Решение № 83 от 23.03.2025, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 83 гр. гр. Димитровград, 23.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря Силвия Ив. Димова като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20245610101598 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл.422 от ГПК – установителен за вземане.

В исковата молба ищецът „АПС Бета България“ЕООД твърди, че на 08.06.2019г. между „Сити кеш“ООД и ответника А. К. С. бил сключен Договор за потребителски кредит №324296. Съгласно този договор, на ответника бил предоставен кредит в размер на 800 лева, който той трябвало да върне на 14 вноски, всяка в размер на 165 лева, в срок до 08.08.2020г., когато бил падежа на последната вноска, съгласно погасителния план, неразделна част от Договора. Уговорен бил фиксиран лихвен процент в размер на 40,05%, както и ГПР в размер на 48,63%. В чл.31 ал.3 от ОУ по Договора, страните се съгласили, че длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава. Горепосоченият договор бил сключен по електронен път по силата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Поддържа, че ответникът не изпълнил в срок задълженията си по договора за кредит. С Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022г. „Сити кеш“ООД прехвърлило вземанията си по процесния договор на ищеца „АПС Бета България“ЕООД. Длъжникът не изпълнил в срок задълженията си по Договора до изтичане на крайния срок за погасяване на кредита, като към момента същия все още бил непогасен. На 26.04.2024г. ищецът депозирал в РС-Димитровград Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против ответника. Образувано било ч.гр.д.№672/2024г. по което на 30.04.2024г. съдът издал Заповед №338 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. С нея на ответника било разпоредено да заплати на ищеца сумата в размер на 800 лева-главница по Договор за потребителски кредит №324296/08.06.2019г., ведно със законна лихва от 10.04.2024г. до окончателното й изплащане, 260,90 лева договорна лихва за периода от 08.06.2019г. до 1

08.08.2020г., както и разноски за държавна такса от 64,38 лева и юрисконсултско възнаграждение от 100 лева. Заповедта за изпълнение била връчена на А. К. С., който в законоустановения срок депозирал възражение по чл.414 от ГПК против нея, в което заявил, че не дължи изпълнение на вземането, посочено в заповедта. Предвид така подаденото възражение от длъжника, за ищеца възникнал правен интерес от предявяване на настоящия установителен иск. Иска съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че ответника дължи на ищеца сумата от 800 лева главница- неизплатено задължение по Договор за потребителски кредит №324296/08.06.2019г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.04.2024г. до окончателното й изплащане, както и договорна лихва върху главницата в размер на 260,90 лева за периода от 08.06.2019г. до 08.08.2020г. Претендира присъждане на направените по настоящото и по заповедното производство деловодни разноски.

Ответникът А. К. С. депозира отговор на исковата молба, в който поддържа, че оспорва предявените искове по основание и размер и иска съдът да ги отхвърли като неоснователни и недоказани. Заявява, че не дължи на ищеца претендираните суми. Посочва, че бил уведомен за извършената цесия на 28.10.2024г., когато получил исковата молба, като възразява, че е бил уведомен за цесията преди тази дата. Твърди, че не е сключил и подписал представения с исковата молба договор, не се е съгласявал с условията в него, нито се е съгласявал и запознавал с ОУ към него. Наред с това, не бил получавал и претендираната главница от 800 лева. Поддържа, че представения с исковата молба Договор за паричен заем е нищожен, поради противоречие със ЗПК. Заявява, че сключения между заемодателя и заемателя договор за заем има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което в отношенията между страните приложение намирали нормите на ЗПК и ЗЗП, тъй като ответникът има качеството на потребител.

В процесния договор за потребителски кредит бил посочен ГПР 47,88%. Този размер не надвишава максималния допустим по чл.19, ал.4 от ЗПК, но не бил реалния такъв, тъй като не включвал част от разходите по кредита, а именно - начислената неустойка, която се включвала в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т.

1 от ДР на ЗПК. Процесната неустойка, договорена в т.6.2. от договора несъмнено представлявала разход, свързан с договора за потребителски кредит и следвало да бъде включена в ГПР по кредита, тъй като е била изначално известна на кредитора. Въпреки това, в ГПР бил включен само размера на възнаградителната лихва. Размерът на неустойката възлизал на 1249,10 лева, което било повече от 150 % от стойността на заемната сума. При включването на тази неустойка в ГПP, той надвишавал максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

От друга страна, видно от представения по делото договор, заема е бил предоставен, при фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 % и ГПР в размер на 47,88 %, като посочена в договора обща сума за връщане е 2310 лева. В т.6.1. от договора страните уговорили, че в тридневен срок от усвояване на заемната сума, заемателят се задължава да предостави на 2 заемодателя едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител. В т.6.2. от договора, кредитополучателят се задължил да заплати на кредитора неустойка в размер на 1249,16 лева, ако не предостави договореното в т.6.1. от договора обезпечение в срок, както и че същата се начислява автоматично. В договора бил поместен и погасителен план, видно от който всяка една от погасителните вноски е с еднакъв размер, посочен в плана и включва главница, лихва и неустойка. Счита, че клаузата на т.6.2. от процесния договор, за дължима неустойка в размер на 1249,10 лева, поради това че в 3-дневен срок от усвояване на заемната сума потребителят не е представил на кредитора обезпечение, е нищожна, тъй като с нея се предвижда обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение, от което пряко не произтичат никакви вреди за кредитора. Косвено вредите, чието обезщетение се търсело с тази неустойка били, че вземането няма да бъде събрано. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, била типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна), като се целяло само и единствено постигане на неоснователно обогатяване на кредитора, поради което клаузите, с които е уговорена неустойката са нищожни, поради противоречие с добрите нрави — чл. 26, ал.1, предл. трето 33Д. Тази неустoйка, определена като конкретна сума в размер 1249,10 лева, представлявала по същността си такса (възнаграждение) за гарант, което е обективирано и в т.6.2. от самия договор, а именно, че в случая неустойката се начислява автоматично и се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. Общият й размер от 1249,10 лева (при отпусната заемна сума от 800 лева) надвишава 1,5 пъти стойността на кредита, т.е. тя не била обвързана с неизпълнение на задължението за заплащане на сумите по кредита, а с преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя.

По този начин се заобикаляла и трайно установената съдебна практика да се обявяват за нищожни клаузите от договорите, с които се предвижда задължение за потребителя да представи обезпечение, като се начислява неустойка в случай на неизпълнение на това задължение. Косвено вредите, чието обезщетение се търсело с тази неустойка били, че вземането няма да бъде събрано. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонявала от обезпечителната и обезщетителната си функция и водела до скрито оскъпяване на кредита.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя. По този начин се заобикалял и законово определения максимален размер на ГПР съгласно чл.19, ал.4 ЗПК и последиците от това нарушение съгласно ал.5 от същата разпоредба.

Следователно, макар формално процесният договор за паричен заем да покривал изискуеми реквизити по чл.11, ал.1 ЗПК, вписаните параметри на ГПР не кореспондирали на изискуемото съдържание по т.10. Прибавянето към ГПР на сумата за непредоставено обезпечение, несъмнено водело до надвишаване на ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК, а от там и до нищожност на основание чл.19, ал.5 от ЗПК. Предвид изложеното се налагал извод, че договора за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в него липсвало посочване на действителният процент на ГПР. Годишният процент 3 на разходите бил част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него. След като в договора не бил посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи не можело да се приеме, че е спазена нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което представлявало нарушение по чл.22 от ЗПК, водещо до недействителност на договора. Ето защо следвало да се приеме, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК , тъй като в него не бил посочен правилният ГПР. Предвид недействителността на договора, дори да се приеме, че същия е сключен и ответника е получил сумата от 800 лева по него, тя не можело да бъде присъдена на ищеца в настоящото производство, тъй като би се стигнало до подмяна на основанието на вземането. След като договорът бил недействителен, съдът не можел да признае дължимостта на главницата на същото основание на което се претендира по Заповед №338/30.04.2024 г. по ч.гр.д. №672/2024 г. на ДРС, тъй като процесния договор бил недействителен и по него ответника не дължал нищо. Разпоредбата на чл. 23 ЗПК била аналогична на тази по чл.34 З3Д и се базирала на института на неоснователното обогатяване - при липсата на основание, всеки дължал да върне това, което е получил. В случая, сумите били претендирани на договорно основание, като изпълнение с оглед действителен договор за кредит, а не на основание чл.23 ЗПК, като дадено по недействително правоотношение.

Дори да се приемело, че договора е сключен и че ответника е получил сумата от 800 лева по него, то предвид недействителността на договора, на основание чл.23 от ЗПК С. не дължал претендираната договорна лихва. На последно място, доколкото договора бил недействителен, ответникът не дължал никакви лихви, включително претендираната законна лихва за забава от подаване на заявлението/исковата молба до окончателното плащане. Ето защо, в полза на ищеца не следвало да се присъжда на основание чл. 86 З3Д законната лихва върху чистата стойност на главницата, считано от подаване на заявлението/исковата молба до окончателното плащане.

Предвид изложеното иска съдът да прогласи за недействителен процесния Договор за паричен заем от 08.06.2019г., сключен между страните, както и да отхвърли изцяло всички искове като неоснователни и недоказани. Претендира за присъждане на направените по настоящото дело разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната общност, приема за установено от фактическа страна следното:

Съгласно приетия като доказателство по делото препис от Договор за паричен заем Кредирект №324296, сключен на 08.06.2019г., Индивидуални условия на договора, „Сити Кеш“ООД, в качеството на заемодател, предоставил на заемателя А. К. С., заем в размер на 800 лева. Заемът трябвало да бъде върнат от ответника на 14 месечни погасителни вноски при фиксиран ГЛП от 40,05% и ГПР 47,88%. Датата на първото плащане била 08.07.2019г., а на последното- 10.08.2020г. Общата сума, която А. К. С. трябвало да заплати по Договора била в размер на 1060,90 лева. В чл.6 от Договора страните предвидили, че заемателят в 4 срок от 3 дни трябва да предостави обезпечение- поръчител или банкова гаранция, като в противен случай дължал неустойка в размер на 1249,10 лева, която се начислявала към всяка от дължимите месечни вноски по Договора. Така представения по делото Договор не е подписан от страните по него.