Решение № 2106 от 30.03.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2106 гр. София, 30.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Б. Г. Бояджиев при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Б. Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело № 20251100502569 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 22262/09.12.2024 г., постановено по гр. д. № 26178/2023 г. по описа на СРС, 163 състав: е уважен предявеният от Д. Т. И. срещу С. Ш. И. иск с правно основание чл. 42, б. „в“ ЗН за прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 10.04.2010 г., вписано под акт № 2, том I, нот. дело № 127/2020 г., обявено с Протокол за обявяване на саморъчно завещание на 30.12.2020 г. от нотариус И.Д., рег. № 39 при НК, с район на действие СРС, поради възмездния характер на завещателното разпореждане за полагане на бъдещи грижи, като е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.

42, б. „б“ вр. чл. 25, ал. 1 ЗН за прогласяване нищожността на Саморъчно завещание от 10.04.2010 г., вписано под акт № 2, том I, нот. дело № 127/2020 г., обявено с Протокол за обявяване на саморъчно завещание на 30.12.2020 г. от нотариус И.Д., рег. № 039 при НК, с район на действие СРС на останалите основания – че завещанието не било написано и/или подписано от сочения за негов автор Р.С.П., че подписът не бил положен след завещателните разпореждания, че липсва точно посочено на кое лице се завещава имуществото, че не съществува посоченият вход на имота, че липсва идентичност между С.В.Ч. и С. Ш. И.; са отхвърлени предявените насрещни искове от С. Ш. И. срещу Д. Т. И.: с правно основание чл. 108 ЗС за признаване на установено, че С. Ш. И. е собственик на следния недвижим имот – апартамент № 43, с кадастрален идентификатор № ***, находящ се в гр. София, ж.к. ****, в сграда с идентификатор № ***, вх. 2, етаж 8, с площ от 47,37 кв.м., и съседи съгласно КК на същия етаж: обекти с идентификатори *** и ***, под обекта: обект с идентификатор *** и над обекта: няма, заедно с прилежащото мазе № 22, с площ от 3,79 кв.м., при граници: от изток-мазе от вход 1, от запад1 коридор, от север- външна стена и от юг - мазе № 23, заедно с прилежащите 2,807 % идеални части от общите части на сградата и съответните от право на строеж върху имота, в който е построена сградата, представяващ ПИ с идентификатор ***, на основание саморъчно завещание на Р.С.П. от 10.04.2010 г., и за предаване от страна на Д. Т. И. на владението върху описания имот; с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждането на Д. Т. И. да заплати на ищцата сумата от 1200 лв. частичен иск от общо 12000 лв., представляващо обезщетение за лишаване от ползването на имота за периода 05.03.2021 г.-05.09.2023 г. /по 400 лв. месечно/.

С Определение № 2928 от 20.01.2025 г., постановено по гр. д. № 26178/2023 г. по описа на СРС, 163 състав, е оставена без уважение молба с вх. № 414574/19.12.2024г. на ищеца Д. Т. И. по реда на чл. 248 ГПК за изменение и допълнение на постановеното решение № 22262/09.12.2024 г. за присъждане на допълнителни разноски в полза на ищеца в пълен размер за адвокатски хонорар и намаляване на присъдените в полза на ответник разноски.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от oтветника С. Ш. И. с доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Излага, че за да се обоснове нищожността на завещанието, то трябва да има възмезден характер, като за това са използвани изразите „моето желание“ и „полага грижи“. В същото време сочи, че тези думи не могат да бъдат разглеждани като основание за задължаване и условие на завещанието. Изразът „моето желание“ се разглежда като обикновено пожелание, което по своя граматически смисъл не налага никакво задължение, а само отправя молба, без да води до поставяне на правно обвързващо условие или отрицателни последствия за заветника в случай на неизпълнение. По същия начин, „полага грижи“ не е изрично съпроводен от волеви елементи, които да задължават извършване на личен труд или предоставяне на материална помощ, а разширителното му тълкуване (заимствано от договорите за издръжка и гледане) не е приложимо към процесното завещание, поради коренни различия във формата, съдържанието и правните последствия. Мотивите на завещанието също така показвали, че целта му не е да се намери някой, който да полага грижи в замяна на имота, а да се засили и потвърди ценността и близостта на отношенията между завещателя и бенефициента – отношения, основани на семейството и дългогодишен общ живот, който продължава да съществува дори след разделяне и създаване на собствено семейство. От друга страна отношенията между завещателя и останалите му роднини са на пълна отчужденост и незаинтересованост, което още повече потвърждава, че завещанието няма характера на възмездна сделка. Завещателят е действал, защото е желал да осигури прехвърлянето на имуществото си на близък човек, а не заради договорена замяна или налагане на задължения. Накрая, дори ако се приеме, че в завещанието е въведена тежест, тя не е мотивирала създаването му и според чл. 18, ал. 2 ЗН, неизпълнението или фактическото неизпълнение на такова условие не води до нищожност на завещанието. С други думи, използваните изрази нито изразяват същността на завещанието, нито обвързват завещателя или наследника, а представляват по-скоро проява на личната морална нагласа на завещателя.

Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение в частта, в която е уважен искът с основание чл. 42, б. „в“ ЗН вр. чл. 25, ал. 1 ЗН и са отхвърлени насрещните искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът по първоначалния иск Д. Т. И. е подала отговор на въззивната жалба, като е изложила доводи за неоснователността й. Излага, че в завещанието, използваните формулировки „моето желание“ и „полага грижи“ не придобиват правно задължаващ характер и не представляват условие или тежест за бенефициента. За разлика от изрази като „волята ми е“, „задължавам“ или „искам да“, обикновените пожелания нямат юридическа сила, като граматически изразяват отправяне на молба, а не налагане на правна воля. Изразът „моето желание“ не представлява предложение или сделка 2 в полза на трето лице и не води до негативни правни последици за заветника при неизпълнение. По отношение на израза „полага грижи“ е подчертано, че завещателят не е изразил намерение да постави задължение за лично полагане на труд или предоставяне на материални средства, а неговото разширително тълкуване, заимствано от договорите за издръжка, не намира основание за прилагане към завещанието поради принципиални разлики в естеството, съдържанието и правните последици на тези актове. Мотивите за завещанието не са насочени към натоварване на бенефициента с дългосрочно полагане на грижи или издръжка, а отразяват личната морална нагласа на завещателя да осигури предаване на имуществото на близък за него човек, с когото е имал дълбоки семейни и емоционални връзки (баща и дъщеря), докато отношенията с останалите роднини са белязани от отчужденост. Освен това, ако се приема, че такива грижи са вменени като тежест, това противоречи на характера на безвъзмездното завещателно разпореждане – бенефициентът не е лице в нужда и не е избрано поради необходимостта от грижовна помощ, а живее в условия, в които сам може да задоволи своите нужди. Следователно, както СРС в конкретния случай посочвал, съдържанието на завещанието не е мотивирано от стремеж към възмездно обезщетяване, а от израз на морал и близки лични връзки, което лишава формулировките „моето желание“ и „полага грижи“ от правна задължителност и не ги превръща във валидно условие за налагане на дългосрочни материални и задължения за полагане на грижи.

Моли съда да остави без уважение въззивната жалба.

Срещу първоинстанционното Определение № 2928 от 20.01.2025 г. е подадена частна жалба от ищеца Д. Т. И. с доводи за неправилност. Излага, че СРС е действал неправилно, като е намалил заплатеното адвокатско възнаграждение от 5000 лева на 1000 лева, въпреки фактическата и правна сложност на делото – проведени са шест о.с.з., събрани множество писмени доказателства, в това число и с съдебни удостоверения, и са изслушани четири заключения на вещи лица. Освен това, съдът не е посочил кои искове са били предявени от ищеца и кои са били отхвърлени, за да се обоснове намаляването на възнаграждението.

Относно иска за разноски по чл. 30 ЗН, ищцата претендира присъждането на 400 лева за депозит за вещо лице по съдебно-оценителна експертиза, тъй като съответната експертиза е била приета по делото и е била необходима за установяването на факти, за които съдът не разполага със специални знания. Затова се иска съдът да отмени определението, с което тези разноски са оставени в тежест на ищеца, и да присъди на ищеца 400 лева за заплатен депозит пред съда. Освен това, по насрещните искове според чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има единствено ответната страна – Д. Т. И., която обаче не е сторила такива разноски, тъй като е била представлявана безплатно от адвокат А. Д. по договор от 21.12.2023 г. Затова се смята, че по насрещния иск трябва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева в полза на адвокат А. К. Д.. СРС също така е определил за адвокатските възнаграждения по насрещните искове суми, които според ищеца не отговарят на правилата за определяне на минималното възнаграждение – за материален интерес в размер от 176937 лева е определено възнаграждение от 11727,48 лева, а за иска с материален интерес от 1200 лева – 420 лева. Твърди се, че тези размери напълно съответстват на фактическата и правна сложност на делото, която включва множество съдебни действия и доказателства. В тази връзка се оспорва и намаляването по възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение при един от насрещните искове, като се подчертава, че съдът противоречиво е уважил възражението за прекомерност в един случай, а в друг – не го е приел, без да даде съответно мотивировка.

На основание изложеното, се моли съдът да отмени изцяло обжалваното определение, като постанови ново, с което да се попълни и измени Решение № 22262 от 09.12.2024 г. в частта за разноските, като се осъди ответникът С. Ш. И. да заплати на ищеца, както и на неговия представител адвокат А. К. Д., съответно сумите за заплатени адвокатски възнаграждения от 5000 лева, 400 лева и останалите разноски според представените правни 3 основания и изчисления.

В законовия срок не е постъпил отговор на частната жалба от ответника С. Ш. И..

Съдът, като обсъди доводите във въззивните жалби относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивните жалба е неоснователна, по следните съображения:

Настоящият въззивен състав намира, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото въз основа на представените писмени доказателства, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първата инстанция, които стават част от настоящото изложение.

По силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, тъй като въззивният съд действа като т. нар. „ограничен въззив”, поради което, без съответен довод във въззивната жалба, съдът не следва да обсъждат следните факти: