Решение № 4300 от 23.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4300 гр. София, 23.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20261100503623 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „София Франс Ауто“ АД, чрез юрисконсулт Генова, срещу решение № 522/12.01.2026г., постановено по гр. д. № 63345/2024г. на СРС, 42 с-в.

С обжалваното решение СРС е отхвърлил исковете с правно основание чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, предявени от „София Франс ауто“ АД, ЕИК 040823148, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. “Ботевградско шосе“ № 459, представлявано от Е.Г., против С. Б. П.,ЕГН **********, с адрес гр.София,ж.к.“****, за осъждане на ответника да заплати сумите от 574,75 лева (петстотин седемдесет и четири лева седемдесет и пет стотинки), представляваща вземане за данък превозно средство и 166,71 лева (сто шестдесет и шест лева седемдесет и една стотинки) мораторна лихва за периода 16.07.2020 г. до 23.10.2024 г.

В жалбата са развити доводи за неправилност на решението. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния закон.

Счита, че СРС неправилно е приел, че не е доказано сключването на договор за лизинг.

Моли решението да бъде отменено и искът да бъде изцяло уважен. Претендира разноски.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли 1 решението на районния съд да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

СРС е бил сезиран с искова молба с правно основание чл. 79 ЗЗД. Изложени са твърдения, че страните са сключили договор за лизинг № 28499/15.08.2005 г., съгласно който на ответника е бил предоставен автомобил марка Пежо модел 407, а съгласно сключения договор за лизинг лизингополучателят е задължен да заплаща данъка върху моторното превозно средство. Посочил е, че за периода 2020г. до 2024г. данъкът не е бил заплатен от ищеца.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил предявения иск. Посочил е, че срокът на договора е изтекъл през 2007 г., при което е съществувала възможност за прехвърляне правото на собственост върху автомобила. Изложил е твърдения, че данъчно задължен е собственикът на автомобила, както и, че липсват доказателства за размера на данъчното задължение.

За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че договорът за лизинг е изтекъл, поради което данъчно задължен е ищецът, а сумите не могат да бъдат претендирани на договорно основание.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства.

Видно от представения договор № 28499/15.08.2005 г., сключен между „София франс ауто“АД и С. Б. П., страните са били обвързани от договор за лизинг. Съобразно разпоредбата на чл. 345 ал. 2 от ТЗ разноските по поддържане на вещта за сметка на лизингодателя. Разпоредбата на ал. 2 на чл. 347 от ТЗ предвижда, че за лизинговия договор се прилагат правилата на ЗЗД с изключение на посочени разпоредби, между които и нормата на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД, тоест при договора за лизинг фактическото ползване от лизингополучателя след изтичане на срока на договора със знанието и без противопоставянето на лизингодателя не може да доведе до продължаване на договора 2 за неопределен срок.

И при този договор намира приложение нормата на чл. 236 ал. 2 от ЗЗД обаче, когато са налице условията на тази хипотеза. Ако лизингополучателят продължава да ползва вещта въпреки противопоставянето на лизингодателя, то той ще дължи обезщетение, както и изпълнение на всички задължения по прекратения договор или и тези по чл. 345 ал. 2 от ТЗ.

Съгласно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако наемателят продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор.

Лизингополучателят, макар да е лишен от правно основание да ползва вещта, е длъжен да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения договор за лизинг: да пази вещта, да си служи с нея според предназначението й (респ. според уговореното в прекратения договор предназначение), както и да плаща уговорената цена, заедно с обезщетение за противоправното ползване.

За основателността на иска следва да се установи наличие на валиден договор за лизинг, по силата на който на ответника е предоставена определена вещ; 2/ изпълнение на задължението на лизингодателя да предаде на лизингополучателя фактическата власт; 3/ прекратяване на действието на договора 4/ ползване на вещта или имота от лизингополучателя и след настъпване на правопрекратителното основание и въпреки противопоставянето на лизингодателя.

В конкретния случай няма твърдения и данни лизингодателят да се е противопоставил на ползването на автомобила от ответника, сега въззиваем. Ето защо, не могат да бъдат приложени последиците, предвидени в чл. 236, ал. 2 от ЗЗД.

След като въззивникът е собственик на автомобила, то негово е задължението за заплащане на данък, на основание чл. 53 ЗМДТ, предвид установената липса на договор между страните за периода, за който се претендира заплащането на годишен данък. Действително съгласно раздел IV, т. 7. 4 от договора ответникът се е задължил да заплаща данък превозно средство по ЗМДТ, но това се отнася за срока на договора.

СРС не е приел, че между страните не е сключен договор за лизинг, както се поддържа във въззивната жалба, а че сключеният такъв е бил прекратен с изтичане на уговорения срок от 2 години.

Едва във въззивната жалба, при условията на евентуалност се заявява ново основание – извъндоговорно. Иск по чл. 59 ЗЗД с исковата молба не е предявен в условията на евентуалност, не са изложени и обстоятелства, относими към този субсидиарен иск, поради което и направените за първи път такива във въззивното производство не следва да бъдат обсъждани от съда.

С оглед съвпадане крайните изводи на двете инстанции, решението следва изцяло да се потвърди.

3

По разноските за въззивната инстанция:

Въззиваемия не претендира разноски и не представя доказателства за такива, поради което съдът не дължи произнасяне.

Воден от изложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 522/12.01.2026г., постановено по гр. д. № 63345/2024г. на СРС, 42 с-в.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.

280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4