Решение № 919 от 07.07.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 919 гр. Пловдив, 07.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Величка Белева

Членове:

Надежда Дзивкова

Виделина Куршумова при участието на секретаря Милена Левашка Августинова като разгледа докладваното от Величка Белева Въззивно гражданско дело № 20265300501115 по описа за 2026 година

Производство по чл. 258 и следв. от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба на ответника по спора И. Д. П. срещу Решение № 760 от 20.02.2026 г. по гр.д. № 10 628/2024 г. по описа на РС – Пловдив в частта, с която е уважен предявеният срещу нея от М. К. У. иск с правно основание чл. 422 от ГПК, като е признато за установено да дължи на У. паричното вземане по издадената по ч.гр.д. № 1 480/2024 г. по описа на РС - Пловдив Заповед по чл. 410 от ГПК в размер на 48,74 евро / 95,33 лв. / – невърнат остатък от предоставени й в заем 2 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 18.06.2024 г. до окончателното изплащане, и са присъдени на въззиваемата – ищца всички направени от нея разноски за заповедното производство и за исковото такова на първа инстанция, а на процесуалния й представител адвокат Н. П. – и възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗА.

Въззивницата поддържа оплаквания за неправилност на решението. Поддържа да е неправилен извода на съда за проведено от въззиваемата – ищца пълно и главно доказване на възведената облигационна връзка – договор за заем / един /. В тази насока развива доводи да е недоказано постигане на съгласие между страните, че предадените й от въззиваемата 2000 лв. са срещу поето задължение за тяхното връщане, недоказан бил и падежа.

Процесната сума била предадена с два превода от по 1 000 лв. на дати 24.12.2019 г. – документално установено, но посоченото в платежните документи основание е „ захранване на сметка „. Следователно, същите не установявали възведеното основание „ заем „, и то един такъв договор, предвид че сумите са преведени по различни банкови сметки на въззивницата. Неправилно досежно основанието на материалното правоотношение съдът кредитирал показанията на св. П.У. – с оглед факта, че е съпруг на ищцата, както и защото не е очевидец на договорките между тях във вр. с процесната сума, а пресъздава казаното му 1 от нея. Представената разписка / подписана от въззивницата и обективираща връщане на суми от нея на въззиваемата преди завеждането на делото на основание заем от 2 000 лв. / също не установявала – според жалбоподателката, това основание. Защото в този документ не били посочени дата на съставянето му и връзката между изброените в него плащания и възведеното материално правоотношение. С оглед което документът, именуван „ разписка „ не индивидуализирал в достатъчна степен основанието, по което е съставен в аспекта то да е идентично с процесното. Неправилен бил и извода на съда за настъпил падеж. За твърдяния такъв / до два месеца от предаването на парите / единственото доказателство са показанията на казания свидетел П.У.. Няма настъпил падеж и след отправена от въззиваемата покана, т.к. същата не е получена от въззивницата. Счита, че покана за плащане, връчена от ЧСИ при условията на чл. 47 от ГПК не поражда материалноправния ефект на изискуемост на дълга защото реално поканата не е достигнала до длъжника. В тази насока се позовава на т.18 от ТР № 4/2013 на ВКС, ОСГТК, както и на Решение № 114/7.9.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, Второ т.о., като счита същите / макар и да касаят въпроса относно предсрочната изискуемост на банков кредит / за приложими и в настоящия случай, т.к. общ е правният принцип, че когато законът или договорът свързват настъпването на изискуемостта на задължението с едностранно волеизявление на кредитора, то това изявление трябва реално да достигне до длъжника, фикцията по чл. 47 от ГПК не може да замени липсата на това достигане. Поддържа съществено процесуално нарушение – съдът основал изводите си на писмени доказателства, които е отказал да приеме по делото, а именно: платежно нареждане от 09.07.2024 г. за сумата 70 лв.; платежно нареждане от 10.09.2024 г. за сумата 70 лв. и платежно нареждане от 08.11.2024 г. за сумата 70 лева - които суми съдът включил в приетата за погасена от въззивницата след завеждане на делото главница от 909 лева.

