Решение № 99 от 17.03.2026, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 99 гр. Плевен, 17.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ

Членове:

ТАТЯНА Г. БЕТОВА

СВЕТЛА Й. Д.А-КОВАЧЕВА при участието на секретаря Ж. Н. С. като разгледа докладваното от СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ Въззивно гражданско дело № 20264400500132 по описа за 2026 година

С решение № 2067/ 23.12.2025г. ,постановено по гр.д.№ 4313/2025г., Плевенски районен съд ОТХВЪРЛЯ предявените от Р. Р. К. ЕГН ********** с адрес в гр. С., ул. Р. №*, ет.*, ап.* искове с правно основание чл.432, ал.1, КЗ, вр.52 ЗЗД, и чл.86 ЗЗД за осъждане на ответника ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК ***, представлявано от С. П. и К. К. със седалище и адрес на управление в гр. С.. бул. „Джеймс Баучер“ №87 да заплати на ищеца сума в размер на 20 000 лева, представляващ частичен иск от иск в размер на 50 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, вследствие смъртта на неговата баба С. И. К.а от ПТП от *** г. ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.08.2024 г. до окончателното плащане, като неоснователен и недоказан.

ОСЪЖДА Р. Р. К. ЕГН ********** с адрес в гр.С., ул. Р. №*, ет.*, ап.* да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК ***, представлявано от С. П. и К. К. със седалище и адрес на управление в гр. С.. бул. „Джеймс Баучер“ №87 сума в размер на 5640,00 лева, представляващи сторените по делото разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК.

Това решение е било съобщено на Р. Р. К. ,чрез пълномощника му адв. И.

М. на 05.01.2026 г. поради което срокът за неговото въззивно обжалване изтича на 19.01.2026г.

На 15.01.2026г. ,т.е в срока по чл. 259,ал.1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от Р. Р. К. ,чрез пълномощника му адв. И. М. срещу решението на ПлРС.За въззивната жалба не се дължи внасяне на държавна такса ,тъй като 1 ищецът е освободен от такси и разноски по делото на осн. чл. 83, ал.1 т.4 ГПК.

Въззивната жалба има необходимото съдържание по чл. 260 от ГПК .В нея не са направени искания за събиране на доказателства пред въззивната инстанция.

Постъпил е и писмен отговор на въззивната жалба , подаден от противната страна ЗД „Бул Инс“ АД. В него също така няма искания за събиране на нови доказателства.

Плевенски окръжен съд, като разгледа въззивната жалба по реда на чл. 268 от ГПК и извърши проверка на обжалваното решение в кръга на правомощията си по чл. 269 от ГПК и съобразно с наведените в жалбата оплаквания ,намира ,че Районен съд –Плевен е постановил едно валидно и допустимо , но по съществото на спора неправилно решение, което страда от сочените във въззивната жалба пороци, поради което следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго решение по съществото на спора .

Всъщност по делото няма спор между страните по отношение на фактическата обстановка от която ищецът извлича претенцията си и която е правилно установена от Плевенски районен съд и която включва следните съществени елементи :

Установено е настъпването на ПТП на ***г. в гр.П. на кръстовището , образувано от ул.“Х.Д. „ и ул.“С.К.„ при което водачът на лек автомобил „ БМВ „ модел 320 Д ,с рег.№ *** при движение по ул.“Х.Д. „ и при извършване на маневра завой наляво и навлизане в кръстовището удря пресичащата по пешеходна пътека С. И. К.а ,която в резултат на това получава несъвместими със живота травми и на ***г. настъпва смъртта и. За това виновно и противоправно деяние на Г. Д. Г. /водача на лекия автомобил БМВ с рег.№ ***/, има и влязла в сила присъда по н.о.х.д.№ 579/ 2022г. на Плевенски окръжен съд с която същият е осъден на лишаване от свобода за срок от две години ,като на осн. чл. 66 от НК е отложено изтърпяването на това наказание с тригодишен изпитателен срок за престъпление по чл. 343,ал. 3 алт.последна,буква „б“предл. Първо във вр. с ал.1 б.“в“ и във вр. с чл. 342 ,ал.1 от НК и чл. 55, ал. 1 т.1 от НК. Безспорно е като част от установената от ПлРС фактическа обстановка и това ,че за процесния лек автомобил е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с ответното застрахователно дружество ЗД“Бул инс „ АД,валидна към датата на ПТП. Установено е също така ,че ищецът Р. Р. К. е внук на починалата си баба по бащина линия за което са представени неоспорени писмени доказателства:удостоверение за наследници на С. И. К.а и удостоверение за раждане на Р. Р. К., т.е. налице е твърдяната в исковата молба родствена връзка между тях.

