Определение № 1308 от 29.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1308 гр. София, 29.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20248002902716 по описа за 2024 година

, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, чрез юрк. К. Х., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 849/16.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 3090/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 1 с-в, с което е потвърдено решение № 2651/23.05.2023 г., постановено по гр. д. № 14789/2021 г. на СГС, І-30 състав, с което са отхвърлени предявените от Е. М. М. срещу „Юробанк България“ АД кумулативно обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 146 ЗЗП, във вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както и по чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК: 1) за обявяване за нищожни поради тяхната неравноправност на следните клаузи, уговорени в договор за кредит за покупка на недвижим имот НL35308/2008 г.: чл. 1, ал. 1 в частта „кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарски франкове“, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 12, чл. 20 и чл. 22; на допълнителните споразумения от 10.03.2009 г., 05.05.2010 г., 15.12.2010 г., 31.05.2011 г., 27.11.2011 г., 30.12.2012 г. към този договор за банков кредит; 2) за обявяване за нищожна на клаузата, уговорена в чл. 1, ал. 1 от договор от 30.08.2013 г. за 1 рефинансиране в частта „в размер на 895970 лв.“ и Приложение № 1/30.08.2013 г. към договора; 3) за обявяване за нищожни на допълнителни споразумения към договора за рефинансиране от 30.08.2013 г.: от 09.12.2013 г., от 03.02.2015 г., от 17.09.2016 г., 22.03.2019 г., 05.01.2021 г. и 29.09.2021 г. в частта им, в която е уговорено преструктуриране на кредитното задължение чрез прибавяне на просрочените задължения за лихви към размера на редовната главница и 4) за признаване за установено по отношение на банката, че Е. М. М. не дължи сумата от 345357,37 лв. - главница по договор за рефинансиране от 30.08.2013 г. и Приложение № 1 към него - по предявения като частичен иск за недължимост на сумата от 407382,92 лв. от пълния размер на иска от 633074,40 лв. (този отрицателен установителен иск е отхвърлен за сумата над признатия за недължим размер от главницата 345357,37 лв. до пълния му предявен размер от 407382,92 лв.). Като необжалвано, въззивното решение е влязло в сила в частта, в която е отхвърлен паричният отрицателен установителен иск.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо в частта, в която е предявен паричният отрицателен установителен иск (за отричане със сила на пресъдено нещо, че кредиторът е носител на оспорената част от породеното парично вземане, представляващо остатъчна главница по процесния договор за банков кредит), поради липса на една от положителните абсолютни процесуални предпоставки, обуславящи възникването и съществуването на процесуалното право на иск – правния интерес, тъй като при твърдяното заплащане на по-висока стойност от дължимата главница, длъжникът би имал правен интерес от предявяване на осъдителен (кондикционен) иск за връщане на надплатената парична сума. Счита, че по този иск недопустимо ищцата е предявила материалноправно възражение за прихващане на недължимо заплатените от нея суми с дължимото главно парично задължение по договора за кредит - материалноправните възражения представлявали защитно, отбранително процесуално средство по предявен осъдителен иск, поради което е недопустимо те да се предявяват от ищеца.

Поддържа правен довод за недопустимост на частичен отрицателен установителен иск, с който да се отрече непораждането или несъществуването само на една част от твърдяното от кредитора парично притезание. Излага правни съображения за недопустимост на иск за прогласяване на нищожност на клаузи от договор, чието правно действие е преустановено поради 2 рефинансиране на кредитното задължение чрез сключване на последващ договор за банков кредит. Счита, че въззивното решение е неправилно поради неговата необоснованост - в противоречие с правилата на логическото мислене при анализ на събраните по делото доказателства апелативният съд е достигнал до неправилния фактически извод, че при сключване на първоначалния договор за банков кредит, рефенинсиран с последващото кредитно споразумение, кредитополучателят не е осъществявал търговска или професионална дейност, като не е използвал заетия финансов ресурс за закупуване на къща, която да е използвана за хоспис, поради което в противоречие с материалния закон е обосновал правното съждение, че ищцата е потребител по смисъла на дефинитивната разпоредба, уредена в § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, и се ползва от закрилните правни норми, уредени в този закон. Но дори и да се приеме, че тя е потребител на кредитни услуги и допълнителните споразумения, с които са извършвани процесните преструктурирания на кредита, да са нищожни, недължимо заплатените суми по тях би следвало да бъдат върнати чрез предявяване на осъдителен (кондикционен) иск, а не чрез отрицателни установителни искове за установяване недължимостта на паричните задължения последващия договор за кредит от 2013 г. От друга страна, счита, че уговорката за рефинансиране на кредита в швейцарски франкове не била нищожна (като противна на закона).

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл.

280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – решението е вероятно недопустимо, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1.