Поддържа се и оплакване за неправилно присъждане на всички направени от въззиваемата разноски по заповедното и исковото производство, като счита че същите й се дължат в размер съобразно уважената част на иска, т.к. не е налице в случая хипотеза, изключваща този принцип на съразмерност. Неправилно съдът приел, че плащайки / частично / в хода на първоинстанционното производство вземането, предмет на заповедта въззивницата ответник е дала повод за завеждане на делото. Този му извод не е съобразен с оспореното от нея материално правоотношение като основание за престираните от нея плащания и недоказването на това основание от насрещната страна. Поддържа оплакване за недопустимост на решението в частта, с която съдът приел за установено тя да дължи и сумата 174 лв. – направени от въззиваемата разноски за връчване на покана чрез ЧСИ преди образуването на заповедното производство. Тези разноски не са претендирани в това производство, съответно не са присъдени, нито съставляват вземане по заповедта, подлежащо на установяване в исковия процес по чл. 422 от ГПК, нито направени разноски по този процес.

По така изложените доводи се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на въззивно решение за отхвърляне на иска изцяло, евентуално частично – досежно признатата за дължима законна лихва върху главницата и досежно присъдените разноски по делото, които счита че следва да се присъдят съобразно уважената част на исковата претенция .

Въззиваемата - ищца е депозирала отговор за неоснователност на жалбата. Поддържа, че съвкупната преценка на ангажираните по делото писмени и гласни доказателства несъмнено подкрепят извода на районния съд, че сумата от 2 000 лв. е предоставена на основание договор за заем. На този извод сочи и поведението на въззивницата след издаване на заповедта и до приключване на делото на първа инстанция – плащани от нея суми на въззиваемата в изпълнение на задължението й за връщане на заетите 2 000 лева. Още повече, че тя не е посочила друго основание за получаване на процесните парични средства от последната, както и за извършваните към нея плащания след издаването на заповедта.

Дори и да се приеме за недоказан възведения падеж за връщане на заема, то същият е станал 2 изискуем след надлежно връчената й от ЧСИ покана. Именно поради тези престации искът по чл. 422 от ГПК е отхвърлен за разликата над 48,74 евро / 95,33 лева / до 1 120 лева / вземането по заповедта / и като така на въззиваемата – ищца правилно са присъдени всички направени за заповедното и исковото производство разноски. Оплакването на въззивницата за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в признаване на извършени от нея погасителни плащания въз основа на неприети по делото платежни документи / поради настъпила процесуална преклузия / счита че влошава само нейното / на въззивницата / положение, поради което и доколкото въззиваемата не е обжалвала решението в отхвърлителната му част, за въззивният съд е налице забраната на чл. 271 ал. 1 изр. второ от ГПК.

По така изложените доводи пледира за потвърждаване на решението като правилно.

Претендира разноски за въззивното производство.

Съдът установи следното:

Производството пред районния съд е образувано по предявен от въззиваемата срещу въззивницата положителен установителен иск по чл. 422 от ГПК – за признаване за установено съществуването на паричните вземания по издадената по ч.гр.д. № 1 480/2024 г. по описа на РС - Пловдив Заповед по чл. 410 от ГПК № 1 688/23.02.2024 г. както следва: главница от 1 030, 32 лв., представляваща непогасената част от предоставен паричен заем / целия в размер на 2 000 лв. / по сключен между страните неформален договор за заем от 24.12.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 23.01.2024 г. / датата на депозиране на заявлението /. Претендират се направените за заповедното и исковото производтво разноски, както и направените от ищцата разноски за връчване чрез ЧСИ на покана до длъжника У. преди заповедното производство.