Спорният въпрос е свързан с това има ли право в конкретния случай внукът на починалата С. И. К.а да претендира и да получи обезщетение за претърпени от нея болки и страдания, поради смъртта на баба си и това е поскоро правен въпрос , а не фактически ,като този спорен въпрос произтича не толкова от приложимия закон / нормите на чл. 52 във вр. с чл. 45 от ЗЗД /, а от разрешението, дадено с Тълкувателно решение №1 от 21,06,2018 г. по 2 тълк.д. №1/2016 г., ОСНГК на ВКС , което съобразно Чл. 130 ал.(2) от ЗСВ се явява задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление,както и за всички органи, които издават административни актове, въпреки че Конституцията на Република

България в чл. 117,ал.2 прогласява ,че „При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона“ , като с посочената по-горе норма на чл.130,ал.2 от ЗСВ фактически на ТР на ВКС се придава силата на закон.

С Тълкувателно решение №1 от 21,06,2018 г. по тълк.д. №1/2016 г., ОСНГК на ВКС беше прието,че „когато претенцията е предявена от братя и сестри или от бабата и дядото , или от внуци , то за да бъде основателна претенцията , е необходимо да се установи, че се касае до изключение, свързано със създадена толкова трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и с произтекли от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай да е справедливо да бъдат обезщетени“.

Според настоящия съд, въпросното ТР е вътрешно противоречиво ,тъй като веднъж в него се приема че „ в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите , съответно бабите дядовците и внуците ,са част от най-близкия родствен и семеен кръг…“, което разбиране, ако се изтеглят логическите му последици, предполага извеждането на една оборима презумпция , че всички лица от този най-близък родствен и семеен кръг/ вкл. бабата ,респ. внуците / поначало търпят някакви неимуществени вреди от смъртта на починалия си родственик и вече е само въпрос на конкретно доказване какъв е размера на тези болки и страдания , но заедно с това по-нататък в това решение пък се приема , че такова обезщетение се дължи само по изключение –когато претендиращия обезщетение докаже , че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето.

Въвеждането на критерия „значителност“ на търпените от ищците болки и страдания , за да се обоснове правото на тази категория пострадали лица на обезщетение , е погрешно , тъй като въпроса дали те са значителни, е въпрос не по основанието на иска за обезщетение на имуществени вреди , а касае неговия размер. По тази причина критерият „значителност“ на вредите не би следвало да бъде от значение при преценката за това дали изобщо ищецът има право на обезщетение,както се приема в ТР , а би следвало да се отрази само върху неговия размер.

Сходни съображения важат и по отношение на възприетия в ТР критерий „продължителност“ на търпените болки и страдания,който също така би следвало да рефлектира само върху размера на дължимото обезщетение , а не върху това дали такова обезщетение изобщо се дължи или не.В т.вр.това разрешение на ТР поражда трудно разрешимият въпрос колко продължителни и колко значителни пък следва да са тези болки и страдания ,че да заслужават обезщетение ?.

3

По този начин ,според въпросното ТР излиза ,че не само размерът на обезщетението ,но и кръгът на лицата, които могат да получат обезщетение, се определя по справедливост, с оглед действителните отношения между починалия и лицето, което следва да е в особено близки и трайни житейски отношения /извън обичайната родствена връзка /с починалия , чиято смърт е причинена от непозволено увреждане, или по този начин нормата на чл. 52 от ЗЗД ,която поначало се отнася само до определяне размера на обезщетението, се пренася и върху преценката за това кои лица имат право на обезщетение и за основателността на иска им , т.е. разширително се тълкува една материалноправната норма,която касае определяне размера на обезщетението.

