Решение № 437 от 18.07.2023, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 437 гр.Б, 17.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Г.и Янев при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело № 20231200500498 по описа за 2023 година взе предвид следното:

Т. П. Ю., ЕГН **********, адрес гр. Б., ул. В №, обжалва решение № 75 от 17.02.2023 г., постановено по гражданско дело № 1330 от 2021 г. на Районен съд Благоевград. В жалбата се твърди, че атакуваният с нея съдебен акт е неправилен, незаконосъобразен, немотивиран, необоснован и постановен в противоречие със събраните по делото доказателства. От изслушаните ищцови свидетели станало ясно единствено това, че ответникът е постъпил на работа в ищцовото дружество, като тогава М.В. създал акаунти на Ю. за ползваните от дружеството програмни продукти. И двамата ищцови свидетели били служители на ищеца, като вторият бил син на управителя на дружеството. Същите единствено твърдяли, че са обучавали ответника, но без да посочват конкретно в какво се е изразявало тяхното обучение. Будело недоумение и обстоятелството, че въпреки че двамата свидетели са трудово ангажирани в ищцовото дружество и единият е син на управителя на дружеството, първоинстанционният съд кредитирал техните показания без да съобразява йерархичната им подчиненост и родството на М.К. с управителя и собственик на ищеца, а в същото време не кредитирал показанията на свидетелката Е.Ю.. Доказало се, че в процесния случай е сключен обикновен трудов договор, тъй като по отношение на ответника не е провеждано никакво обучение. С оглед на това ищцовата страна била неизправна по договора и нямала каквото и да е основание да търси обезщетение от Ю., който, 1 съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 1 от ЗЗДог, бил освободен от отговорност.

Изпълнението на задължението на работника било обусловено и от насрещно задължение на работодателя, защото, за да бъде проведено обучение на работника, същото следвало да е осигурено от работодателя, да има лице, което да извършва обучението, а такова обучение в случая не било имало. Обезщетението по чл. 232, ал.

3 от КТ служело за компенсация на работодателя за вложените средства и усилия при обучението. В конкретния случай обаче обучение не било провеждано и по тази причина обезщетение не следвало да се дължи от страна на работника. Нещо повече не се доказало да са вложени каквито и да е средства и усилия при обучението, за да се дължи търсеното обезщетение. Била налице недействителност на трудовия договор поради заобикаляне на закона. Единствената цел, с която бил сключен договорът за ученичество, била да се обвърже Ю. със заплащането на обезщетение при предсрочно напускане, като на практика така работодателят заобикалял закона. Съдебната практика била категорична, че заобикаляне на закона ще има винаги тогава, когато страната, чрез правомерни правни средства, постига забранен правен резултат, какъвто бил и настоящият казус. Неправилно и необосновано съдът не кредитирал показанията на свидетелката Е.Ю тъй като тя била в роднинска връзка с ответника и показанията й не кореспондирали с останалия доказателствен материал. От последния се изяснило по несъмнен начин, че ответникът страда от хетерозиготна бета таласемия и не следва да извършва тежък физически труд и да се подлага на прекомерно психическо натоварване. Той трябвало да работи при намалено работно време, ако работата му е свързана основно с умствена дейност. Коментираното и възприето в първоинстанционното решение заключение на вещото лице било необосновано, непълно и некомпетентно. От събраните доказателства станало ясно, че след като е сключил трудовия договор, се е влошило здравословното състояние на ответника.

Видно от длъжностната му характеристика, дейностите и задълженията, които били вменени на Ю., представлявали източник на прекомерно психическо и физическо натоварване, а за болестта му бил противопоказен както тежък физически труд, така и прекомерно психическо напрежение. С оглед на това се доказало в производството, че той бил в невъзможност да изпълнява трудовия договор по здравословни причини.

Моли се за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на претенцията на работодателя.