„По дело с твърдения за неравноправни клаузи в договор и при оспорване на качеството на потребител, чия е доказателствената тежест за установяване на качеството потребител - на физическото лице, което твърди, че е потребител, или на търговеца?“ (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 394/18.05.2010 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ВКС, III г. о.); 2. „Кой е релевантният момент, спрямо който се преценя наличие или липса на потребителско качество?“ (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 28/07.03.2022 г. по гр. д. № 2847/2020 г. на ВКС, ГК, IV ГО); 3. „Релевантният момент, спрямо който се преценява 3 наличие или липса на потребителско качество, еднакъв ли е и за двете страни по спора? Трябва ли всички доказателства, представени по делото, да бъдат преценени спрямо един и същ релевантен момент?“ (твърди се, че правният отговор по тази група въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото); 4. „При преценка дали физическото лице е сключило договора в качеството на потребител, длъжен ли е съдът да вземе предвид всички обстоятелства по делото? Има ли значение в тази връзка субективното отношение на търговеца или намерението на страните при сключването на договора? За наличието или липсата на потребителско качество има ли значение как банката е възприела кредитополучателя по договора?“ (по тази група правни въпроси се твърди противоречие с решение № 28/07.03.2022 г. по гр. дело № 2847/2020 г. на ВКС, ГК, IV ГО); 5. „От кой момент настъпва преклузията на страната да сочи нови доказателства и да прави нови доказателствени искания - при наличие на доклад по делото и разпределение на доказателствената тежест от първата инстанция?“ (по този процесуално правен въпрос се твърди противоречие с решение № 87/27.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4808/2018 г., ГК, II ГО); 6. „Длъжен ли е съдът да изложи съображенията си защо кредитира дадени свидетелски показания?“ (твърди се противоречие с решение № 48/14.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 447/2011 г., IV ГО; решение № 65/16.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4216/2008 г., IV ГО и решение № 176/28.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 759/2010 г., II ГО); 7.

„Представлява ли новация един договор за кредит, с който се договаря отпускане на сума за погасяване на друг кредит, когато страните не са заявявали воля с новия договор за кредит да прекратят стария, а само да се погаси задължението по стария, и когато за известен период от време двата договора съществуват едновременно и паралелно?“ (твърди се противоречие с решение № 789/22.04.2002 г. на ВКС по гр. д. № 2292/2001 г., V г. о. и решение № 130/24.03.2009 г. на ВКС по т. д. № 650/2008 г., 11 т. о., ТК); 8.

„Представлява ли обективна новация договор за кредит, с който се договаря отпускане на сума за погасяване на друг кредит, когато двата договора (старият и новият) съществуват едновременно и паралелно, докато сумата на новия кредит не погаси реално предишния кредит?“; 9. „Когато съдът прецени, че извършеното преструктуриране по договор за кредит представлява нищожна капитализация, означава ли това, че самите капитализирани суми не са дължими, или означава, че не са дължими само 4 лихвите, начислени върху капитализираните суми?“ (твърди се, че правният отговор по материалноправните въпроси по т. 8. и т. 9 ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото) и 10. „Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото да обсъди и да се произнесе по всички доводи за неправилност на обжалваното решение, посочени във въззивната жалба? Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях?“ (по тази група процесуалноправни въпроси се твърди противоречие с решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ВКС, III ГО, ГК; ППВС № 1/1953 г.; ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г.).

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че през 2008 г. между страните в настоящото исково производство е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот, по силата на който банката е предоставила на ищцата кредит в швейцарски франкове - в размер на равностойността в швейцарски франкове на 300000 евро, при срок на действие на договора от 324 месеца, през който кредитополучателят се е задължил да върне предоставения кредит, ведно с уговорената възнаградителна лихва на месечни вноски. Съгласно чл. 3, ал. 1 годишната лихва се формира като сбор от базовия лихвен процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на възнаградителната лихва, увеличена с договорна надбавка от 5

1.15 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на банката бил в размер на 4,5%. Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя, като той се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на банката за съответната валута в деня на усвояването. В клаузата на чл. 6, ал. 2 е уговорено, че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, Съгласно чл. 4 от договора кредитополучателят заплаща на банката следните такси: 1. такса за управление – 1,5% върху размера на разрешения кредит еднократно, платима при първото усвояване на кредита; 2. в началото на всяка следваща година, считано от датата на усвояване на кредита - годишна такса за управление в размер на 0,3% върху размера на непогасената главница към същата дата и 3. административна такса от 20 лв., еднократно платима при подаване на молбата за кредит. В клаузата на чл. 22, ал. 1 кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл. 20 от договора може да има за последица, вкл. в случаите по чл. 6, ал. 2 повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди, вкл. и пропуснати ползи, произтичащи от промяната във валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит.