Определение № 2614 от 30.09.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2614 гр. Пловдив, 30.09.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев като разгледа докладваното от Радослав Хр. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20245300502373 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК във вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 84696/14.08.2024г., подадена от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: 203670940 чрез юрисконсулт И.Н., срещу разпореждане № 22346 от 01.08.2024г., постановено по ч. гр. д. № 11377/2024г. по описа на РС Пловдив, ХХIV гр.състав, с което е отхвърлено заявление на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение срещу А. К. К., ЕГН **********, за сумата от 716,21 лева – главница; 55,79 лева - договорна лихва и 95,76 лева обезщетение за забава, както и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението.

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275 от ГПК; подадена е от легитимирана страна с правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт. Приложен е документ за внесена държавна такса. Предвид изложеното, жалбата е редовна и допустима.

Жалбоподателят сочи, че в процесния случай не било налице нарушение на чл. 11, т.10 ЗПК.

Думата „допускания“ в посочена разпоредба се използвала в смисъл на предвиждания за бъдещото, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Излага подробен анализ на видовете допускания, както и тяхната приложимост в конкретния случай. Нормата на чл. 11, т.10 ЗПК не изисквала в договора за потребителски кредит да се сочи математическа алгоритъм, по който се изчислява ГПР. В процесния договор били посочени годишния лихвен процент, годишния процент на разходите, а също и общата сума, дължима от потребителя. ГПР се състоял от годишния лихвен процент и такси, същият бил изчислен без в него да се включва неустойка, бил в съответствие с изискванията на чл. 19, ал.4 ЗПК, поради което не били налице и основанията за приложението на чл. 23 ЗПК. Заповедният съд излязъл извън правомощията си, като коментирал клаузата за неустойка, на която искането на заявителя не било основано, а също нямал и задължението да следи за наличието на всички основания за нищожност на договора. Съдът бил длъжен служебно да остави без приложение неравноправна клауза в договор за потребителски кредит на която се основавало предявеното вземане, като могъл да отхвърли частично заявлението при условие, че договорът може да продължи да действа без други изменения. Искането е за отмяна на атакуваното разпореждане като неправилно и незаконосъобразно.

Съдът, след като разгледа така подадената частна жалба и като съобрази материалите по делото, намира същата за неоснователна, като мотивите за този извод са следните:

1

Заповедното производство е инициирано от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.

Предмет на заявлението е парично вземане, съставено от следните компоненти: главница:

716,21 лева; договорна лихва за периода от 24.02.2023г. до 29.11.2023 г. в размер на 55,79 лв.; обезщетение за забава за периода от 30.11.2023г. до датата на подаване на заявлението в съда: 95,76 лв. (като съгласно чл. 6 от ЗМДВИПОРНС не е начислявана лихва за периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г.), както и законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението. Посочено е, че вземанията произтичат от договор за кредит „Бяла карта“ №11042140 от 24.02.2023г., сключен между „Аксес Файнанс“ АД и А. К. К.. Вземанията са цедирани от „Аксес Файнанс“ АД на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на 30.11.2023 г.

От представения със заявлението на основание чл. 410, ал. 3 от ГПК договор за потребителски кредит е видно, че отпуснатата сума е в размер на 700 лева, лихвеният процент е фиксиран в размер на 43,02 % за година, ГПР е в размер на 46,18 %. В чл. 15 от договора е уредно задължението на потребителя да ангажира поръчител или да представи безусловна банкова гаранция за обезпечаване на вземането на кредитодателя. Изложени са подробни изисквания, на които поръчителят следва да отговаря, за да бъде приет от кредитодателя. В чл. 20 от договора е уговорено, че при непредоставяне от страна кредитополучателя на поне едно от тези обезпечения в посочения срок, същият се задължава да заплати на кредитора неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница.

Районният съд е отхвърлил изцяло заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като е приел, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.

Неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не било свързано с реални вреди за кредитора, а с повишаване на кредитния риск. За носене на по-голям риск могло да се предвиди възнаградителна лихва, но не и неустойка, като вземането за неустойка следвало да бъде включено в ГПР. Договорът бил недействителен и на основание чл. 146, ал.5, вр. с ал.1 ЗЗП, тъй като клаузата за ГПР била неравноправна, респ. нищожна. С оглед горното и на основание чл. 23 ЗПК не се дължала договорна лихва. Не следвало да се присъжда и чистата стойност на кредита, тъй като процесното вземане било на първоначалния кредитор, като същото не било прехвърлено на цесионера с договора за цесия. Нормата на чл. 23 ЗПК била основана на даването без основание, а от своя страна цесионерът нищо не дал пряко на потребителя, не бил титуляр на вземането за чистата стойност, като могъл да търси правата си по реда на чл. 59 ЗЗД. Акцесорните вземания не следвало да се присъждат поради неоснователността на главното вземане.

Предмет на проверка от въззивния съд в настоящото производство е законосъобразността на постановеното разпореждане, при което контролната инстанция действа при условията на пълен въззив и не е ограничена от оплакванията в частната жалба – така изрично се прие в Тълкувателно решение № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящата инстанция споделя извода на първоинстанционния съд за недействителност на договора за потребителски кредит. На първо място съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР №1/15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, т. 3, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Видно от съдържанието на представения по делото договор за кредит „Бяла карта“, неустойката е предвидена за неизпълнение на задължение на кредитополучателя за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчител или банкова гаранция, като е въведен кратък срок за представяне на обезпеченията- до 5 дни от сключване на договора. В случая неустойката не съответства на въведените функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. Процесната неустойка се начислява за неизпълнение на непарично задължение, т.е тя не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението. Ето защо, не може да се приеме, че същата отразява реално настъпилите вреди за кредитора, а напротив, цели постигането на 2 едно допълнително възнаграждение за носенето на кредитен риск. На практика процесната неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски, т. е. с нея не се обезпечава кредиторът при настъпване на вреди, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила неустойката. Гореизложеното обуславя извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, както и е сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона- чл. 146, ал.1 ЗЗП и на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Не могат да бъдат споделени и възраженията на жалбоподателя, че решаващият съд излязъл извън правомощията си, като коментирал клауза за неустойка за неосигуряване на обезпечение, каквото искане не било направено в заявлението. В тази връзка следва да се посочи отново, че потребителите се ползват със засилена защита, изразяваща се в това, че съдът е задължен да следи служебно за неравноправни клаузи, включени в договорите за потребителски кредит. Обстоятелството, че заявителят не е посочил конкретното вземане, в случая неустойка за неосигуряване на обезпечение, не освобождава съда от задължението си да съблюдава за неравноправност на клаузите. От друга страна в процесния договор за потребителски кредит липсва и ясно разписана методика на формиране на ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти за формиране посочения в договора ГПР от 46. 18 %, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин, установено в чл. 10, ал.1 ЗПК.

Видно е също така, че заявителят се легитимира като кредитор въз основа на твърдения за сключен договор за цесия. Въведени са и твърдения, че този договор е съобщен на длъжника. Доказателства за тези обстоятелства обаче не са представени. Този състав приема, че по аргумент от мотивите към т. 4г от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2013 г. на ОСГТК на ВКС, и при заявления, подадени по реда на чл. 410 от ГПК, когато частното правоприемство се основава на договор за цесия, трябва да са представени доказателства за уведомяване на длъжника, тъй като в противен случай прехвърлянето на вземането няма действие по отношение на него (чл. 99, ал. 4 ЗЗД). Това разрешение е приложимо, тъй като съображенията на ВКС в тази насока са изложени на общо основание, без оглед на реда на заповедното производство (по чл. 410 или по чл. 417 от ГПК). При липса на такива доказателства по делото уважаването на заявлението не е възможно.

По изложените съображения заявлението следва да се отхвърли.

Поради съвпадение на крайните изводи на Пловдивския окръжен съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено като законосъобразно.

Водим от горното, съдът:

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 22346 от 01.08.2024г., постановено по ч. гр. д. № 11377/2024г. по описа на РС Пловдив, XXIV с., с което е отхвърлено заявление по чл. 410 ГПК, подадено от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД против А. К. К., ЕГН **********, за вземания по договор за кредит „Бяла карта“ №11042140 от 24.02.2023г., цедирани на заявителя с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 30.11.2023г., сключен с „Аксес Файнанс“ АД

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване

3

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4