"Л", ЕИК седалище и адрес на управление гр.Б, ул. "А" представлявано от Д.Г.К, оспорва жалбата и изтъква, че тя се явява неоснователна. Атакуваното съдебно решение било правилно и обосновано. Направените от районния съд изводи били верни. В рамките на първоинстанционното производство, извършването на обучението било доказано. Това правилно било съобразено от първоинстанционния съд.

Единственото обстоятелство, което възпрепятствало завършването на обучението, било неправомерното преждевременно прекратяване на трудовия договор от страна на 2 въззивника. Свидетелят М.К. категорично посочил, че той лично е осъществявал обучението на Ю., описал характера и времетраенето на същото, както и категоризирал стъпките за извършването му и очакванията спрямо обучаващия се. От правна гледна точка, обучението било извършвано в изпълнение на сключения договор по чл. 230 от КТ. От икономическа гледна точка, то било необходимо, защото въззивникът нямал каквато и да било квалификация за извършване на дейност като спедиционен посредник, нито работен опит на идентична или аналогична позиция. Ю. бил обучаван и от други лица - М.В., Д.К. Й.К. и останалите спедитори в дружеството. На въззивника били предоставени и всички възможни достъпи до вътрешните системи на работодателя и външните такива - платформи за извършване на транспорт и спедиция.

Уговорките в процесния договор за обучение по време на работата не били характерни за обикновен трудов договор. Действителната цел на страните била да подчинят отношенията си точно на такъв договор. Ако те желаели отношенията им да бъдат подчинени на обикновен трудов договор, то тогава нямало да уговорят реквизитите на трудовия договор по чл. 230 от КТ. Нямало заобикаляне на закона по смисъла на чл.

74, ал. 1 от КТ вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗДог. В случая не били налице множество сделки, които да водят до един неправомерен резултат. Имало сключен договор по чл.

230 от КТ, който въззивникът неправилно определял като обикновен трудов договор. В рамките на делото пред първата инстанция обаче, Ю. по никакъв начин не доказал наличието на обикновено трудово правоотношение. Следвало да се посочи, че сама по себе си липсата на обучение, макар и такава да не била установена по никакъв начин, не би могла да доведе до извод за нищожност поради заобикаляне на закона.

Въззивникът прекратил трудовия договор и не завършил обучението си по неуважителни причини. Направеното позоваване на нормата на чл. 327, ал. 1, т. 1 от КТ било неоснователно, тъй като не били налице предпоставките за прекратяване на договора на това основание. Нито имало заболяване, което да е довело до трайно влошаване на здравословното състояние на Ю., нито това било установено от здравните органи, нито било дадено задължително предписание за подходяща работа, която въззивникът да изпълнява. Представени били единствено медицински документи, които не били относими спрямо направеното от ответника изявление. Що се касаело до свидетелските показания на Е.Ю то въз основа на тях не можел да се направи извод за влошено здравословно състояние. Подобно обстоятелство не можело да се установи със свидетелски показания, доколкото то изисквало специални медицински познания. Влошеното здравословно състояние не се доказвало и от изготвеното заключение по допуснатата по делото медицинска експертиза. Налице били всички предпоставки, които законът изисквал за уважаване на претенцията на дружеството. Обжалваното съдебно решение било правилно и следвало да бъде потвърдено.

Жалбата и отговорът са редовни и допустими.

3

Не се събираха нови доказателства.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Настоящата инстанция изцяло споделя мотивите, изложени от районния съд, и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

Предявен е иск по чл. 232, ал. 3 от КТ.

Както се разяснява в Решение № 162 от 13.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3780/2019 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Б.С., с трудовия договор с условие за обучение по време на работа, предвиден в чл. 230 от КТ, работодателят се задължава да обучи работника/служителя в процеса на работата по определена професия или специалност, а работникът/служителят – да я усвои. С договора страните определят формите, мястото и времетраенето на обучението, което не може да бъде повече от 6 месеца, обезщетението, дължимо при неизпълнението му от страните, както и други въпроси във връзка с осъществяване на обучението. С договора страните определят и срока, през който работникът/служителят се задължава да работи при работодателя след успешното завършване на обучението, а работодателят - да му осигури работа съобразно придобитата квалификация. Постановено е, че този срок не може да бъде по-дълъг от 3 години. По време на обучението работникът/служителят получава трудово възнаграждение според извършената работа, но не по-малко от 90 % от МРЗ.

