Определение № 526 от 19.08.2024, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 526 гр. Варна, 19.08.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ванухи Б. Аракелян

Членове:

Диана Д. Митева

Даниела Д. Томова като разгледа докладваното от Даниела Д. Томова Въззивно търговско дело № 20233001000483 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК.

Образувано е по молба вх. № 2754/16.04.2024 г. на „Дженерали застраховане“ АД, гр. София, подадена чрез юрисконсулт И. Г., за изменение на постановеното по делото решение № 62 от 29.02.2024 г. в частта му за разноските като се намали присъденото в полза на процесуалния представител на въззиваемата ищца Ф. М. И. адвокатско възнаграждение.

Искането се основава на твърдение, че присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерно и не съответства на фактическата и правна сложност на делото и на усилията, положени от процесуалния представител на ищцата. Сочи се в тази връзка, че във въззивната инстанция не са ангажирани допълнителни доказателства, делото е гледано в едно заседание в отсъствие на процесуален представител на въззиваемата, който е представил единствено писмено становище, поради което присъденото адвокатско възнаграждение е в значително по-голям размер от реално дължимото с оглед осъществената процесуална защита. Позовавайки, се на задължителния характер на даденото от СЕС в решение по дело № С-438/22 тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, съгласно което определените с Наредба № 1/09.01.2004г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл.78, ал.5 ГПК, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, въззивникът – молител счита, че възнаграждението следва да бъде определено под установения с наредбата минимален размер. С оглед на това се иска присъденото адвокатско възнаграждение да бъде редуцирано до размера на сумата от 200 лева.

Препис от молбата е връчен на насрещната страна – въззиваемата ищца Ф. М.

И., ЕГН **********. В указания едноседмичен срок от пълномощниците й по делото адвокат Н. Д. и адвокат Г. С. е подаден писмен отговор, в който се изразява становище за недопустимост на молбата предвид липсата на своевременно направено възражение 1 за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, с оглед на което възможността да се иска намаляване на разноските поради прекомерност е преклудирана. В условие на евентуалност искането се оспорва като неоснователно, обосновано с довод, че решението на СЕС не предоставя на националните съдилища средство, посредством което бланкетно да се отхвърли приложимостта на Наредба № 1/09.01.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения единствено поради потенциалната възможност за колизия с разпоредбата на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС.

Сочи се, че решението на СЕС възлага на националния съд да извърши преценка доколко механизма за определяне на адвокатското възнаграждение преследва постигането на легитимна цел и следователно съставлява оправдано отклонение от принципното положение на забрана на конкуренцията. Застъпва се становище, че макар да е налице противоречива съдебна практика на националните съдилища на Република България по приложението на Наредба № 1/09.01.2004г., същата следва да бъде приложена в настоящия случай, тъй като по този начин ще бъде защитен механизма на прилагане на минималните адвокатски възнаграждения и интересите на адвокатската общност. По тези основни доводи въззиваемият счита, че въззивният съд правилно е определил на размера на адвокатско възнаграждение в полза на адвоат Г.

С., съответно решението в частта за разноските не следва да бъде изменяно.

За да се произнесе, въззивният съдебен състав съобрази следното:

Когато адвокатската защита е осъществена при условията на чл.38, ал.2, във връзка с във връзка с ал.1 от ЗАдв адвокатското възнаграждение не подлежи на договаряне между страните по мандатното отношение, доколкото за доверителя осъществената правна защита е дефинитивно безвъзмездна, а се определя от съда и задължението за заплащането му се възлага на насрещната страна, като се присъжда направо на адвоката, който я е предоставил. Размерът на възнаграждението се определя при приключване на производството пред съответната инстанция, за защита по което се претендира заплащането му, тъй като само към този момент може да се прецени действителният вид и обем на извършените процесуални действия.

След като възнаграждението, дължимо на основание чл.38, ал.2 ЗАдв се определя от съда, несъстоятелни са доводите на въззиваематата страна в отговора по молбата, че заявяването на възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност е условие за допустимост на искането на насрещната страна по чл.248 ГПК за изменение по размер на определеното от съда адвокатско възнаграждение.

С оглед горното и като съобразява, че молбата по чл.248 ГПК е подадена в срока за касационно обжалване на въззивното решение, от страна, имаща интерес от искането, съдът приема, че същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, молбата на въззивника по чл.248 ГПК се приема за частично основателна.