Безспорно установено е, че въззивницата е депозирала в срок възражение срещу заповедта, в срок е предявен настоящия иск по чл. 422 от ГПК, поради което същият е допустим.

Няма спор и е установено от представените банкови документи, че на 24.12.2019 г. въззиваемата е предоставила на въззивницата сумата 2 000 лв. - два превода от по 1 000 лв. по банкова сметка на последната с дата на получаването им от нея на 27.12.2019 г. - поради неприсъствани дни – Коледа. Представен е писмен документ, именуван „ Получена сума 2 000 / две хиляди / лева заем“ с отразяване по дати на върнати суми от въззивницата в общ размер от 800 лв. – 17.09.2020 г. – 200 лв.; на 24.11.2020 г. – 100 лв.; на 29.11.2020 г. – 50 лв.; на 15.04.2021 г. – 100 лв.; на 17.07.2021г. – 50 лв.; на 09.12.2021 г. – 50 лв.; на 10.04.2022 г. – 50 лв.; на 10.09.2022 г. – 100 лв.; на 21.04.2023 г. – 50 лв. и на 26.06.2023 г. – 50 лева.

Подписите си в документа срещу всяко погашение въззивницата не оспорва. Няма спор и че след датата на издаване на заповедта за изпълнение въззивницата е продължила с престациите по връщане на сумата, вкл. и в хода на исковото производство пред първоинстанционния съд. Според показанията на св. П.У. / съпруг на въззиваемата / сумата от 2 000 лв. е била дадена в заем от съпругата му на въззивницата, която била близка приятелка на тъща му, като уговорката за връщане на заема била два месеца.

С оглед така установеното, възражението на въззивницата да е неправилен извода на съда за недоказано основание на иска – заемно правоотношение, е неоснователно. Казаните писмени доказателства – преценени в съвкупност, го установяват, като извода в тази насока на база тях се подкрепя и от показанията на свид. У., поради което правилно показанията му са кредитирани от съда – при съобразяване с нормата на чл. 172 от ГПК. Материалното правоотношение / договор за заем / е доказано пълно и главно – както правилно е приел и районния съд, като в тази насока се съобразява и че въззивницата не установява – не се и твърди от нея, друго такова досежно процесната сума, т.е. липсват доказателства за опровергаване на възведеното и доказано от въззиваемата основание. С оглед извършваните 3 от въззивницата частични погашения – първите от които още през 2020 г., падежа за връщане на заемната сума се приема да е уговорен и настъпил преди м. декември 2023 г. - отправената от въззиваемата покана за връщане на неиздължената разлика. Следователно, дори и да се приеме, че падежа не е точно установен, то обезщетението за забава в размер на 13, 54 лв. се дължи за периода 23.12.2023 г. – 24.01.2024 г. / датата на заявлението, тя и дата на предявяване на иска, като ИМ има ролята на покана и поставя длъжника в забава /, като преди 23.12.2024 г. обезщетение за забава не е претендирано и присъдено.

Действително, при изчисляване на непогасената разлика районният съд е съобразил и извършените от въззивницата плащания, установени посредством писмени доказателства, които е отказал да приеме по делото / платежно нареждане от 09.07.2024 г.; платежно нареждане от 10.09.2024 г. за сумата 70 лв. и платежно нареждане от 08.11.2024 г. за сумата 70 лева /. Това обаче е в полза само и единствено на въззивницата и решението в отхвърлителната му част – за приспадане на сумите по тези платежни от задължението, не е обжалвано от насрещната страна. Поради което и предвид разп. на чл. 271 ал. 1 изр. второ от ГПК, така допуснатото процесуално нарушение не повлиява на изхода на спора.

Погашенията, съставляващи разликата между вземането по заповедта / 1 200 лв. / и признатото със съдебното решение вземане са извършени след издаването на заповедта и в хода на производството по иска по чл. 422 от ГПК, поради което правилно са присъдени в пълен размер направените от въззиваемата разноски по заповедното и по исковото производство.