Предвидено е още /в чл. 232 от КТ/, че след успешното завършване на обучението, съгласно договора по чл. 230, ал. 1 от КТ, работодателят е длъжен да приеме работника/служителя на работа съобразно придобитата квалификация, а последният – да постъпи на работа и да работи в уговорения срок, като отношенията им се уреждат с трудов договор или със съответно изменение на трудовия договор /чл. 237 от КТ/. При неосигуряване от работодателя на такава работа, той дължи брутното трудово възнаграждение /БТВ/ за съответната длъжност за времето, през което не е осигурил работа, но за не повече от 6 месеца, доколкото не е уговорено друго. Ако работникът/служителят по неуважителни причини не завърши обучението или след като го е завършил, не постъпи на осигурената му работа или я напусне преди определения срок, същият дължи на работодателя обезщетение, съответно на неизпълнението, в размер, уговорен между тях, но не повече от шесткратния размер на БТВ за съответната длъжност. Чл. 233 от КТ пък предвижда, че за отношенията между страните по трудовия договор с условие за обучение по време на работа се прилага действащото трудово законодателство.

Правилен е изводът на първата инстанция, че процесният по делото договор напълно отговаря на всички критерии, изброени в разпоредбите на чл. 230, ал. 1, 2, 4 и 5 от КТ.

Ищецът се е задължил да обучи ответника в процеса на работата по определена професия /спедиционен посредник/, а ответникът – да я усвои. С договора са определени формата /пълно работно време/, мястото /отдел „Спедиция“ на ищцовото 4 дружество/ и времетраенето на обучението /6 месеца/, обезщетението, което страните си дължат при неизпълнение /шесткратният размер на БТВ/, както и други въпроси, свързани с осъществяване на обучението. Уговорен е и срокът, през който ответникът се задължава да работи при ищеца след успешното завършване на обучението, а ищецът - да му осигури работа съобразно придобитата квалификация /3 години/.

Предвидено е през време на обучението ответникът да получава съответно трудово възнаграждение /800 лева/. В този смисъл, не намират никаква опора оплакванията във въззивната жалба, че между страните е бил сключен „обикновен“ трудов договор, а не такъв по чл. 230 от КТ. Дали ответникът реално е бил обучаван от ищеца, е факт, който не е относим към вида на договора, а е релевантен за неговото изпълнение и за евентуалната дължимост на обезщетение.

Правилно е счетено за неоснователно и направеното от ответната страна възражение за недействителност на трудовия договор поради заобикаляне на закона. Основанията за недействителност на трудовия договор предполагат тежки пороци при неговото сключване или в съдържанието му, засягащи страните по същия /Решение № 19 от 14.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 140/2023 г., III г. о., ГК, докладчик председателят И.П., Решение № 98 от 14.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2954/2021 г., III г. о., ГК, докладчик председателят М.И. и др./. В случая наличие на пороци от такъв характер не се констатира. Не се установява със сключването на договора да се заобикаля някоя от забраните, предвидени в КТ, чрез поставяне на ответника в по-неблагоприятно трудовоправно положение. Не е доказано по какъвто и да е начин, че ищецът се е стремял към постигане на цел, забранена от закона, с позволени средства. Заобикаляне на закона е налице тогава, когато с правомерни средства се постига забранен резултат /Определение № 703 от 20.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2192/2020 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Л.А./. Включването на клауза в договора, че ако ответникът по неуважителни причини не завърши обучението, ще дължи обезщетение на ищеца, категорично не съставлява заобикаляне на закона, защото последният изрично разрешава това /чл. 232, ал. 3 от КТ/. Сама по себе си, липсата на обучение - макар и такава да не се установява в настоящия казус - не би могла да доведе до нищожност на договора поради заобикаляне на закона.