За да е справедлив и обоснован, окончателно определеният размер на възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗАдв следва да съответства на материалния интерес по делото, неговата фактическа и правна сложност и конкретно извършените от адвоката във въззивното производство съдопроизводствени действия.

В конкретния случай предмет на исковото производство пред първа инстанция е била претенцията на ищеца да му се присъди пълния размер на дължимото обезщетение за причинените му неимуществени вреди, което ищецът определя на 90 000 лева. С оглед на това и съобразявайки доброволно платената му от застрахователя сума от 35 000 лева, ищецът е предявил иск за сумата 55 000 лева. След 2 анализ на събраните по делото доказателства, отчитайки заложените в нормата на чл.52 ЗЗД критерии за справедливост, дефинирани неизчерпателно в съдебната практика, първоинстанционният съд е определил общ размер на дължимото обезщетение от 55 000 лева, поради което и след приспадане на изплатените от застрахователя 35 000 лв. е уважил иска за сумата от 20 000 лева.

Спорът, пренесен във въззивното производство с предявената от ответника застраховател въззивна жалба е именно относно тази допълнително присъдена сума от 20 000 лева с твърдения, че изплатените 35 000 лева са достатъчни за репариране в пълен обем на вредите на ищеца.

Като се има предвид този предмет на спора във въззивното производство, ограничен по обем от оплакванията на жалбоподателя по приложението на чл.52 ЗЗД, извършените от пълномощника на въззиваемия ищец процесуални действия, изразяващи се в подаден аргументиран отговор на въззивната жалба и молба преди съдебното заседание с настояване за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски, без явяване в съдебното заседание и участие в устните прения, при липса на проведено същинско съдебно дирене със събиране на нови доказателства, определянето на възнаграждение в размера, определен за първата инстанция (2 200 лв.) не е оправдано. В тази връзка въззивният съд съобразява, че страните са обвързани от определения размер на разноските за адвокат в първоинстанционното производство и при произнасяне в хипотезата на чл.78, ал.5 ГПК следва да съобрази присъденото в хипотезата на чл.38, ал.2 ЗАдв адвокатско възнаграждение, отчитайки спецификата на въззивното производство. По отношение на размера на възнаграждение настоящият въззивен съдебен състав споделя и разбирането, че въведените с Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни, а единствено инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на дължимото на адвоката възнаграждение, което съответства и на наложилата се след даденото с решения на СЕС по съединени дела C-427/16, C-428/16 и C-438/22 тълкуване съдебна практика (например определение №50015 от 16.02.2024г. по т.д. №1908/2022г. на ВКС, ТК, I т.о.; определение №350/15.02.2024г. по ч.т.д.

№75/2024г. на ВКС, ТК, II т.о.; определение № 1468 от 5.06.2024 г. на ВКС по к. ч. т. д.

№ 1578/2023 г. , I т. о.; определение №2948/12.06.2024 на ВКС по к. ч. т. д.

№1567/2024, I г. о.).

По тези съображения молбата на въззивното дружество по чл.248 ГПК се преценява като основателна. Определеното на адвоката на въззиваемата ищца възнаграждение за осъществената безплатно защита във въззивното производство следва да бъде намалено наполовина като се определя в размер на 1 100 лева.

Адвокатът е представил доказателство за регистрацията си по ЗДДС, с оглед на което към така определеното възнаграждение следва да се добави и дължимия данък в размер на 220 лева. Така определения окончателен размер на дължимото адвокатско възнаграждение възмездява в достатъчна степен положения от процесуалния представител труд.

По изложените съображения и на основание чл. 248 ГПК във вр. чл. 252 ГПК, съдът,

ОПРЕДЕЛИ:

3

ИЗМЕНЯ решение № 62 от 29.02.2024 г. по в.т.д. №483/2023г. на Апелативен съд – Варна, търговско отделение, в частта му за разноските, като намалява присъденото в полза на адвокат Г. С. С., Софийска адвокатска колегия, на основание чл.38, ал.2, във вр. с ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение за въззивното производство до размер на сумата 1 320 лева (хиляда триста и двадесет лева).

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд на Р. България с частна жалба, която следва да бъде подадена в едноседмичен срок, считано от датата на връчване на препис от същото на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4