Решение № 4773 от 13.09.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4773 гр. София, 13.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета М. Антонова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100509956 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20117354 от 17.05.2021 г., постановено по гр.д.№ 42 983/2020 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 85 състав е признато за установено, че „Б.Е.Е.“ ООД, ЕИК **** дължи на Д. Р., Обединено кралство на Великобритания и Северна Ирландия, родена на **** г. сумата 400,00 евро, представляваща обезщетение чл.7 от Регламент (ЕО) № 261/2004 г. за закъснение на полет № BGH5533 от 11.08.2019 г., ведно със законната лихва от 06.03.2020 г. до окончателното плащане на дължимото, както и сумата 6,30 лева – лихва, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 12.05.2020 г. по гр.д.№ 12 545/2020 г. на СРС, 85 състав.

Със същия съдебен акт „Б.Е.Е.“ ООД е осъдено да заплати на Д. Р. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 385,00 лева – разноски в заповедното производство и 25,00 лева – разноски за исковото производство.

Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответника „Б.Е.Е.“ ООД, гр.София. В жалбата се поддържа, че атакуваното решение е неправилно, постановено в противоречие с приложимите законови норми. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно приема иска на ищеца за основателен предвид липсата на доказателство за статус на пътник на въззиваемия, пренебрегвайки приложимото материално правно – Регламент /ЕО/ № 261/2004 г., в който са очертани изискванията на неговата приложимост; че чл.3, ал.2 от този акт изрично посочва, че същият се прилага в случай на потвърдена резервация и в случай че ищецът се е явил на гише за чек-ин в указания от превозвача час, с което е реализирал правото си на въздушен превод, т.е. е придобил статут на пътник, за които изисквания липсват доказателства. Наведени са доводи и че първоинстанционният съд неправилно пренебрегва разпоредбата на т.2.2.5 от Тълкувателните насоки за Регламент /ЕО/ № 261/2004 г. и не е разгледал соченото от ответника отсъствие на доказателство за условията и обхвата на договора за туристически услуги между въззиваемия и туроператора му и невъзможността да бъде установено дали процесният полет не е част от мултимодално пътуване, при която хипотеза Регламентът не се прилага.

Моли съда да отмени обжалваното решение на първоинстанционния съд и да отхвърли изцяло заявената от ищцата претенция. Претендира присъждането на разноски.

1

Ответникът по жалбата – Д. Р. в срока по чл.263, ал.1 ГПК е подала отговор на въззивната жалба, с който същата е оспорена като неоснователна. Релевирани са съображения, че в първоинстанционното производство са доказани по несъмнен начин всички факти, обуславящи възникването на правото на обезщетение по чл.7, § 1, б.“б“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 11.02.2004 г.; че с процесното решение първоинстанционният съд е обсъдил всички правопораждащи факти за предмета на спора, както и за неоснователност на наведените в жалбата оплаквания. Заявено е искане съдът да потвърди обжалваното решение. Претендира заплащането на разноски за въззивната инстанция.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, а по допустимостта на същото – че обжалваното първоинстанционно решение е недопустимо в частта относно разгледания иск по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 6,30 лева.

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Когато в нару-шение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, съотв. е бил десезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недо-пустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание /в този смисъл – константната практика на ВКС, в т.ч. решение № 398/23.05.2010 г. по гр.д.№ 738/2009 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 249/23.07.2010 г. по гр.д.№ 92/2009 г. на ВКС, І ГО, решение № 133/26.05.2011 г. по гр.д.№ 664/2010 г. на ВКС, III ГО; решение № 307/04.10.2011 г. по гр.д.№ 1187/2010 г. на ВКС, III ГО, решение № 5/20.02.2012 г. по гр.д.№ 658/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО и мн.други.

От исковата молба на ищцата Д. Р. е видно, че с нея не е предявяван иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане за лихва за забава в размер на 6,30 лева за периода: 06.02.2020 г. – 05.03.2020 г. Като е разгледал претенция на визираното основание първоинстанционният съд се е произнесъл свръх петитум, поради което на основание чл.270, ал.3 ГПК решение № 20117354 от 17.05.2021 г. в тази част следва да бъде обезсилено като недопустимо.

В останалата обжалвана част решението е процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи на жалбоподателя относно неговата правилност.

В подадената от ищцата Д. Р. /J.R./, искова молба се твърди, че същата е сключила договор за въздушен превоз с ответника „Б.Е.Е.“ ООД за редовен полет BGH 5533 по направление: Бургас /BOJ/ – Нюкасъл /НCL/ на 11.08.2019 г., като в деня на излитане се е явила навреме за полета от Бургас и е преминала надлежно всички контролни и регистрационни процедури, с оглед на което ответната страна й е издала бордна карта и я е допуснала до борда на самолета. Поддържа се, че поради виновно забавяне на изпълнението на договора за въздушен превоз от страна на ответника, ищцата е пристигнала в крайния си пункт с повече от три часа закъснение спрямо планираното разписание, както и че на 06.02.2020 г. същата е изпратила покана за изплащане на обезщетение по Регламент /ЕО/ № 261/2004 г., но такова не й е било изплатено от ответното дружество. Сочи се и че в случая са налице условията по чл.7, § 1, б „б“ от Регламент /ЕО/ № 261/2004 г. за изплащането на обезщетение на същата в размер на 400,00 евро, поради което е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, въз основа на което е било образувано ч.гр.д.№ 12 545/2020 г. по описа на СРС, ГО, 85 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за процесните суми, срещу дължимостта на които длъжникът е подал възражение в срока по чл.414 ГПК.

Заявено е искане съдът да постанови решение, с което да признае за установено по 2 отношение на ответното дружество, че същото дължи на ищцата сумата от 400,00 евро, представляваща обезщетение по чл.7, § 1, б.„б“ от Регламент /ЕО/ № 261/2004 г. относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети за закъснял полет BGH 5533 по направление: Бургас /ВОJ/ – Нюкасъл /NCL/ на 11.08.2019 г., изпълняван от „Б.Е.Е.“ ООД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 06.03.2020 г. до окончателното й плащане.

Претендира се и присъждането на направените по делото разноски в заповедното и исковото производство.

Ответникът – „Б.Е.Е.“ ООД в депозираният отговор по чл.131, ал.1 ГПК оспорва иска.

Поддържа, че процесния полет е извършен като част от лятна чартърна програма на основание договор с „Б.Х.Л.“, като услугата по въздушен превоз, извършена от „Б.Е.Е.“ ООД, е част от пакет услуги, предоставени от туристическата агенция на клиентите й, като ответникът не е запознат с договорените за туристически услуги; че сключеният между ищцата и туроператора договор не е представен с исковата молба, поради което за ответника остава неизвестно дали процесния полет не е част от мултимодално пътуване. Твърди се и че ищецът не е представил доказателства за резервация и/или електронен билет за процесния полет, представляващ договор за превоз между ищеца и ответника, като липсата на такова доказателство не позволява да се установи дали е налице неспазване на условията по договора с разлика от над три часа спрямо договорения час, съотв. че наличието на направена резервация е едно от условията за прилагане на Регламент /ЕО/ № 261/2004 г., съгласно чл.3, ал.2 от него. Претендира заплащането на разноски.

Със заявление вх.№ 3015919/06.03.2020 г. Д. Р. / J.R./, родена на **** г., Обединено кралство на Великобритания и Северна Ирландия е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу „Б.Е.Е.“ ООД, ЕИК **** за сумата 400,00 евро – главница, представляваща обезщетение по чл.7, § 1, б “б” Регламент /ЕО/ № 261/2004 г. за голямо закъснение на полет № BGH5533 на 211.08.2019 г. по направление: Бургас – Нюкасъл, пристигнал е в крайния пункт с повече от три часа от предвиденото, както и сумата 6,30 лева – лихва за забава от 06.02.2020 г. до подаване на заявлението. На 12.05.2020 г. на Д. Р. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.

№ 12 545/2020 г. по описа на СРС, ГО, 85 състав срещу посоченото лице за предявената като главница сума, ведно със законната лихва върху нея, считано от 06.03.2020 г. до изплащането й, както и сумата 6,30 лева – лихва за периода от 06.02.2020 г. до 05.03.2020 г., като на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство разноски на стойност 385,00 лева, от които: 25,00 лева – държавна такса и 360,00 лева – възнаграждение за адвокат.

На 30.06.2020 г. е депозирано възражение от длъжника „Б.Е.Е.“ ООД, в което същият е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта.

В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 04.09.2020 г., ищецът Д. Р. е предявила пред СРС иск за установяване съществуването на вземането й за главница по издадената заповед, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното й заплащане.

Съдът е сезиран с предявен положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.7, § 1, б.“б” Регламент /ЕО/ № 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 г. относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети и за отмяна на Регламент /ЕИО/ № 295/91 /в сила от 17.02.2005 г., заявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспореното от длъжника „Б.Е.Е.“ ООД главно вземане, за което по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение.

Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл. 422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.