Решение № 865 от 27.02.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 865 гр. Пловдив, 27.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Цветина Ил. Косева - Червенкова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20235330114632 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от М. А. В. против „Профи Кредит България“ ЕООД, с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.

9 и т. 10 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № *** от 20.05.2019г., сключен между страните и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата М. А. В. сума в размер от 386, 75 лв., като заплатена от ищцата на ответника без основание по нищожния Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № *** от 20.05.2019г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /06.10.2023г./ до окончателното й погашение ( размерът на претенцията с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во“ ЗЗД е отразен след сторено увеличение от ищеца досежно нейния размер, заявено в открито съдебно заседание от 12.02.2024г. – л. 66 ).

Ищецът твърди, че с ответникът е сключил Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № *** от 20.05.2019г., по силата на който му е предоставена сума в размер от 1500 лв., която е следвало да върне на 24 месечни вноски до 20.05.2021г., ведно с договорената възнаградителна лихва и възнаграждение за допълнителни услуги. Установеният по договора годишен лихвен процент е 38, 30%, ГПР е 45, 07%, Поддържа се, че закупената „допълнителна услуга“ по своето същество включва действия по управление на кредита, за което на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не следва да изисква възнаграждение. Изтъква се, че разписаното в договора възнаграждение за пакет от допълнителни услуги следва да бъде включено в ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителният му размер. Изтъква 1 се, че ако възнаграждението за допълнителните услуги бъде включено в ГПР, размерът му би бил доста над 50 % и по този начин би се нарушила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се и че непосочването на компонентите, формиращи ГПР и отразяването в договора за кредит на различен ГПР от действителния води до нищожност на договора. Поддържа се, че това представлява нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. Доколкото договорът за кредит е недействителен, то се поддържа и че всички суми над главницата следва да бъдат възстановени на потребителя. Предвид изложеното, предявяват се процесните искови претенции. Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от „Профи Кредит България” ЕООД, със становище за неоснователност на предявените искове. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска.

Допълнително, изтъква се и че на ищеца му е предадена преддоговорна информация и с полагането на подписа си в договора, той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя кредити. По отношение на клаузата за предоставяне на пакет от допълнителни услуги се изтъква се, че това е индивидуално договорена клауза с потребителя и той сам е преценил да се възползва от тази възможност. Сочи се и че реално е предоставена услуга на потребителя, която не е свързана с управлението на кредита. Допълнително, изтъква се и че ЗПК не предвижда забрана да се предоставят каквито и да било допълни услуги, свързани с кредитното финансиране.

Моли се, така предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Профи Кредит България” ЕООД и М. А. В. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № *** от 20.05.2019г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1500 лв. / л.

5- 6/. Отразеният в договора годишен лихвен процент е 38, 30%, годишният процент на разходите е 45. 07%, а задължението следва да се погаси на двадесет и четири месечни анюитетни вноски. В раздел V- ти от посочения договор за кредит, ясно е посочено, че се предоставят допълнителни услуги по избран пакет „Бонус“. Допълнително, в раздел VI- ти от договора за кредит, посочената услуга вече е остойностена като за нея потребителят следва да заплати сума в размер от 1856, 40 лева. Ярко впечатление оставя и обстоятелството, че в раздел VI- ти първоначално за потребителя е опредЕ. обща сума за плащане от 2160, 85 лв., а след включване на възнаграждението по пакета за „услуги“ сумата се увеличава на 4017, 25 лв.

От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна експертиза / л. 61- 63/ се изяснява, че чистата стойност на усвоения от ищеца финансов ресурс възлиза на 1500лв. Вещото лице е посочил и че при формиране на ГПР по договора е взета предвид единствено договорната лихва, без да се отчита възнаграждението за допълните услуги. В заключението е отразено, че при включване на допълнителното възнаграждение на услугите по пакет „Бонус“ в размер от 1856, 40 лв., ГПР по договора нараства до величина от 216, 05 % (увеличение със 170, 98 % спрямо посочената стойност на ГПР в договора за кредит ). Експертът е посочил и че по процесния договор за кредит потребителят- ищец е заплатил на кредитораответник сума в общ размер от 2384, 37 лв.

Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е 2 обективно, обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.

По иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Профи Кредит България" ЕООД като заемодател и М. А. В. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1500 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Не съществува съмнение, че между страните, освен сумите за главница и договорна лихва, е договорено да се заплати и възнаграждение в размер от 1856, 40 лв. за услугaта по пакет „Бонус“. В подкрепа на този извод е и конструкцията на самия договор за потребителски кредит ( л. 5- 6 от делото ) - в раздел V- ти изрично са маркирани посочените услуги, а в раздел VI- ти вече е посочено и каква е тяхната стойност и колко общо трябва да заплати потребителят с включеното възнаграждение за допълнителни услуги. В тази връзка съдът счита за нужно да акцентира върху недобросъвестния подход на кредитора, който в раздел VI- ти от договора един път посочва като общо дължима сума по кредита по- ниска величина ( 2160, 85 лв. ), а малко след това отразява като „общо задължение“ сумата от 4017, 25 лв. Предвид това и доколкото са налице две различни величини посочени като дължима от потребителя сума по договора за кредит, то съдът приема, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочения порок, на основание чл. 22 ЗПК води до цялостна недействителност на договора за кредит.

Отделно от гореизложеното, съдът счита и че клаузата от договора за кредит, по силата на която се възлага задължение на потребителя да заплати сумата от 1856, 40 лв. за допълнителнa услугa по пакет „Бонус“ ( раздел VI- ти от договора, част „По избран и закупен пакет от допълнителни услуги” ), не е и индивидуално договорена. В тази връзка, тя се явява част от типовата бланка, по която се сключва договорът и противно на тъврдяното от ответното дружество, предоставянето на допълнителни услуги не е по избор на длъжника. Следва да се посочи, че кредиторът задължава ищеца ( длъжник по договора ) да му заплати възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на обичайната му дейност ( доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие). Дейностите за пакет услуги „Бонус“ ( съобразно допълнителната информация към договора за кредит- л. 28 гръб от делото ), касаещи разглеждане на документите за отпускане на кредит, оценка на кредитоспособността на потребителя, отпускането и управлението на кредита са присъщи за ответното дружество и в този смисъл те не представляват допълнителни услуги, които се предоставят на потребителя. Предвид това, частта от раздел V I - ти от договора установяваща задължение за потребителя да заплати възнаграждение за услугата „Фаст“ се явява в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК („Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита“ ).

По отношение размера на ГПР по процесния договор за кредит: съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по 3 кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 45, 07%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин се формира същият. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които се предоставят услугите по пакет „Бонус“, то стойността по пакета услуги е с характер на възнаграждение и е следвало стойността му да бъде включена изначално при формирането на ГПР (стойността на услугата е сигурен разход за потребителя ). Впрочем, съобразно заключението на вещото лице, ако възнаграждението за „допълнителната услуга” бъде включено в ГПР, размерът му ще бъде равен на 216, 05%.

Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Съобразно това, посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Впрочем, в конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в раздел VI- ти от договора за кредит като обща сума за заплащане от потребителя са посочени две величини ( обстоятелство, което бе коментирано по- горе). Тоест, освен пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база, е налице и несъответствие между сумата, която потребителят реално ще заплати по договора и тази отразена в раздел VI- ти от договора, графа „По кредита“.