всеки от исковете поотделно - чл. 2, ал. 5 от Наредбата, а критериите за фактическа и правна сложност за адвокатска работа, свързана с процесуално представителство са дадени в пар. 1а, т. 2 ДР на Наредбата. Преценката си обаче относно справедливия и обоснован размер, фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа, съдът следва да извърши конкретно във всеки отделен случай. Посочените в Наредбата 5 размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни за съда - те могат да бъдат ползвани единствено като ориентир. Аргументи в тази връзка разрешението по т. 1 от решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22.

По изложените мотиви възнаграждението следва да се определи като се съобразят общите критерии, посочени в чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА - размерът му да бъде справедлив и обоснован. В тази връзка като съобрази фактическата и правна сложност на делото и обема на процесуалните действия, извършени от адв. К. - представител на ответника във въззивното производство, настоящият съдебен състав намира, че следва да определи на адвоката такова в размер на сумата 300 лева, който е справедлив и обоснован такъв по смисъла на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА на положения от адвоката труд.

Воден от горните мотиви, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 3657/29.02.2024г., постановено по гр.дело № 29531/2023г. по описа на СРС, 127-и състав.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, да заплати на адвокат С. К. К. от САК, с адрес гр. София, ул. „*********, сумата 300 лева - полагащо й се адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита на ответника Й. С. А. пред СГС.