Тъй като ,обаче , въпросното ТР № 1/2016г от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС е задължително за настоящия съд , то се налага изследването на въпроса дали в конкретния случай между ищеца и починалата му баба , е била изградена толкова близка и трайна житейска връзка ,която да надхвърля формалната връзка на родство , така че поради загубата на родственика си ищецът да търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето.

Според Плевенски окръжен съд , и двамата разпитани по делото пред РСПлевен свидетели / Р. К. и Л. К.а / установяват наличието именно на такава много близка и трайна житейска връзка между бабата С. К.а и нейният внук Р. К. ,която надхвърля чисто формалната връзка на родство между баба и внук.

СВИДЕТЕЛЯТ Р. Р. К. ,който е баща на ищеца сочи ,че в началото на семейния им живот , преди развода със съпругата му, са живели със сина му при неговите родители ,т.е. в едно жилище с бабата С. К.а /негова,на свидетеля майка/. Сочи ,че Р. живее в С. от 2014-2015 г., от тогава живее при него в С.,а преди това е живял при баба си в П. , защото тук е учел в музикалното училище и е останал при баба си близо година.Но дори и след 2014-2015 г. откакто живее с баща си в С., Р. си е идвал петък, събота, неделя,колкото може повече, когато е имал възможност за да се вижда с баба си.Според свидетеля „ Със своята баба си бяха близки,той е израснал с нея, живели сме заедно от раждането до 2010-2011 г., когато се развеждаме с бившата ми съпруга и след това пак е идвал в къщи. От раждането сме живели в едно домакинство с моята майка С. и след развода синът ми живее с майка си, но идваше всяка седмица при мен и баба си. А може би и през седмицата, не мога да кажа точно“ . Свидетелят също така сочи ,че са имали лозе, на която синът му е обичал да ходи там за да помага на баба си/ „ тя го караше и той не отказваше, той ходеше . Даже в деня, когато се случи това произшествие, той беше петък тук, за събота беше организирано там трябваше да брулим орехи.

Майка ми все организираше такива неща, тя беше здрава, в кондиция“/.

Свидетелят също така сочи ,че синът му е кръстен на дядо си, поради което майка му е държала още повече на внука си , който освен това и е бил и единствен внук .“ Тя го гледаше, до последно държеше за него, той е единствен внук“.Свидетелят Р. Р. К. потвърждава ,че синът му е приел тежко смъртта на баба си- „ Доста тъжно. Като срив“,както и че фактически след 4 нейната смърт, Р. е започнал да си идва в П. много по-рядко,отколкото докато е била жива баба му,като сега си идва само по изрично настояване от баща си“Бабата беше свързващото звено в цялата работа и тогава идваше по-често.

Сега аз живея сам тук, ако настоявам, ще дойде, но не е това, което беше“.

Свидетелят също така заявява ,че Р. все още не преодолял това нещо/загубата на баба си /.

Свидетелката Л. Х. К.А, която е майка на ищеца също така като предходния свидетел потвърждава ,че десет годни са живяли заедно със свекърва и преди развода, и че тя много е помагала за отглеждането на детето, тъй като свидетелката е тръгнала на работа по-рано и половин година го е гледала тябабата , като бебе преди ясла. След това, като е тръгнал на ясла, бабата го е взимала оттам ,като това е продължило и по време на детската градината ,която е посещавал Р. -„ ние го водим сутрин, тя след обяд го взимаше, водеше го на количките. Прекарваха много време заедно и впоследствие след раздялата им с баща му, той беше с мен, но почти всяка събота и неделя ходеше при баба си, даже някой път след училище ми се обади: - аз ще ида до баба, да я видя как е“ и доста време прекарваше с нея. Свидетелката сочи ,че когато и се наложило да замине за чужбина ,Р. е останал да живее при баба си, тъй като бил на училище в П.“ . Дори и след като е заминал за С. при баща си,Р. е продължил да се прибира в П. за да се види с баба си ,като се и тръгвал от С. още в петък след училище и е оставал при нея през почивните дни „„мамо, сега в петък, като свърша училище, отивам при баба да я видя“.